Кристин Хана
Отново у дома (21)

Глава 20

Ейнджъл изсумтя и намести възглавницата под главата си. Над него върху телевизионния екран проблясваха реклами.

Той взе дистанционното и започна да сменя каналите. Спря на една от онези таблоидни псевдоновинарски програми. На екрана беше чистачката му от Лос Анджелис. По лицето й имаше повече грим, отколкото носеше Робин Уилямс в „Мисис Даутфайър“. Говореше глупости от сорта на това, как Ейнджъл никога не си оправял леглото и понякога дори забравял да й остави чек за заплатата. След това изрусената до бяло репортерка се усмихна изкуствено и каза:

— Смята се, че Ейнджъл де Марко в момента е в болница някъде по Тихоокеанското крайбрежие. Няма потвърждение за болестта му, но напоследък думата СПИН се споменава доста често на холивудските партита. Източници, близки до звездата, говорят…

В изблик на гняв той изключи телевизора и захвърли дистанционното в другия край на стаята. То се удари в стената и се разби на пода.

Ейнджъл скръсти ръце и въздъхна тежко.

Не можеше да спре да мисли за вчерашния ден. Въпреки че се опитваше да прогони думите на Маделин от съзнанието си, те продължаваха да се връщат и отново, и отново звучаха в празната стая.

„Тя се казва Лина.“

Най-накрая той се отказа и се отпусна назад. Сложи ръце под главата си и се загледа в белия таван.

Дъщеря.

Опита се да си представи какво ли е да имаш дете. Никога не се бе замислял особено за подобни неща, мислеше за деца само преди да прави секс — и това го караше да посяга към презервативите в джоба си.

Искаше му се да отхвърли тези мисли като абсурдни. И беше сигурен, че преди операцията щеше да направи точно това. Би могъл да се срещне с Маделин на някой концерт или филмова премиера, да разбере за прекрасното дете, което е родила преди шестнайсет години, и да не почувства нищо. По-малко от нищо.

Щеше да й предложи глътка текила и да вдигне тост за детето, чийто баща се е оказал. И това щеше да е всичко.

Но сега започваше да разбира, че бягането невинаги те води някъде, че понякога се оказваш точно там, откъдето си тръгнал.

Вече не се смяташе за безсмъртен. И нима беше възможно с това чуждо сърце, биещо в гърдите му, и с огромния червен белег в плътта му? Всеки път, когато вземаше някакво хапче или му биеха инжекция, това му напомняше, че е жив единствено поради Божията милост… И от тази на един непознат. Тези неща караха човек да се замисля за живота си — дори и ако не искаше да го прави.

Дори преди операцията му беше омръзнало да бяга и да не стига доникъде, беше му омръзнало от купони с жени, които след това не можеше да си спомни, и приятели, които изчезваха, когато изключеха камерите. Но не знаеше как може да прави нещо друго.

Никога не бе имал истински живот. Неговото беше просто съществуване — пребиваване в прекрасна къща в Лас Вегас, приятели, които идваха и си отиваха като филмови роли, коли, които караше около година и после ги продаваше, професия, която го бе направила червив с пари и която изискваше истинска работа не повече от четири месеца в годината.

Какво бе правил през останалото време? Почти не си спомняше. Когато погледнеше назад в живота си, виждаше само откъслечни образи от купони и махмурлуци.

Искаше да си спомни първите дни, когато беше сериозен актьор, който ходеше непрекъснато на прослушвания и играеше Шекспир. Но това беше историята, която сам си бе измислил — измислица, която бе дал на журналистите, докато създаваха самоличността на Ейнджъл де Марко от откъси действителност и куп фантазии.

Тъжната истина беше, че той не знаеше нищо за актьорската игра. Избраха го на едно прослушване заради външния му вид — прослушване, на което бе отишъл на майтап. Майката на Вал бе казала на някакъв режисьор, че синът й е мениджър, и — хоп! — той стана мениджър. А когато Вал стана мениджър, беше само въпрос на секунди Ейнджъл да стане актьор.

Може би първата му работа нямаше да е толкова лоша, ако играеше второстепенна роля, но той беше главният герой, а филмът достигна приходи от сто и петдесет милиона долара. След това можеха да му позволят да играе и Отело, стига да бе поискал. Беше се родила една звезда.

Той се намръщи. Защо не бе работил по-упорито? Защо не бе развил искрицата талант, който виждаха критиците, за да направи нещо истинско?

