Кристин Хана
Отново у дома (8)

Глава 7

Ейнджъл се опитваше да не мисли за Маделин. Господ му бе свидетел, че имаше да мисли за толкова много други неща, но тя не му излизаше от ума.

Стисна очи. Спомените се бореха с всичко останало в него. Проблемът беше, че в него имаше толкова малко. Това винаги му е било проблем. Дълбоко, дълбоко вътре, там, където поетите, метафизиците и свещениците смятаха, че трябва да има душа, Ейнджъл нямаше нищо. Още от дете знаеше, че му липсва нещо жизненоважно, чувство за чест, за добро и зло, за доброта. Той беше егоист по един жесток начин. От години се опитваше да омаловажи същността си, казвайки си, че това е следствие от лоши родители, малка къща и храната, която липсваше на масата.

Но Франсис беше израснал при същите условия, нали? Беше посещавал същите училища, бе слушал същите пиянски лекции на родители, на които всъщност въобще не им пукаше, но всеки знаеше, че Франсис няма и едно петънце върху душата си. По дяволите, Франсис имаше повече душа от светеца, на който беше кръстен.

Имаше само един период от живота на Ейнджъл, когато смяташе, че може би греши по отношение на себе си. Смяташе, че може би имаше шанс.

Онова лято. Спомените оттогава имаха специално място в съзнанието му — една малка крепост сред опушените кръчми и тъмните дупки, в които бе живял.

И все пак си спомняше какво е да имаш надежда, макар и временно. Когато поглеждаше в очите на Маделин и чувстваше топлината на малката й ръка, пъхната в неговата, когато се притискаше към тялото й върху мокрия пясък, бе почувствал, че най-после е намерил малко доброта, нещо, за което си струва да се бори, струва си да живее.

И тогава бе отишъл в онази тиха, лъскава къща на хълма и се изправи пред тъмнината на собствената си душа. Беше погледнал в очите на Аликзандър Хилиърд и видя там истината. Те бяха еднакви, той и Алекс. Безскрупулни, егоистични, грозни до мозъка на костите си.

Франсис го знаеше, разбира се. „Не го прави, човече. Недей просто да бягаш. Каквото и да е, можем да го обсъдим. Да измислим какво да направим.“

Ейнджъл разтърка слепоочията си и въздъхна уморено. Франсис беше прав. Франсис винаги беше прав. Това беше едно от нещата, които никога не напускаха съзнанието му, едно от нещата, които винаги го караха да бяга — по-бързо и по-бързо — и да не отива никъде. Непрекъснато се опитваше да надбяга призрака на добрия стар Франсис.

Беше си мислил, че успехът ще му помогне, че най-после ще се окаже победител, но не. Дори това не можеше да прави добре. Беше световноизвестен актьор, по-богат от Крез. Пиеше, вземаше наркотици, лъжеше. И това му харесваше. Дори не беше достатъчно добър, за да съжалява за това, че винаги е прахосвал живота си, и знаеше, че ако получеше възможност, отново ще прецака всичко.

А Франсис го обичаше — беше го обичал. Може би вече не го обичаше, след всичките тези години. След всичките му пиянски оргии, подигравките, жестоките шеги, които Ейнджъл си правеше за сметка на брат си. Франсис винаги знаеше, че е предпочитаното дете, билетът за рая на майка им, и винаги се бе срамувал от неравната й обич, толкова често се извиняваше. Но Ейнджъл никога не слушаше. Не искаше да слуша. Толкова много болеше да си прецакан, да бъдеш този, когото водят вкъщи с полиция, неудачникът. Беше си изградил една фасада на непукист, надявайки се, че никой няма да забележи вътрешното страдание и болката, чувството му за безполезност, но Франсис ги беше забелязал, разбира се. Беше забелязал, разбрал и простил.

Ейнджъл бе виждал прошката в очите му толкова много пъти, усещал бе успокояващата й топлина. И все пак не можеше да прекоси моста, който щеше да го отведе при брат му, не можеше да протегне ръка, да се усмихне и да каже „братко“ така, както му се искаше да каже. Така и никога не успя да се извини.

