Сандра Браун
Тръпката на успеха (9)

Осма глава

Ако целта му беше да я накара да онемее, той бе успял. Стиви напразно се опитваше да продума, отваряше и затваряше уста, като че ли искаше да проговори с корема си, но не й се удаваше. Най-сетне тя промълви:

— Мислех, че не помниш.

— Помня.

— Беше пиян.

— Не чак толкова.

Стиви рязко стана, но се озова под една от опрените му на масата ръце. Каничката трепереше, докато си наливаше кафе. Пийна, за да събере малко сили, а и за да има къде да насочи очи, та да избегне тържествуващия поглед на Джъд.

Той си мислеше, че я държи в шах. Единственият начин да запази достойнство бе да се държи колкото може по-високомерно. Тя каза надуто:

— Маккий, това в Стокхолм се случи твърде отдавна. Преди десет или единайсет години, вече не помня кога. Пък и нищо особено не се е случило.

— Така ли? — той седна на един от кухненските столове, изпружи голите си крака и ги кръстоса. — Всеки случай купонът беше страхотен.

— Ти дойде непоканен.

Джъд се засмя.

— Ето това е най-голямото удоволствие, избираш къде да отидеш и се самопоканваш.

— Влезе с приятелите си чрез подкуп…

— Не, благодарение на чара си.

— И смутихте…

— Забавлявахме!

— … всички. Домакините бяха изумени…

— Очаровани.

Стиви въздъхна ядосано.

— Всеки е запомнил случката посвоему.

— Признай, че нашата компания ви развесели.

— Добре, признавам — едва сдържаше усмивката си. — Беше доста скучно, докато вие не се появихте.

— След като шумотевицата от пристигането ни постихна, добре тренираните ми антени веднага се насочиха към най-хубавата жена — очите му отново срещнаха очите й, както някога в балната зала на онзи шведски замък. — И това беше ти.

— Благодаря. Аз бях и най-младата.

— Аз също бях млад — замислено отбеляза той, — но не го осъзнавах. Тогава не работех за „Трибюн“, а за една информационна агенция и отразявах спортните събития в Европа. Кракът ми…

Джъд поклати глава, за да се отърси от неприятния спомен.

— Прекарвах си страхотно, все в компанията на известни спортисти, на партита с кралски особи, яденето и пиенето без пари.

— Както и жените.

— Ами тази работа си има своите предимства — усмихна се Джъд със задоволство.

— Бях толкова наивна — също така замислено каза тя. — За първа година участвах в турнира. Не ме бяха предупредили за хищните вълци журналисти като теб.

— Аз смятам, че тогава ми провървя.

Стиви рязко отвърна:

— Нищо не се е случило.

— Защо ли помня друго?

— Е, добре, танцувахме. Ти грубо ме отне от ръцете на партньора ми.

— След като ми хвърли онзи задушевен, приканващ поглед.

— Задушевен и приканващ ли?! Паметта ти изневерява.

— И не съм те отнел грубо, а леко избутах онзи тип. И без това размахваше ръце като гъсок.

Тя се усмихна при спомена за своя партньор и нелюбезната категорична намеса на Джъд.

— Да, не танцуваше много хубаво.

За разлика от Джъд, който не обърна никакво внимание на въртящите се по дансинга двойки и я прегърна.

— Здрасти — само това каза той. Типичен американски поздрав. Но Джъд го произнесе толкова очарователно, толкова нежно и интимно, сякаш се бяха срещнали на някое тайно местенце, а не сред огромната бална зала, кънтяща от смях и оглушителен рок.

Той я омая с вълшебния си глас и с някак свойския начин, по който сложи ръце на кръста й и притегли танцуващите й бедра към своите.

За разлика от нея Джъд беше обигран, самоуверен, наперен, арогантен и недисциплиниран. Той живееше, за да се наслаждава, за да се сприятелява, да се забавлява.

А тя мислеше единствено за тениса. До нея винаги и единствено бе Пресли Фостър. Двамата не разговаряха за друго, освен за тенис — колко сериозна е конкуренцията и колко много труд я очаква, докато започне да печели добре и да побеждава. Стиви беше строго дисциплинирана. Това парти и късният час, до който бе останала, бяха изключение.