Сякаш вече не можеше да си спомни нищо. Целият му живот преди сърдечния пристъп се превръщаше в мъгла, в някакъв ефимерен спомен, принадлежащ на някого другиго.

Но пък си спомняше с изключителна яснота неща като онзи лунапарк, например.

„Това е само сън, Ейнджъл. Мен забрави ли ме?“

Беше я забравил. Докато не се събуди в тази проклета болница в Орегон, той съвсем беше забравил Маделин. Времето, прекарано с нея, бе избледняло в мъглив спомен за първата любов, пъхнат, както всички спомени от гимназията, в кошчето за боклук на душата му. Но сега всичко беше истинско, толкова истинско, че можеше да го докосне. Може би единственото истинско нещо в живота му.

Тя искаше той да бъде баща на дъщеря им. Това беше единственото нещо, което някога бе искала от него.

„Тя има нужда от теб.“

Бог да му е на помощ, не знаеше какво да направи. Една частица от съзнанието му искаше да приеме тази дъщеря, която толкова много приличаше на него. Искаше да я прегърне и да я върне в живота си. Да разбере, че е направил нещо истинско, преди да умре.

Но се страхуваше. Що за баща щеше да бъде? Той беше алкохолик, спрял да пие, и наркоман, престанал да се друса. Можеше всеки момент да умре от сърдечния удар на някой друг.

А това едва ли беше най-добрият модел за подражание за едно объркано шестнайсетгодишно момиче.

Не се и съмняваше, че ще я разочарова. Въобще не се съмняваше.

Потиснат от собствената си неадекватност, той посегна към нощното шкафче и включи радиото, което му бе донесла Маделин. Заля го вълна от хеви метал и той трепна. Без да се замисля, завъртя копчето, докато не зазвуча една от песните от „Фантома на операта“.

Изпита внезапно спокойствие. Гневът и страхът, стягащи стомаха му до вчера, бяха започнали да избледняват. Той се отпусна на възглавниците. Остави музиката да изпълни стаята и да успокои нараненото му сърце.

„Бъди неин приятел, Ейнджъл.“

Това беше гласът на брат му, преплетен с музиката.

Ейнджъл се надигна уморено на лакти.

„Бъди неин приятел.“

Точно това щеше да каже Франсис, ако още беше жив. Франсис винаги знаеше какво трябва да се направи и винаги го бе правил. Тихо, без много шум, без да задава въпроси.

Можеше ли Ейнджъл да бъде такъв? Възможно ли бе дори да опита?

Едно време — преди операцията — отговорът щеше да дойде мигновено, смазвайки всяко намерение да бъде добър. Тогава щеше да е сигурен, че не може да живее с подобно нещо. Би се изсмял на самата мисъл да опита.

Но сега, докато лежеше тук и слушаше тази музика, той се колебаеше. Може би това негово сърце бе принадлежало на някой добър човек. Може би то му даваше шанс, който старото му сърце не би позволило.

Би трябвало да се изсмее на този абсурд. Знаеше, че сърцето е просто един орган, а не домът на душата или някоя друга подобна глупост. И все пак, въпреки че често си го повтаряше, сякаш не беше напълно убеден. От операцията насам бе започнал да чувства различно. Имаше различен вкус за музиката, за храната. В един момент се гневеше, както му беше присъщо преди, а в следващия нещо ставаше — чуваше тъжна песен или виждаше дъжда навън — и разбираше, че в него има нещо друго, нещо ново. Тъничка нишка доброта, промъкнала се в злото. Това го плашеше, това чувство, че вече не е сам в собственото си тяло, но също така и го хипнотизираше. С всеки удар на чуждото сърце той изпитваше чувство за вероятност, за някакво настъпващо чудо.

Искаше всичката болка и страдание да означават нещо. Маделин и Крис, и Хилда, и Том Грант — всичките му бяха казали, че му е дадена втора възможност за живот. Може би най-после и той го бе разбрал.

Беше му приятно да иска нещо, да има цел. Честно казано, не бе имал особено много цели в живота. Никога не бе искал нещо повече от следващата филмова роля или следващата жена, или следващото питие.

Чувстваше се така, сякаш — учудващо — най-после бе започнал да пораства.

Толкова дълбоко се бе замислил, че чу чак второто почукване на вратата.

— Влезте.

Маделин влезе в стаята. За миг той сякаш не я позна. Беше облечена с развлечени дънки и огромна зелена жилетка, която бе виждала и по-добри дни. Косата й висеше безжизнено около лицето, нямаше грим.

