Кристин Хана
Отново у дома (9)

Глава 8

Маделин седна в края на канапето. Босите й крака бяха притиснати един към друг, ръцете й — здраво стиснати в скута. Беше събота сутрин и тя бе станала рано, за да направи закуска. Внимателно се бе облякла с широки дънки и размъкната тениска. Изглеждаше съвсем обикновено, поне доколкото знаеше как да го направи.

Но вътрешно се чувстваше несигурна и изплашена.

„Обещавам да се свържа с баща ти…“

Чу водата в тоалетната и скочи на крака. Препъвайки се към кухнята, извади бързо дъската за рязане и започна да реже моркови.

Чак когато обели и наряза три, осъзна, че за закуската не са й необходими моркови.

Блъсна зеленчуците настрани и се загледа в затворената врата. Тревогата й бе стигнала крайния си предел. Ами ако не успееше да се справи, ако не можеше да излъже достатъчно добре, за да предпази дъщеря си?

Вратата се отвори и Лина застана в рамката. Беше облечена в прилепнал раиран пуловер и панталони, които не би могъл да изпълни и борец тежка категория. Дъното им висеше между коленете й, оръфаните ръбове се влачеха по пода.

— Здравей, майко — каза тя и блъсна вратата с крака си, обут в груба кубинка. Влачейки една раница, тя тръгна по коридора към дневната. — Ще ходя в парка.

Гърлото на Маделин пресъхна.

— Хапни поне нещо.

Лина замръзна на мястото си.

— Ти готвиш?

— Д-да. Шунка, омлет със сирене и препечени филийки.

— Пуешка шунка?

— Ти обичаше пуешка шунка.

Лина превъртя очи.

— Слез на земята, майко. Тогава бях прекалено малка, за да разбирам разликата.

— Е… можеш да изядеш препечените филийки.

Лина захвърли раницата си на канапето и сви рамене.

— Няма значение.

Тя отново се насочи към стаята си.

На Маделин й се искаше да въздъхне облекчено и да остави Лина на мира, но не можеше да се предаде толкова лесно. Точно тази й страхливост бе провалила отношенията между тях и щеше да е необходима малко смелост, за да ги поправи.

Правила. Тя реагира добре на дисциплина.

— Бих искала да сложиш масата — извика тя зад гърба на дъщеря си.

Лина бавно се обърна.

— Искаш да направя какво?

Маделин облиза устни.

— Да сложиш масата.

Лина я изгледа. Пъхна ръце в огромните си джобове и прекоси стаята.

— Майко?

Маделин се опита да се успокои.

— Да?

— Какво, да не сме станали идеалното семейство?

Маделин избухна в смях.

— Хайде, сложи масата.

Лина не помръдна. Просто стоеше там и се взираше в нея. Маделин започна да трепери. Беше грешка от нейна страна да се опитва да се преструва, че са истинско семейство, да се преструва, че нещо незначително като закуска в събота може да оправи недоразуменията между нея и Лина.

— Обади ли се на татко ми вчера?

Маделин трепна. Ето го въпроса, който искаше да избегне.

— Татко — сопна се тя. Покашля се и се опита да говори по-спокойно. — Той е твой баща. Татко е по… различно.

— Да, както и да е. Обади ли му се?

Маделин сведе поглед. Гледаше в морковите — малки оранжеви парченца върху зеления плот.

— Майко?

Маделин вдигна с усилие очи и посрещна подозрителния поглед на дъщеря си. Опита се да се усмихне. Опита се, но не успя. Започваше да я боли главата.

— Какво?

— Обади ли му се?

— Дали съм му се обадила?

Лина нервно заби зъби в долната си устна.

— Не ми причинявай това, майко. — Гласът й се пречупи и Маделин видя за миг отчаянието на дъщеря си.

Това вече не беше кой е той. Въпросът на Лина вече беше коя съм аз.

Маделин остави ножа и заобиколи масата. Гледайки втренчено Лина, тя вдигна ръка. Лина се взираше в ръката на майка си, после вдигна очи и погледите им се срещнаха.

Маделин усети силен изблик на чувство. Беше минало толкова време, откакто се бяха гледали така, като майка и дъщеря. Бяха минали месеци, в които се бяха избягвали, бяха гледали навсякъде другаде, но не и в очите на другата.

Очите й молеха Лина за още една възможност. Опита се да отговори, но не можеше.

— Не си му се обадила — каза мрачно Лина. — Защо?

Маделин се постара да задържи погледа й възможно най-дълго, докато чувството й за вина я стисна силно за гърлото.

— Бях толкова заета. Този нов пациент наистина…

Лина избухна в смях. Или може би беше плач? Дъщеря й се смееше през сълзи.

— Страхотно, майко. Била си прекалено заета, за да се обадиш на баща ми. — Тя грабна раницата и я метна на гърба си. Подсмърчайки силно, се втурна към входната врата и я отвори. В последния миг спря и се обърна. Погледна Маделин с очи, изпълнени с болка. — Не знам защо ти повярвах.

И избяга.