Красивият спортен журналист бе очарователен и опасен. Танцуваше притиснат и тя усещаше неговия дъх, прегръдката и погледът му бяха недвусмислени, а в движенията на тялото му имаше неприкрит символизъм. Този мъж караше дисциплинираната, разумна Стиви Корбет да изпитва приятни лекомислени чувства.

— След танца се качи горе с мен.

— Маккий, ти сънуваш! — на Стиви не й хареса неувереният тон, с който се възмути. Думите й прозвучаха плахо, приглушено и развълнувано. — Аз отидох в градината, а ти ме последва.

— Ти избяга.

— Исках да подишам чист въздух.

— Уплаши се!

Тя наистина се бе уплашила. От него и от собствената си реакция. От чувствеността, която Джъд събуждаше у нея. За пръв път от толкова много години тенисът бе последното нещо, за което би се замислила.

— Макар и да не е много възпитано, сега сигурно ще ми напомниш, че успя да ме целунеш.

Погледът на Джъд не трепна.

— Но ти откликна на целувката ми.

Тя се покашля и махна с ръка.

— Беше… приятно.

— И то ужасно приятно. Приятно, страстно, разгорещено, секси!

— И какво толкова, целунали сме се!

— С език!

— С език.

— Но аз пъхнах ръка и погалих голата ти кожа.

— Постъпи доста неприлично — прошепна Стиви.

— Наистина ли? — той стана и запристъпва към нея, докато тя опря гръб в плота. — Ти беше толкова сладка, Стиви. Сърцето ти щеше да изхвръкне. Снощи туптеше също така учестено — Джъд сложи ръка на гърдите й. — Както бие и сега…

— Но между нас не се случи нищо.

— Да, защото Пресли Фостър довтаса и се разкрещя, че ще ме кастрира, ако веднага не те пусна.

Стиви скри лице в ръцете си, припомнила си за онзи позорен миг от своя живот. Тогава искаше земята да се разтвори и да я погълне, та да се спаси от убийствения поглед на треньора си, от ехидната усмивка на Джъд и от своя собствен непоносим срам.

— Пресли правеше онова, което смяташе, че е най-добре за мен — тихо рече тя. — Пазеше ме от всичко, което би ми навредило.

— Спеше ли с него?

Стиви свали ръце от побледнялото си, смаяно лице.

— Ти луд ли си?

— Спеше ли с него, кажи.

— Не! — тя преглътна. — Как може да си мислиш, че съм спяла с него?

— Просто ми хрумна.

— Ти не си наред.

Той поклати глава.

— Аз съм реалист. Пък и са ми известни много по-странни любовни връзки, така че…

— Защото общуваш с такива хора, каквито не бих искала изобщо да познавам.

— Несъмнено.

Загледана в пространството, Стиви подреди мислите си и подхвана:

— Този разговор обяснява много неща. Ето защо непрекъснато се заяждаше с мен във вестника. Защото или си ме смятал за малка мръсница с любовник по-възрастен от баща й, или пак за такава, която обаче е успяла да ти се изплъзне. Феноменалното ти его не е могло да се примири, че онази нощ предпочетох да си тръгна с Пресли, и затова се отнасяше с такава злоба към мен във всяка една от статиите си.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Да не повярваш — горчиво каза тя.

Той я сграбчи за рамото.

— Знаеш ли, че изминаха години, преди да свържа шампионката Стиви Корбет е онова момиче с големите очи на партито в Стокхолм?

— Сигурно си умрял от смях — тя ядосано дръпна рамото си.

— Съвсем не — изненада я Джъд с отговора си. — Спомням си за онази нощ с горчивина, а не с присмех. Искаш ли да научиш една от най-големите ми тайни? Дори Фостър да не се беше появил, сигурно щях да спра дотам.

— Защо?

— Защото ти беше дете. Толкова невинна. И чиста. А аз… аз съвсем не бях невинен.

Тя беше почти хипнотизирана от тъгата в очите му. Но само след миг присви подозрително очи.

— Ако си смятал, че съм толкова невинна и чиста, тогава защо ме попита дали съм спяла с Пресли?

— Тогава бях сигурен, че не спиш с него. В Стокхолм беше девствена, нали?

Тя отвори уста, за да отговори, но отново не успя да издаде нито звук.

— Попитах те дали някога си спала с него, нали разбираш. Сега вече знам, че не си.

С ръце на хълбоците, тя го изгледа.

— Ама че си подъл и гаден…

— Преди да продължиш с обидите, ще можеш ли да ми приготвиш закуска? Огладнявам от чистия въздух.