— Здрасти, Ейнджъл — каза тихо тя и застана до леглото.

Той вдигна поглед и усети стягане в гърдите. Изглеждаше тъжна и изгубена, съвсем различна от обикновено. Преди може би нямаше да забележи следите от мъката, но новото му сърце знаеше тези неща по-добре от старото.

Той й се усмихна широко, изкуствено.

— Здрасти, докторе. Как си?

Тя взе картона му, разгледа го бързо и го остави.

— Предполагам, Сарандън ти е казал, че биопсията не отчита никакво отхвърляне на сърцето. Добре се справяш.

— Единият от нас.

Бледото й лице се смръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Седни.

Тя седна до леглото. Забеляза как я гледа и прокара ръка през косата си.

— Днес е почивният ми ден.

Искаше му се да кара направо и да я попита как се чувства, но това го караше да се чувства непохватен и несигурен, тази интимност. Затова просто кимна към телевизора на стената.

— Тъкмо гледах някакво таблоидно шоу. Изглежда, имам СПИН. Трябваше да ми кажеш.

По устните й премина бърза усмивка.

— Не исках да те тревожа.

— Какво още разправят обичните ми хиени от медиите?

— Един от жълтите вестници от преди няколко дни писа, че са ти присадили сърце от извънземно, доколкото си спомням, или може би от маймуна, не знам. В едно телевизионно шоу са сигурни, че си хванал СПИН от някаква стриптийзьорка. — Тя го погледна. — Изглежда, си имал богат сексуален живот.

— Да, така е — въздъхна той.

— Това може да продължи, нали знаеш. Някои кардиолози препоръчват шестседмично въздържание, преди да се започне отново полов живот, но аз съм малко по-благосклонна. Само да решиш… — Тя усети двоякото значение на думите си и по бузите й плъзна очарователна руменина. — Искам да кажа, че когато се почувстваш достатъчно добре, няма да имаш проблеми със секса.

Ейнджъл я погледна в очите, после я заслепи с най-добрата си усмивка на лошо момче.

— Това предложение ли е?

Стори му се, че тя потрепери леко.

— Ще кажа на новия ти кардиолог да обсъди тези неща с теб. — Тя се изправи. — А сега трябва да тръгвам.

Хвана ръката й.

— Не си отивай.

Тя го погледна — дълго и настойчиво — после тихо каза:

— Не се отнасяй така с мен, Ейнджъл. Аз не съм някоя холивудска статистка, която би убила човек, за да прекара една нощ в леглото ти.

Разбра, че я е наранил.

— Съжалявам. Старите времена… — Той сви рамене, но не пусна ръката й. — Трябва да си търпелива с мен. Да се промениш за една нощ, не е лесна работа.

Маделин бавно издърпа ръката си и седна.

Той я чакаше да каже нещо, но когато не го направи, разбра, че трябва да е пръв.

— Аз… Аз мисля много за Франко — заекваше като идиот.

Тя стисна очи и той разбра, че се бори, за да запази самообладание.

— Това негова жилетка ли е? — попита тихо Ейнджъл.

Тя бързо докосна ръкава, галейки старата вълна. Кимна безмълвно.

— Кога… — Гласът му се сниши до шепот. — Кога започваме да оздравяваме? Кога започваме да се чувстваме по-добре?

Маделин преглътна и вдигна поглед към него.

— Не знам дали можем да оздравеем. Просто трябва… да продължим.

Той я погледна. В този момент осъзнаваше колко много я обича, колко много иска тя да го обича.

— Това е животът. Продължаване напред.

Тя му се усмихна мило и лицето й се измени за миг.

— Сигурно.

Бе я накарал да се усмихне — просто с няколко думи. Тази мисъл го накара да се ухили като идиот.

— Това мое ново сърце… е принадлежало на добър човек.

Тя си пое рязко въздух.

— Да.

И за първи път Ейнджъл се почувства като нов човек.

 

 

Маделин разбра още със самото позвъняване, че се е случило нещо лошо. Стомахът й се сви. Внимателно остави романа, който четеше, и отиде в кухнята, за да вдигне телефона. Когато чу гласа на Вики Оуен, затвори очи и уморено въздъхна:

— Здравейте, Вики.

— Извинете, че ви притеснявам вкъщи, Маделин, но исках да ви уведомя, че Лина днес не беше на училище.

Маделин погледна към затворената врата на стаята на дъщеря си.