И затова беше сам.

Някой почука на вратата и преди още да е отговорил, тя се отвори.

Маделин влезе в стаята. На лицето й имаше фалшива усмивка, която присвиваше очите й в ъглите. Той осъзна, че тя няма бръчици на смеха около устата и очите, и се зачуди защо ли е така.

Тя се втренчи в него.

— Излъгах и казах, че няма да поемем голям риск, ако ти направим сърдечна трансплантация.

— Страхотно. А пък аз си лежа тук и чакам някой да бъде блъснат от автобус. Ей, опитай се да ми издействаш сърцето на някой здравеняк, а?

Каза го само за да види дали може да предизвика поне малко чувство в тези очи, очите, които някога го гледаха така, сякаш държеше луната в ръцете си.

Тя го изгледа разочаровано. Господи, беше виждал този поглед хиляди пъти през живота си. Но това не беше чувството, което искаше, и това го ядоса.

— Не ме гледай така.

— Ще бъдеш тук за известно време, Ейнджъл. Франсис ще поиска да те види. — Тя му подаде някакъв лист хартия. — Ето ти телефонния номер.

— Не. — Думата изскочи от устата му и изненада и самия него с яростта си. И веднага разбра, че е сгрешил. Беше захвърлил уязвимостта си на пода между двамата. — Искам да кажа, че не искам никакви посетители. Аз съм знаменитост. — Твърде късно осъзна, че вика. — Не искам никой да знае, че съм тук.

— Той ти е брат, Ейнджъл. Не е репортер. — Тя се приближи. — Не му причинявай това, Ейнджъл. Той не е като теб. Лесно се наранява.

„Не е като теб, Ейнджъл.“ Господи, тя въобще не го познаваше. В противен случай щеше да знае, че Ейнджъл де Марко е най-лесно ранимото същество на света.

— Стига бе. Ти какво, да не си омъжена за него, или какво?

Тя въздъхна.

— Опитай се да поспиш, Ейнджъл.

Това го ядоса, това неочаквано измъкване от нейна страна. Не отговори на въпроса му и мълчанието й пося съмнението в душата му. Ами ако се беше омъжила за Франсис? Или живееше с него, или беше истинската му голяма любов?

Ейнджъл никога не си бе помислял за подобна възможност. През всичките тези години си бе представял Франсис като идеалния енорийски свещеник, а Маделин — тъгуваща за изгубената си първа любов. Но Мад не тъгуваше — сякаш дори никога не бе тъгувала. Може би той допускаше грешка относно Франсис точно както тя допускаше с него. Може би брат му бе напуснал семинарията, може би се занимаваше с търговия например…

Никога през всичките тези години не му бе минавало през ума, че бе оставил една широко отворена врата и Франсис — добрият, идеалният Франсис — може да е влязъл през нея.

Не би трябвало да му пука.

Но му пукаше. Не искаше Маделин да е съпругата на брат му, голямата любов на брат му. Искаше я такава, каквато винаги е била. Една прекрасна цветна снимка от спомените му. Само неговите спомени.

Тя го гледа известно време. Изглеждаше разочарована. После съвсем бавно каза:

— Може и да си известен колкото Господ, но това не променя фактите. — Наведе се към него. Толкова близо, че той усети аромата на парфюма й. — Ти винаги ще си останеш малкият брат на Франсис де Марко.

— Забранявам ти да му казваш, че съм тук.

— О, Ейнджъл.

В този момент, с този тон на гласа й, името му прозвуча като проклятие.

 

 

Маделин тръгна вдървено към бюрото си. Седна с изправен гръб и бавно, съвсем бавно, облегна лактите си на плота и затвори очи.

Беше й необходимо голямо самообладание, за да изглежда студена и незаинтересована. Разбира се, дисциплината винаги е била едно от качествата й. Упражняваше я още откакто косата й беше сплетена на плитки — лъжеше, преструваше се. В онази голяма къща на хълма преструвките бяха всичко.

„Да, татко. Разбира се, татко. Разбира се, че ще го направя.“

Беше майстор на подобни измами, но така и не се научи да контролира неприятните странични ефекти — пресъхналата уста, забързания пулс, потните длани. Всеки път, когато трябваше да лъже, се чувстваше като развалина.