 

 

Франсис се облегна назад и затвори очи. По-късно трябваше да отиде да види Илиа Фиорели, но още не му се мислеше за това. Седеше си тихо и слушаше „Фантомът на операта“.

Музиката изпълваше стаята в ректората, издигаше се и отново заглъхваше. Започна следващата песен. „Музика на нощта“.

Той въздъхна. Музиката започна бавно, спокойно и го поведе в света на фантома. Едно самотно място, изпълнено с болка, копнеж и несподелена любов.

Спомни си първия път, когато бе слушал тази музика. С Маделин бяха отишли на театър. Седнал до нея, усещащ присъствието й, виждайки светлината на прожекторите, отразена в очите й, се бе почувствал на седмото небе.

Остави фантазиите си да се развихрят в тъмнината, с която не можеш да се бориш…

Франсис пееше на глас. Преструваше се за миг, че притежава талант. Че притежава много други неща.

И тъгата дойде, както винаги идваше. Франсис разбираше болката в песента на фантома, нещастието да живееш в сянката на жената, която обичаш.

О, Маделин. Той отново въздъхна.

— Франсис?

Той скочи на крака и премига срещу слънчевата светлина, нахлула през отворената врата.

Там стоеше Лина. Изглеждаше невероятно млада и крехка, облечена в размъкнатите си панталони и маскировъчно яке. Но вниманието му бе привлечено от очите й и той се намръщи, обзет от тревога.

— Лина, скъпа, какво има?

Тя не отговори.

— Лина?

Той тръгна към нея и чак сега забеляза всичко онова, което му бе попречило да види ярката слънчева светлина. Стойката й, изкривена на една страна, подутите й червени очи, бузите, изцапани от размазания грим.

И разбра. Господ да му е на помощ, разбра защо бе дошла тук. Защо беше толкова наранена и изгубена. Маделин й беше казала истината.

О, господи… Направо му призля при тази мисъл. Спря касетофона и тръгна към нея.

А тя продължаваше да стои неподвижно до вратата. Бледа, толкова бледа, подутите й очи — изпълнени с тъга. Спомни си стотици други нейни посещения. Тогава бе идвала при него засмяна, весела, от вратата се хвърляше в прегръдката му.

— Не знаех къде да отида — каза тя. Гризеше нокътя на палеца си и го гледаше с тези тъжни, тъжни очи.

Той протегна ръка и тя я стисна силно. Очите й отново се напълниха със сълзи.

Франсис затвори вратата и поведе Лина към канапето. Седна до нея и я прегърна. Тя притисна бузата си към гърдите му. Франсис усети накъсаното й дишане.

— Шшт — промърмори той.

Искаше да й помогне, както й бе помагал толкова много пъти.

Тя внезапно се отдръпна, изхълца и го погледна.

— М-майка не се е обадила на баща ми. Тя об-обеща, но не му се е обадила.

За миг Франсис изпита облекчение. По бузите й се търкаляха сълзи, падаха една след друга върху пуловера й.

— Не знам защо й повярвах, че ще го направи.

— Той ви изостави. Може би ще е по-добре, ако не мислиш за него.

— Кажи ми кой е той — тихо каза тя.

Оттук нататък нямаше връщане, той го знаеше. Страхът сграбчи сърцето му. Изтри една сълза от бузата й.

— О, Лина-балерина…

— Не ми причинявай това, Франсис. Не и ти.

Той усети срама, който изпълни душата му.

— Не мога да ти кажа името му.

— Не можеш? — Думите й бяха едва доловим шепот. — Или не искаш?

— Лина…

— Недей.

Тя го погледна и той видя в този миг, който сякаш трая цяла вечност, че тя го мрази. Заболя го. Господи, колко го заболя.

— Като малка обичах да гледам „Семейство Адамс“. — Тя прехапа устни и отмести поглед. Мина много време, преди отново да проговори. — И плачех. Това тъпо анимационно филмче ме караше да плача.

Франсис разбираше. Още като дете, тя бе изпитвала нужда от семейство. Но той и Маделин не й го бяха дали. Искаха да я предпазят с мълчанието си, но то само още повече я бе наранило.

— Съжалявам, Лина.

Тя се изсмя горчиво.

— Да. Е, аз също.

Тя стана и взе раницата си. Метна я на рамо и тръгна към вратата.

Той скочи на крака.

— Лина, почакай…

Знаеше, че не това трябва да каже, че едва ли има какво да каже. Думите отекнаха в стаята и настъпи страшна тишина.

Тя го изгледа сурово, студено.

— Какво да чакам?

Той тръгна към нея. Тя не помръдна, просто стоеше там и го гледаше с огромните си, отчаяни сини очи. Той нежно взе лицето й в ръце и изтри сълзите й.

— Обичам те, Лина. Никога не го забравяй.

— Да, разбира се, че ме обичаш. — Гласът й се пречупи. — И ти, и майка ме обичате. Но никой не иска да ми каже истината.

 

 

Лина спря пред един магазин. Витрината се пулеше срещу нея, ярко осветена, и я канеше да влезе. Тя захвърли колелото си в храстите.