— Оставих я там в седем. Тя ми махна и влезе вътре. — Въздъхна. Внезапно се почувства твърде уморена, за да се занимава с всичко това. — Сигурно е трябвало да я заведа чак до класната стая.

— Видях ви да я вземате в три, затова се обаждам. Страхувам се, че й предстоят сериозни неприятности, ако някой не намери начин да й повлияе.

Маделин беше готова да отхвърли подобно мнение, но вместо това дръпна телефона в дневната и се отпусна на дивана. След смъртта на Франсис вече не се чувстваше както преди. Непрекъснато мислеше колко несигурен е животът, колко е крехък и вече не й стигаха силите да се преструва, че е идеална. Чувстваше се така, сякаш налива вода в каца без дъно.

— Аз съм… объркана, Вики — призна тя и в мига, в който думите излязоха от устата й, сякаш от раменете й се смъкна огромен товар. — Франсис беше нещо повече от приятел, той беше част от семейството. Винаги, когато се опитвам да говоря за него, резултатът е, че и двете се разплакваме и никоя не се чувства по-добре. Знам, че тя се опитва да намери нещо, но в мен не е останало нищо, което да й дам, и дори да опитам, тя няма да ми остави достатъчно време, за да намеря подходящите думи.

— Знам как се чувствате. Брат ми и съпругата му загинаха миналата година и аз се заех с отглеждането на племенника си. В продължение на седмици след инцидента се избягвахме. Беше ужасно.

— И какво мога да направя?

— Просто не спирайте да опитвате. И я следете за признаци на сериозни неприятности. Ще се опитам да я запозная с племенника ми, но няма да е лесно. — Тя се засмя. — Дъщеря ви ще го вземе за пълен идиот.

Маделин се усмихна уморено.

— Предполагам, това означава, че той е страхотно дете.

— Такъв е… Сега. И вижте дали няма да намерите някого, с когото Лина да си поговори. Аз също опитвам, но тя не иска да се вслуша в човек, представляващ властта.

— Да — отвърна Маделин. — Ще се опитам. Благодаря ви много, Вики.

След като затвори, Маделин стана и тръгна по коридора. Стигна до стаята на Лина, преди още да е измислила някакъв план. Но в мига, в който погледна затворената врата, разбра какво трябва да направи.

Някой, с когото да поговори.

Почука на вратата.

Никой не отговори.

Изпъвайки рамене, Маделин отвори вратата.

Лина седеше на леглото си, слушаше музика с огромни черни слушалки и пушеше цигара. На тениската й пишеше: „Ако не ви харесва моята музика, значи сте безнадеждно остарели“. По бузите й се стичаха сълзи.

Гледката на разплаканото й дете, седящо съвсем само в стаята си, клатещо се напред-назад, беше повече, отколкото Маделин можеше да понесе. Отиде до касетофона и го изключи.

— По дяволите, майко! — Лина дръпна слушалките от ушите си и ги хвърли на неоправеното легло. — Нямаш право да нахлуваш тук и да ми спираш музиката.

Маделин безмълвно извади цигарата от устата на Лина и я изгаси в препълнения пепелник на пода. После седна до дъщеря си.

За момент двете само се гледаха и неприязънта в очите на Лина й причиняваше болка. Господи, колко я заболя!

Маделин протегна ръка и махна разбърканата коса от очите на дъщеря си.

Лина трепна, дръпна се назад и се изсмя с треперещ глас.

— Нямам намерение отново да се подстригвам. Маделин въздъхна. Толкова много недоразумения.

— Нямах предвид, че имаш нужда от подстригване, скъпа. Имах предвид, че имаш нужда от баща.

Лина пребледня.

— Ти каза, че той не иска да ме види.

— Той мисли, че не иска, но понякога човек не вижда по-далеч от носа си. — Тя се усмихна хитро на дъщеря си. — Като теб. Аз съм тук, винаги съм била тук, а ти продължаваш да не ме забелязваш.

— Майко…

— Не ме прекъсвай. Аз не ти бях добра майка, Лина. Знам, че е така. Нима ти не разбираш, че знам? Но причината не е в това, че не те обичам. — Тя се усмихна. — Спомням си, когато се роди и те сложиха на корема ми. Беше толкова мъничка, толкова идеална във всяко отношение, че се разплаках. Всички мислеха, че плача, защото си красива. — Тя погали мократа буза на Лина. — Но аз плачех, защото бях на седемнайсет и се страхувах. Знаех, че никога няма да успея да ти бъда добра майка.