Беше очаквала Ейнджъл да се е променил повече. Световноизвестен, богат, красив и преуспял, би трябвало да е заобиколен от приятели. Но не беше получил нито цветя, нито картички, нито някой го бе потърсил по телефона. В коридора не го чакаше никаква жена, никакъв приятел не се суетеше покрай леглото му. Сега, в този труден момент, той беше съвсем сам.

Какво имаше сега? На какво се радваше? Употреба на наркотици, свободен секс, някоя курва в задимена кръчма, номинация за Оскар? Тя се чудеше дали всички негови снимки, които бе виждала през тези години в списанията, не бяха лъжи — бързи усмивки за пред камерите?

В онези години тя познаваше душата му. Или поне така си мислеше. Беше буен външно, но вътрешно беше толкова раним, колкото и тя самата. Винаги бе знаела, че някъде в него има едно място, което не спира да кърви. Знаеше го, защото и тя имаше подобно място. Нейното се бе породило от самотата и от жестоката истина, че баща й я презираше. В течение на годините бе покрила това място с тънка стъклена стена, която я караше да се чувства крехка, уязвима, но все пак беше някаква защита.

Кой знае дали не беше така и с Ейнджъл?

Телефонът на бюрото й иззвъня и прекъсна мислите й. Вдигна слушалката и чу гласа на Хилда:

— Том е, Маделин. Натиснал е копчето за повикване.

— Мамка му!

Маделин захвърли книжата на бюрото си и се втурна към вратата. Докато тичаше по коридора, над главата й отекваше сигналът от системата за повикване. Син код… Син код…

Влетя в стаята му. Хора в сини и бели престилки търчаха покрай леглото, крещейки си един на друг. Хилда вече беше пристигнала, притиснала ръце към гърдите му. Видя Маделин и я погледна с очи, изпълнени с паника.

— Губим го.

Маделин си проправи път до леглото.

— Интубирайте го.

— Започнахме с лидокаин — каза една от сестрите.

Маделин хвърли поглед към монитора.

— Мамка му! — отново изсъска. Не работеше. — Мамка му! Дефибрилатор!

Някой й подаде заредения дефибрилатор. Хилда разтвори пижамата на Том и Маделин притисна уреда към червения белег върху гърдите му.

— Давайте!

Електрическият ток разтърси тялото на Том. Гърбът му се изви и той отново се строполи на леглото. Всички погледи се обърнаха към монитора. Права линия.

— Отново — излая Маделин.

Том още веднъж се сгърчи в нечовешки спазъм. Маделин затаи дъх, втренчила поглед в черния екран. Чу се тихичко бип-бип-бип, една тънка розова линия запълзя нагоре-надолу.

— Имаме пулс… Кръвно налягане — осемдесет на петдесет, расте…

Маделин въздъхна с облекчение. Всички въздъхнаха.

— Успяхме — каза Хилда с уморена усмивка.

Маделин не отговори. Един по един хората от персонала излизаха от стаята, като разговаряха тихо. Положението беше овладяно и те отново можеха да се върнат към нормалния си живот.

Хилда остана. Сложи ръка на рамото на Маделин.

— Досега беше добре. Приема лекарствата. Резултатът от биопсията е отрицателен.

Маделин кимна. Опита да се усмихне, но й струваше прекалено голямо усилие.

— Благодаря, Хилда. Ще остана за малко при него.

Хилда излезе и затвори вратата след себе си.

Маделин се наведе и прошепна в ухото на Том:

— Продължавай да се бориш, Том. Продължавай да работиш упорито. Ще се оправиш.

Знаеше, че повечето от членовете на медицинската общност не са съгласни, но тя вярваше в способността на мозъка и духа да излекуват тялото. Поне й се искаше да бъде така.

Клепачите на Том трепнаха и се отвориха.

— Здрасти, докторе — каза той дрезгаво. — Чувствам се така, сякаш по гърдите ми е минал камион.

Тя му се усмихна.