Възбудата зае мястото на гнева и разочарованието. Сега имаше нужда от възбуда, имаше нужда от друго чувство, което да я погълне. Изтри очи в опит да премахне следите от безполезните сълзи. Погледна пръстите си и разбра, че по миглите й не е останала спирала. Всичката беше размазана по бузите й. Сигурно всичко, което бе останало от ружа й, бяха две червени ивици от двете страни на размазаната спирала.

Подсмърчайки, Лина вирна брадичка и присви очи. Само някой да й кажеше нещо. Всъщност нека й кажеха!

Тя дори не си бе направила труда да му се обади. Някакви си тъпи седем цифри, петнайсет откраднати минути от работния й ден…

И Франсис, човекът, който й беше почти като баща, също я предаде. „Не мога да ти кажа името му.“

Лина усети застрашителното приближаване на нови сълзи и избяга от магазина. Под едно дърво наблизо имаше струпани дървени щайги. Тя седна върху тях и се разрида.

Майка й знаеше колко важно е това за нея. Трябваше да знае. И въпреки това беше прекалено заета, за да се обади.

Преди Лина винаги се бе съобразявала с програмата на майка си. Тя се гордееше с професията й — беше по-добра от тези на всички останали майки. Беше се примирявала с всички пропуснати дати, самотните нощи, набързо сервираните вечери. Но стига толкова. Не можеше да се примирява повече.

Бръкна в раницата си и извади един компактдиск. Отвори кутийката и се взря в отражението си в огледалната повърхност. Сини очи, черни вежди, малки, извити като лък устни.

— Коя си ти? — прошепна тя на момичето върху диска.

И кой беше той — бащата, оставил следа върху лицето й, мислите й, характера й? Той трябваше да отговори на всичко. Буйността, гневът, неудовлетворението — всички тези черти на характера сигурно бяха наследени от него.

Непрекъснато си спомняше въпроса си — „като него ли съм?“.

И тъжната усмивка на майка си, онази, която лишаваше Лина от рожденото й право, от спомените, които би трябвало да бъдат и нейни. „Точно като него си.“

Фантазиите й отново се развихриха, обвивайки я в тънката си паяжина. Те си приличаха, тя и баща й. Майка й беше казала така. Тя беше като баща си. Те щяха да бъдат нещо повече от просто баща и дъщеря. Щяха да бъдат най-добрите приятели. Баща й не би я лъгал и не би я възпитавал с дисциплина. Нямаше да работи толкова много и да се прибира вкъщи уморен и нямаше да му прави впечатление, че не е написала домашното си.

Не знаеше колко дълго е седяла така, в мечти за него. Достатъчно дълго, за да изсъхнат сълзите й, за да се превърне болката й в гняв. Майка й нямаше право да пази това в тайна от нея. Не и това.

Изморена, потисната, стана и излезе от храстите.

Ето го магазина. Трябваше да се обърне, да си отиде вкъщи, за да помисли, но магазинът беше толкова близо.

Имаше нужда от малкото адреналин, който можеше да й осигури надхитряването на всички. Погледна бързо в двете посоки, намести раницата на рамото си и тръгна към магазина.

Стъклените врати се отвориха гостоприемно пред нея. Тя влезе в осветения магазин. Имаше чувство, че прави впечатление на всички. Една пънкарка в размъкнати дрехи.

Ухили се, защото знаеше, че всички я гледат, проучват я. Направи това, което правеше винаги. Първо си купи вестник. Пъхна го под мишница, после се обърна и тръгна към щанда за козметика. Докосваше всичко, което я интересуваше. Разглеждаше.

Докосна сума ти неща, като после внимателно ги оставяше така, както бяха преди.

И тогава я видя, докосна я и сърцето й заликува. На устните й грейна усмивка.

Тънко шишенце спирала за мигли в прозрачна пластмасова опаковка.

Огледа се наоколо и не видя никого. Сърцето й ускори ритъма си, започна да блъска силно в гърдите й. Дланите й се изпотиха. Първото усещане за страх сграбчи съзнанието й, казваше й, че не бива да го прави.

И тогава дойде другото чувство — наперената самоувереност, която можеше да открие само до един силно осветен щанд, ускоряващият пулса адреналин.

Можеш да го направиш, нали?

Тя повървя още малко, като съвсем невинно държеше спиралата. Пръстите й бяха толкова потни, че се наложи няколко пъти да смени ръцете. Два пъти се престори, че оставя обратно спиралата на щанда — един път при дезодорантите, един път — при лекарствата.

При пастите за зъби направи своя ход.

Пъхна спиралата в джоба си и бързо дръпна ръка.

Направи го.

Задъхана, с ускорен пулс, тя се насили да продължи да върви спокойно покрай щандовете. Спря при видео касетите, прегледа няколко книги на ужасите. Списанията привлякоха вниманието й и тя остана там няколко минути.

После, съвсем спокойно, мина покрай касата и тръгна към изхода. Бързо се огледа в двете посоки, видя, че е сама, и широка усмивка озари лицето й, когато вратите се отвориха.

В последната секунда една ръка сграбчи рамото й и го стисна силно. Един висок мъжки глас каза:

— Един момент, госпожице.