— Майко, недей…

— Превърнах се в егоистка, защото се страхувах. Опитвах се да те държа при себе си непрекъснато. Надявах се, че някой ден всичко ще се оправи. Но нищо не се оправи. Ако се беше оправило, ти нямаше да бягаш от училище, да крадеш от магазин и да седиш сама в стаята си и да плачеш. Ти имаш нужда от нещо, което аз в момента не мога да ти дам.

— Имам нужда от Франсис — каза тихо, с треперещ глас, Лина.

— И двете имаме нужда от него, скъпа. И така ще бъде винаги, до края на живота ни. Може би някой ден болката ще намалее — всички казват, че е така — и аз се моля да намалее. Но засега трябва да продължим да живеем живота си, трябва да се вкопчим във всяко късче щастие, което можем да намерим. Ако съм научила нещо от смъртта на Франсис, то е колко бързо може да свърши всичко. Едно телефонно позвъняване посред нощ и животът ти се променя безвъзвратно.

— Искам старият ми живот да се върне. — Лина се усмихна през сълзи и сви рамене. — Знам, знам, че го мразех, когато го имах.

Маделин искаше да прегърне дъщеря си в този момент, но се страхуваше, че това щеше да бъде краят на разговора, а тя все още имаше да казва толкова много неща. Толкова много. Затова хвана брадичката на Лина с ръка и се усмихна.

— Искам да променя това, в което съм сгрешила. — Тя си пое дълбоко въздух, събирайки сили за следващите си думи: — Искам да те запозная с баща ти.

Очите на Лина се разшириха и тя започна да клати глава.

— Не още…

— Не. Сега.

— Какво ще направи той?

Това беше въпросът, онзи парещ страх, който я бодеше отвътре. Но й харесваше да бъде искрена, чувстваше се много по-добре от времето, когато криеше и се преструваше, че е смела и идеална.

— Не знам.

— Ами ако той не поиска да ме види?

— Тогава ще опитаме на следващия ден и на следващия, и на следващия.

Лина мълча доста дълго, преди да каже:

— Не знам дали ще мога да го понеса.

— По-силна си, отколкото си мислиш.

— Не.

Маделин се загледа в дъщеря си. Обичаше я толкова много, че чак я болеше. Знаеше, че Лина с право се страхува, но знаеше също така, че страхът не е достатъчна причина, за да се отказва. Ако имаше някой, който да бе научил този урок, това беше Маделин. Беше се страхувала през целия си живот и какво бе постигнала? Празно легло и дъщеря, която смята, че не е обичана.

— Ако той те нарани, аз ще бъда там, Лина.

— Страхувам се.

— Знам. Аз също.

Лина се обърна, погледна към огромния плакат на Джони Деп на стената над леглото. После въздъхна и се обърна към майка си.

— Трябва да опитам, нали?

Маделин се изпълни с гордост.

— Всички трябва да опитаме. Това ни остана.

 

 

Ейнджъл отново сънуваше, че е на ливадата.

Стоеше там, оглеждаше се, чувстваше се спокоен и доволен. Над главата му кръжаха птици, той чуваше ударите на сърцето си.

Разбра, че Франсис идва, преди още да се е появил.

Ейнджъл се обърна бавно и видя брат си, застанал до дърветата. Франсис беше облечен в строгото си облекло на свещеник и за миг Ейнджъл не можа да го познае. Тогава Франсис тръгна към него.

Чуваше смеха на брат си, носен от вятъра, сливащ се с чуруликането на птиците и шепота на листата. Ейнджъл също се засмя.

Изведнъж настана тишина. Птиците изчезнаха, вятърът спря. Чуваше единствено ударите на сърцата им.

Без да се замисля, протегна ръка. Франсис я пое и той почувства топлата сила на братовата си ръка и изпита спокойствие и сигурност. Ударите на сърцата им се синхронизираха, сляха се в едно.

„Нямам много време.“

Ейнджъл чу думите на брат си, въпреки че устните на Франсис не помръднаха.

— Остани — отчаяно прошепна Ейнджъл. — Имам толкова много да ти казвам.

„Думите нямат значение.“

— Имат, сега вече го разбрах. Остани.

Но Франсис вече бе започнал да избледнява. Той започна да се отдалечава.

Ейнджъл се затича след него. Протягаше ръце, опитваше се да го хване, но не успя, той изчезна в сянката на дърветата.

И Ейнджъл остана сам. Небето над главата му стана черно и грозно, цветята и тревите изчезнаха.

— Ейнджъл?