— Да ти приготвя закуска ли?! — извика тя.

— Нали така се разбрахме, ти готвиш, аз…

— Забрави какво сме се разбрали, Маккий. Защо смяташ, че ще остана тук с теб?

— Вчера се съгласи да останеш, не виждам причина сега да се отказваш.

Ами предишната нощ, мислеше си Стиви. Ами разговорът за целувката, която се бе надявала, че е забравил. И все пак тя не би споменала тези две причини.

— Минаха толкова много години. Между нас нищо няма да се получи. Най-много единият да убие другия.

— Стиви, творческото ти въображение отново проработи. Ако блокирам, докато пиша романа, ще се обърна първо към теб — той огледа съдържанието на хладилника. — Ще преживея някак със сок, печени филийки и кафе. По-късно ще прескочим до магазина и тогава ми напомни да купим бекон и яйца.

— Маккий?

Той се приближи.

— Какво? Друг път не викай, ако обичаш. Чувам добре.

— Аз тук няма да остана.

Джъд я погледна така, сякаш вече наистина бе загубил всякакво търпение.

— Ключовете от колата са на масата в коридора. Карай внимателно. Но няма да е лошо да се замислиш за няколко неща — той вдигна показалец и продължи: — Първо: около къщата ти ще бъде митинг от репортери. Народът умира от любопитство да разбере дали ще участваш в Големия шлем. Ще играеш ли на Уимбълдън след три седмици, или не. Ще се оперираш ли веднага, или ще изчакаш. И какви биха били последствията. И шансовете, ако пък веднага постъпиш в болница… Можеш ли да отговориш на тези въпроси? Не. Защото все още не си намерила тяхното решение. И какво по-подходящо място за размисъл от това спокойно кътче, далеч от нежелани съветници и от репортери досадници? — Джъд вдигна още един пръст. — Второ! Ти се нуждаеш от почивка. Все още имаш дълбоки тъмни сенки под очите — той вдигна безименния си пръст. — И трето: уволниха ме заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми сготвиш няколко пъти, докато нахвърлям основните линии на бъдещия си роман. В бъдеще може би няма да мога от друго да се прехранвам, освен от тази книга! — дойде ред и на малкия му пръст. — Последно, четвърто. Вбесявам се страшно, когато някой не спази дадената дума.

Няма що, той беше прав, особено по първа точка, но Стиви продължаваше да го гледа гневно и не искаше да се предаде.

— Трябва да тренирам. За мен е фатално, ако не тренирам поне веднъж дневно.

— Сериозен довод — прехапал замислено буза, Джъд обмисляше алтернативите. — Когато отидем до близкото градче, ще прескочим до гимназията. Доколкото си спомням, там има тенис корт. И тъй като аз съм единственият известен или почти известен бивш местен жител — продължи той със самодоволна усмивка, — мисля, че ще получа разрешение да го използваш.

— В такъв случай оставам.

— Слава Богу, съгласи се — промърмори Джъд. Наля си кафе и добави: — Отивам да пиша в хола. Донеси ми филийките и сока там. Цвят светлокафяв и с много масло.

— Сокът или филийките?

Той се обърна на прага и рече:

— И гледай да не вдигаш шум.

На Стиви й се искаше да го ритне по тесния стегнат задник, но се въздържа.

 

 

Веднъж след вечеря Стиви каза, че последните дни се чувствала като в рая. Джъд я погледна неодобрително.

— Няма да станеш писателка, ако правиш такива банални сравнения.

Но въпреки това тя беше съвсем искрена. Ставаше рано и се разхождаше в двора. Джодженът около задната веранда беше избуял. Плевеше прорасналия гъст зимзелен, който цъфтеше в розови и червеникави тонове пред къщата.

При едно от пътуванията до града купи пликче със семена от циния и ги засади. Те поникнаха бързо и за нейна радост зелените свежи стъбълца вече стърчаха сред плодородната земя на Източен Тексас. Съжаляваше, че няма да може да дочака разкошните им цветове.

Джъд се събуждаше трудно и дълго. Всяка сутрин влизаше почти спящ в кухнята и си наливаше от кафето, което Стиви бе сварила. Трябваха му най-малко три чаши, за да започне да общува нормално. После се оттегляше в хола и пишеше. По-късно тя му носеше печени филийки или овесена каша, но много често, когато тайно поглеждаше на прага, забелязваше, че той не я е докоснал.