— Признавам се за виновна. Ударих един добър човек, който беше паднал.

— Вие, еманципираните жени… Всички сте еднакви.

Тя се засмя тихо.

— Еманципирани жени. Това отдавна не го бях чувала.

— Повярвайте ми… — Той се закашля и потърка врата си. — В моето положение човек се гордее, че остарява. — Той докосна ръката й. Толкова нежно, че в първия момент тя дори не разбра какво става. — Останете за малко.

Видя страха в очите му, чувство, което толкова се опитваше да скрие под щита на шегите.

— Кога ще дойде Сюзън?

— След работа. Няма да се забави много.

Маделин взе телефона и се обади в семинарията. Веднага я свързаха с Франсис.

— Здравей, Франсис — каза тихо тя. — Ще можеш ли да вземеш Лина от училище?

— Разчитай на мен. Искаш ли да я изведа на вечеря?

— Би било чудесно — отвърна тя. — Ще се прибера след няколко часа.

Тя затвори телефона и си взе един стол. Седна и се наведе към леглото.

— Снощи ми разказвахте за уроците по езда на дъщеря ви…

 

 

Франсис стоеше под стария дъб на улица „Пасифик“. Слабата слънчева светлина проникваше през жълтите листа и играеше по тревата.

Звънецът удари. Само след миг от тухлената сграда се изсипа рояк деца и се насочиха към автобусите, които ги чакаха в двора на училището.

Както бе очаквал, Лина беше от последните. Вървеше с онази странна нейна компания — приличаха на банда бегълци от някое отделение на Червения кръст.

Той се отдръпна от дървото и й махна.

— Лина! Насам.

Тя му се усмихна и се сбогува с групата. Оправи размъкнатите си дънки и тръгна към него. Остриганата й коса подскачаше при всяка нейна стъпка.

Той й се усмихна.

— Още се мотаеш с богоизбраните, а?

— Това едва ли е изказване на добър християнин. — Тя го изгледа, вдигнала вежди. — Освен това някои от тях са добри католици… Чукат се в мисионерската поза.

Франсис усети руменината, която плъзна по бузите му. Лина се ухили и той разбра, че е видяла.

— Липсва ми онова време, когато можех да измия устата ти със сапун.

— Никога не си го правил.

— Не, изпуснал съм тази възможност, а вече е прекалено късно.

— Да я изплакна с текила, какво ще кажеш?

Той спря внезапно и се обърна към нея.

— Не е смешно.

Знаеше, че трябва да каже още нещо, но всичко май вървеше добре — тя не изглеждаше сърдита, че бе застанал на страната на Маделин на рождения й ден. Не искаше да я предизвиква. „Страхливец“ — помисли си, но не каза нищо повече.

— Какво ще кажеш да похапнем някъде и да идем на кино?

Лина въздъхна.

— Майка ми пак се е отдала на работата си, а?

Той я прегърна през рамото и я придърпа към себе си.

— Държиш се като тийнейджърка.

— Аз съм тийнейджърка.

— Знам, знам, но позволи ми малко да си фантазирам. Искам да си спомням каква беше… когато не носеше кубинки и любимата ти дума беше „мама“.

Той се смееше, както и тя, докато вървяха надолу по тротоара.

Когато стигнаха до колата, Лина спря и го погледна.

— Какво беше… Нали се сещаш, когато бях малка? Тогава бях ли толкова различна от нея?

Франсис усети болката в гласа й, несигурността. Поведе я към една пейка на ъгъла и седнаха там. Тя се сгуши до него и в този момент въобще не изглеждаше толкова наперена. Приличаше на едно слабичко момиче, облечено в големи, грозни дрехи — едно дете, което отчаяно търсеше пътя към женствеността.

Той я придърпа още по-близо. Облегнаха се и се загледаха в есенното небе.

— Спомням си първия ти учебен ден, сякаш беше вчера. Ти и майка ти още живеехте в апартамента под наем. Тогава тя още караше стажа си и работеше по цели денонощия. Ти прекарваше по-голямата част от времето си в детското отделение. Майка ти сякаш никога не спеше. Работеше и учеше и всяка свободна секунда прекарваше с теб — четеше ти, играеше с теб, обичаше те така, както никога не съм виждал някой да обича някого.