Той вдигна лице към небето и се втренчи в събиращите се облаци. „Върни се, Франсис, върни се…“

— Ейнджъл?

Събуди се внезапно и видя Маделин до леглото си. Загледа се в нея, задъхвайки се.

— З-здрасти, Мад.

Тя дръпна един стол.

— Добре ли си?

— Не — отвърна, без да се замисля.

За малко не се поправи, не каза, че е добре, но тогава погледна в сиво-зелените й очи и разбра, че му е омръзнало да лъже, омръзнало му е да крие истината. Вчера се бе почувствал така, сякаш бе видял късче от Обетованата земя, но днес отново се чувстваше изгубен. Самотен, забравен и болен. Сънищата с Франсис го убиваха.

— Не — каза отново той, този път по-тихо. — Не съм добре. Продължавам да сънувам Франсис. Това не е нормално. Сякаш… Сякаш е вътре в мен. Усещам го непрекъснато, чувам го да ми говори. Понякога дори мисля така, както мислеше той.

— Никой друг не би могъл да проникне по-добре в съзнанието ти, Ейнджъл.

— Знам. — Въздъхна. — Вчера, в съня ми, той каза „Живей заради мен“. — Ейнджъл преглътна. — Как бих могъл да го направя — да живея заради човек като него? Той беше толкова по-добър от мен.

Маделин се приведе към леглото.

— Ти получи втора възможност, която той нямаше, Ейнджъл. Само ти можеш да решиш какво да правиш с нея.

— О, страхотно, сега ми насади и чувство за вина.

— Не за вина. За надежда.

Той сграбчи картона си и го размаха.

— Каква надежда мога да имам, като това е животът ми?

— Престани с тези мелодрами. Тази папка не е животът ти — това е твоето ежедневие. Графикът на новия ти живот. Лекарствата, които ще вземаш — всеки ден, бих добавила, ако искаш да доживееш следващия изгрев — и храната, която трябва да ядеш. Упражненията, които трябва да започнеш да правиш. Датите на всеки контролен преглед и изследването за следващите шест месеца. Просто един график. Обикновените хора следват графици непрекъснато.

— О, толкова съм нетърпелив да започна.

— Лошо, че днес си в такова отвратително настроение, защото имам изненада за теб. Искам да се запознаеш с един човек.

— Ако още веднъж ме сложиш в една стая с онзи проклет психиатър…

— Никакви психиатри, нито физиотерапевти, нито сестри. Просто едно обикновено шестнайсетгодишно момиче.

Ейнджъл замръзна. Чуваше ударите на сърцето си и звукът го караше да се паникьосва. И тогава чу думите на Франсис: „Бъди неин приятел“.

Искаше да й бъде приятел. Господи, искаше го, но се страхуваше. Винаги проваляше всичко, а това сега беше важно. Не е като онези неща, с които можеш да се занимаеш полупиян и да си тръгнеш, когато видиш първия признак за неприятност.

— Не мога да го направя, Мад. В мен няма нищо бащинско.

Тя се опита да каже нещо, но вместо това направи нещо странно. Протегна ръка и я сложи на гърдите му. Той усети топлината й през памучната материя на нощницата, през пластовете превръзки, покриващи раната му.

— О, Ейнджъл — каза тя тихо и се наведе ниско. — Има го, Ейнджъл, повярвай ми.

Той беше хипнотизиран от очите й. Помисли си — налудничаво, — че я е виждал да го гледа така, но това беше преди много години. Сигурно не си спомня добре…

— Ще проваля всичко. — Опитваше се да развали магията на мига.

— Посмей само!

Знаеше, че този път е съвсем сериозна, и разбра риска, който поемаше. Обичаше Лина и се страхуваше, че Ейнджъл ще нарани дъщеря й. Знаеше също, че ако го направи, за него никога вече няма да има опрощение. Нямаше да има втора възможност.

— Не искам тя да знае за трансплантацията — ще се отнася с мен като с инвалид.

— Не, няма. Но това е твое решение — кога и дали — да й кажеш за операцията.

— Как да се държа? Какво да кажа?

— Тя обичаше Франсис като баща и тъгува заради смъртта му. Има нужда от някой, който да я изслуша, който го е грижа какво мисли и какво чувства. Това е достатъчно като начало. Бъди неин приятел.

Той се усмихна нервно.

— Това би казал… Франко.

— Да — каза тя почти шепнешком. Погледна го с очакване, очите й заблестяха.

„Бъди неин приятел.“