Следобед Джъд отново пишеше. Стиви дремваше или четеше книга. Нарочно избягваше да мисли за болестта си и за операцията. Уж затова си бе позволила този отдих, но така или иначе, не можеше да си наложи да вземе решение.

По здрач отиваха в училищния двор и тренираха, макар и непрофесионален тенис, облечени с евтините шорти, които си купиха от единствения магазин за конфекция в града, откъдето си избраха и някои други дрехи. Новият гардероб на Стиви не съдържаше нищо особено — или дрехи, колкото да облече нещо, но пък пазаруването с Джъд беше наистина незабравимо преживяване.

Вечер по хлад обикаляха селските пътища с колата, седяха на люлката под ореха или играеха карти на верандата. Джъд безочливо лъжеше и се ядосваше, когато не печелеше, като хвърляше вината върху слабото осветление или дразнещия шум, който вдигаха цикадите сред клонака.

Една вечер той пак загуби и хвърли отегчено картите на масата.

— Хайде да играем на покер със събличане. Който спечели, ще си съблече всичките дрехи.

Стиви разбърка купчината от кибритени клечки пред себе си.

— Победеният е май наистина за оплакване.

— Нямам нищо против да загубя една такава игра!

Джъд се беше облегнал на един от стълбовете, подкрепящи покрива над верандата. Мързеливо поклащаше коляно. Дори на слабата светлина Стиви долови настоятелния му поглед — той не се шегуваше.

После несръчно разбърка тестето и раздаде карти.

— Ако не мамиш, може и да спечелиш.

Стиви не даде вид, че разбира намека или пламъка в очите му. Това би било опасно. Достатъчно рисковано беше, че се съгласи да остане с него в къщата. Дотук се беше докоснала до огъня, но все още не се беше изгорила. А и не искаше това да й се случи. Между нея и Джъд протичаха токове. По-лесно беше да се преструва, че не ги усеща.

Един следобед купиха вестник „Трибюн“. Стиви посърна, когато прочете спортната страница. Една от съперничките й бе спечелила турнира Лобо Бланко.

— Пише, че тя вероятно ще заеме моето място на върха — тъжно рече Стиви.

— Готова ли си да се върнеш и да се впуснеш в битката?

Тя вдигна глава и зърна в очите му същото колебание, което я измъчваше.

— О, не, не още.

— Аз също.

Той измъкна вестника от ръката й, хвърли един поглед на страницата и каза:

— Има писмо от читател, който пита какво става с мен.

— И какво му отговарят?

— Че съм в няколкоседмичен отпуск.

— Никъде не пише, че са те уволнили — зачете се тя през рамото му. — Според мен искат да се върнеш на работа. Защо не им се обадиш.

— Няма да им се обадя — Джъд сгъна вестника и го хвърли. — Така му се пада на Рамзи.

На другата сутрин раздавачът донесе писмо и го даде на Стиви, която работеше сред цветните лехи. Писмото бе за Джъд. Тя избърса ръце в шортите си и влезе в къщата.

— Извинявай, че те безпокоя, но току-що пристигна писмо за теб.

Джъд, както бе забелязала и преди, печаташе само с два пръста. Той довърши изречението си, извади листа от машината и го остави на масичката. Беше отказал да обсъжда с нея сюжета и героите на романа си. Не й даваше да прочете и ред от написаното и й беше забранил да събира хвърлените на пода чернови.

Джъд прочете името на подателя в горния ъгъл на писмото.

— Рамзи — измърмори той.

После прегледа писмото, смачка листа на топка и го хвърли на пода при черновите.

— Какво става, не плаче ли за теб? — нетърпеливо попита Стиви.

— Плаче и още как. Но ще изчакам да ми се помоли.

— Трябва ли да те моли?

— Естествено! Трябва да пълзи и да ми се моли!

Тя се засмя.

— Значи все още не искаш да се връщаш.

— Искам само да обядвам — той стана, обгърна я с ръце и я тупна по стегнатото задниче. Целуна я и добави: — Дайте ми да ям, госпожице!

Стиви се измъкна от прегръдката му и закачливо подметна:

— А ако не ви дам?

Погледът му беше омаен и зноен като лятната мараня.

— Тогава ще ви покажа какво мога.

След малко тя му занесе обяда.