— Приказки — промърмори Лина. — Четеше ми приказки.

— Дори и тогава ти беше едно буйно, независимо хлапе. За първия ти ден в детската градина майка ти си взе почивен ден. Обличаше те и те преобличаше, докато не заприлича на кукла с лачените ти черни обувки и розови панделки. Позволиха на родителите да пътуват с децата с автобуса на първия ден и Мади беше толкова развълнувана. Никога преди не се бе качвала на училищен автобус и изгаряше от желание да го направи. Но когато стигнахте до спирката, ти се обърна към нея и й каза, че искаш да бъдеш сама.

Лина се намръщи.

— Не си спомням.

— Е, аз си спомням. Майка ти почти избухна в плач, но не ти показа колко е наранена. Вместо това тя пусна ръката ти и те остави да се качиш на големия автобус съвсем сама. Ти дори не й махна за сбогом, просто отиде до едно празно място и седна. Когато вратите се затвориха, майка ти хукна към къщи, скочи в колата и кара след автобуса до детската градина. Плакала е през целия път до там и обратно. — Той се обърна към нея и погали бузата й. — Толкова се гордееше с теб и беше толкова… изплашена.

— Знам, че ме обича — каза Лина, втренчила поглед в далечината. — Аз също я обичам. Просто… Просто понякога е трудно. Имам чувството, че някак мястото ми не е при нея. Сякаш някое извънземно ме е оставило по погрешка при нея.

Той я притисна към себе си.

— Винаги е така, когато човек расте. Никой не знае къде точно е мястото му. И цял живот го търсим.

— Лесно е да го кажеш. Ти обичаш майка ми и мен, но принадлежиш на Бог.

Той разбра, че не може да й отговори. Но искаше — господи, как искаше — да му е по-лесно.

— Да — каза бавно. — Това изречение в общи линии обобщава живота ми.

— Знаеш ли, че майка ми обеща да се свърже с баща ми?

За момент Франсис сякаш спря да диша.

— Не, не знаех.

Лина му се ухили.

— Да. Малко съм нервна, но съм много развълнувана. Съвсем скоро ще се срещна с него.

Франсис усети как страхът се връща, а заедно с него дойде и срамът. Бог да му прости, но не искаше Лина да се запознава с баща си.

— Е — каза най-накрая, — какво ще кажеш да похапнем пици?

— Възнамеряваш да предложиш пица на детето на един кардиолог?

Той се разсмя и се почувства по-добре, сякаш поне за миг всичко в този свят си дойде на мястото.

— Нямаше да го кажа, ако не беше така.

 

 

Дълго след като го остави сам в стаята му, дълго след като сестрите го подготвиха за през нощта, дълго след като Хилда изстреля устава си от правила, Ейнджъл все още не можеше да заспи. Поиска още лекарства, за да му помогнат да заспи, но му отказаха и той лежеше съвсем буден.

Мисленето беше последното нещо, което искаше да прави в това забравено от Бога място. Но не можеше да пропъди образите от ума си. Франсис и Маделин, търкалящи се в огромно легло, а дванайсет деца спят в стаята до спалнята им. Бяла дъсчена ограда около хубав, подреден двор.

Затвори очи и веднага разбра, че допуска грешка. Спомените отново се върнаха, ясни и отчетливи, съвсем, съвсем близо…

Беше през деня — слънчев летен ден — а Ейнджъл бе принуден да лежи на болничното си легло. Франсис беше при него, говореше му. Но Ейнджъл беше на седемнайсет и прекалено сърдит, за да го слуша. Сърдит, защото беше болен, сърдит на тъпите лекари, които му казваха, че трябва да промени живота си, че може да умре, ако не внимава. Той нямаше никаква представа какво, по дяволите, е миокардит. А и пет пари не даваше. Не искаше да бъде хванат в капана на това легло.

Лятото се изнизваше, а диагнозата — вирусна инфекция, засягаща сърцето — го ядосваше. Глупавите доктори не спираха да му говорят, че ще умре, ако не внимава, че трябва да спре алкохола и цигарите, но той се чувстваше съвсем здрав. Нищо му нямаше на сърцето му.

Вратата на стаята се отвори, но Ейнджъл не си направи труда да помръдне. Беше прекалено зает с това да се самосъжалява. Франсис се наведе към него и прошепна:

— Господи!

В първия момент Ейнджъл не разбра за какво говори брат му. После обърна глава и я видя. Тъничко момиче стоеше до вратата, очите й бяха широко отворени и не премигваха, зъбите й стискаха до кръв долната устна. Кожата й беше с цвят на слонова кост, веждите — тъмни, сякаш нарисувани с молив. Беше стиснала до гърдите си купчина списания „Сърцето“.

Ейнджъл я прецени като доста хубава по онзи начин, по който са хубави момичетата от частите училища, но тогава видя отражението й в чистите сини очи на брат си и тя стана много по-хубава. Първото момиче, което Франсис бе удостоил с втори поглед.

— Мили боже — отново прошепна Франсис.

Ейнджъл се размърда, без дори да се замисля. Усмихна се на момичето с онази усмивка, която беше негова запазена марка, онази, с която безмилостно разбиваше сърцата на момичетата в квартала. Знаеше, че изглежда добре — загоряло от слънцето, тъмнокосо момче с италиано-ирландски произход, с поглед на бунтар.

Тя му се усмихна в отговор. Първо съвсем леко, после по-широко. Усмивката преобрази чертите й, вдигна ъгълчетата на очите й и лицето й придоби екзотичен вид. Вълнистата светлокестенява коса, на места с цвят на пясък, блестеше на изкуствената светлина.

— Нямам нищо против малко компания — каза Ейнджъл.

Очите й се разшириха и той за първи път видя, че са светли сребристозелени.

— Така ли?

Франсис въздъхна — дълбок, уморен звук, издаващ поражение, после стана — високо, непохватно русо момче, което я гледаше като предано куче, безмълвно молейки да го забележи.

Ейнджъл изпита съжаление, но вече беше прекалено късно да направи каквото и да било, а така или иначе не искаше. За първи път в живота си притежаваше нещо, което Франсис искаше, и това го караше да се чувства добре.

Момичето — по-късно разбра, че името й е Маделин Хилиърд — погледна към Франсис и той излезе от стаята. Тя му се усмихна леко и се сбогува. Никога след това не погледна отново към Франсис, нито тогава, нито през вълшебните месеци, които последваха. Месеци, които промениха живота им.

Отначало Ейнджъл искаше Маделин, защото Франсис я искаше — обикновен егоизъм, но не знаеше какво ще последва.

Ейнджъл се влюби в нея. С ума, сърцето, тялото и душата си, той се влюби за първи — и може би единствен — път в живота си. Тихата, кротка тийнейджърка с огромните очи изпълни целия му свят. Тя виждаше нещо в него, нещо, което никой преди това не бе забелязал. Тя вярваше в него и когато я държеше в прегръдките си, той също вярваше в себе си. Но не достатъчно, не беше вярвал достатъчно в себе си…

И въпреки че я напусна, така и не успя да я изтръгне от душата си. В това беше цялата трагедия. Беше я изоставил. Разби сърцата и на двамата и защо? Заради един живот, прекаран в задимени барове и още по-задимени хотелски стаи. Разказваше уморено все едни и същи истории на прекомерно гримирани жени, шепнеше все едни и същи изтъркани фрази в ушите им. Но никога не бе намерил истинската жена, никога не бе казал истинските думи.

И ето, че отново беше в болницата.

Само че този път може би Франсис се бе оказал победител, може би сега Франсис спеше с Маделин, Франсис целуваше розовите зърна на гърдите й и пълните й устни.

Той трепна.

Ревността пропълзя към сърцето му, преобърна стомаха му и той се ядоса.

Не искаше Маделин да принадлежи на Франсис.

— Исусе — прошепна той. Искаше му се това да е молитва, но знаеше, че вече е прекалено късно за молитви. Винаги е било прекалено късно.