Кристин Хана
Отново у дома (29)

Глава 28

Лина се погледна в огледалото и й се прииска да закрещи. Косата й изглеждаше ужасно. Огледа роклята на леглото, която й купи майка й. Беше прекрасна, от тъмносиньо кадифе.

Гърлото й се сви. Нямаше значение дали щеше да носи тази красива рокля — тя просто нямаше да си бъде на мястото. Всички онези сноби щяха да се пръснат от смях, когато Лина Хилиърд влезе в гимнастическия салон. Сякаш отсега чуваше подмятанията им: „Погледнете само приятелката на Оуен. От кой гроб ли е излязла!“.

Нямаше да отиде. Не можеше да отиде.

На вратата се почука.

— Влез — каза Лина и се обърна.

Майка й. Беше облечена с черен вълнен панталон, който я правеше много слаба, и пухкав смарагдовозелен пуловер, който подчертаваше цвета на очите й. Прическата и гримът й бяха безупречни. Изглеждаше толкова красива…

Майка й се усмихна мило.

— Помислих, че мога да ти помогна да си направиш прическата.

Лина инстинктивно настръхна. Долови леко неодобрение в гласа на майка си и за малко не избухна. Но тогава погледна Маделин — наистина я погледна — и видя, че лицето й не изразява неодобрение, а просто истинска загриженост и желание да помогне. И може би малко страх, че Лина ще се заинати и ще откаже.

— Лина? — Маделин влезе вътре и затвори вратата след себе си. — Добре ли си?

Този тих въпрос, изпълнен със загриженост, за малко не я накара да се разплаче.

— Не знам, майко. Мислех дали да не се откажа. В крайна сметка, на кого му пука за някакъв си тъп училищен бал?

Майка й взе един стол и седна.

— Спомням си, когато бях почти на твоите години — само няколко месеца по-млада — четох в местния вестник за някаква училищна забава. — Тя се усмихна. — Исках да отида, но, разбира се, за това не можеше и дума да става. Баща ми не би позволил, а така или иначе, нямаше и кой да ме заведе.

Лина изгледа учудено майка си. Звучеше толкова… човешки. Това въобще не беше госпожа Идеалният Кардиолог. Лина премести роклята и седна в края на леглото.

— Продължавай.

Майка й се усмихна заговорнически.

— Казах на баща ми, че трябва да отида в медицинската библиотека, за да потърся някакво изследване. Той ме закара с колата, а аз стоях до прозореца и чаках да си тръгне. Когато се уверих, че си е заминал, се измъкнах от библиотеката и вървях шестнайсет пресечки през проливния дъжд до гимназията „Риджкрест“.

Лина се наведе напред.

— И как беше?

Майка й въздъхна замечтано.

— Беше… вълшебно. Бяха използвали най-обикновени неща — стъкло, тоалетна хартия, фолио — за да превърнат гимнастическия салон в леден замък като онзи от „Доктор Живаго“. Темата на бала беше „Нощи в бял сатен“. — Тя се засмя, очевидно изненадана, че си спомня толкова незначителни неща. — Както и да е, промъкнах се до входа мокра като мишка, за да гледам. — Усмивката й помръкна и гласът й се сниши почти до шепот. — Тогава осъзнах колко самотна съм всъщност, колко съм различна от останалите момичета. Майка ми би ме пуснала… Или поне исках да вярвам, че би го направила.

Лина си представяше майка си като момиче — изплашена и самотна в онази голяма къща на хълма. Спомни си решетките, които видя на прозореца на стаята й, и думите й: „Виждаш ли? Нямаш най-лошата майка на света“. И изведнъж се почувства… свързана с майка си. Сякаш в крайна сметка имаха нещо общо, сякаш майка й наистина можеше да я разбере.

— Но ти сигурно щеше да се чувстваш не на място — не си познавала никого. Може би щяха да ти се подиграват.

— Да — отвърна Маделин, загледана настойчиво в Лина. — В живота винаги има моменти, когато не се чувстваш на мястото си. Но трябва да продължиш и да си завоюваш това място. Това означава да пораснеш — да бъдеш силен и да вярваш в себе си дори когато най-много се страхуваш.

Лина прехапа устни.

— Приятелите на Зак няма да ме харесат. Аз имам… лоша репутация, а той е толкова идеален.

Майка й я погледна така, сякаш наистина я разбираше.

— Ще ми се да мога да ти дам вълшебно хапче, което ще направи всичко както трябва, но мисля, че аз самата те обърках, като непрекъснато се преструвах, че животът е лесен. Понякога е труден и нечестен, понякога хората са жестоки и егоисти. — Хвана ръката на Лина. — Но знам едно — ти си умно, красиво момиче и имаш до себе си прекрасен млад мъж, който иска да прекара вечерта с теб. Ако не отидеш, защото се страхуваш, това означава, че тръгваш по един дълъг, самотен път. Повярвай ми, знам какво е страх. Когато наистина те завладее, той може да провали всичко. Не позволявай това да се случи с теб, скъпа.

Лина знаеше, че майка й е права. Никога преди не бе допускала страхът да управлява живота й, а това не беше подходящото време, за да започне. Усмихна се бързо.

— Можеш ли отново да ме направиш хубава?

Маделин се ухили.

— О, скъпа, това е най-лесното нещо.

 

 

На вратата се позвъни точно в седем и четирийсет и пет. Маделин подскочи и изпусна чайника на котлона. Той издрънча и се изкриви настрани, плискайки вода върху черната повърхност. Тя се засмя на собствената си нервност и избърса мокрите си ръце. Взе фотоапарата, забърза към входната врата и я отвори. Очакваше да види Зак.

Но на верандата стоеше Ейнджъл. Беше облечен в тъмносин работен гащеризон.

Тя му се усмихна.

— Дошъл си да оправиш крановете в банята, а?

Усмивката му беше толкова секси, че чак дъхът й спря. Той измъкна огромен букет от розови рози иззад гърба си.

— За мен ли са?

Той поклати глава.

— Ти не си единствената жена в живота ми, не знаеш ли?

В този момент Маделин го обичаше повече, отколкото въобще смяташе, че е възможно. Усмихната, тя отстъпи встрани, за да го пусне вътре.

Той сложи цветята на масата.

— Готова ли е?

Маделин забеляза нервността му, когато погледна към стаята на Лина, и трябваше да положи усилие, за да скрие усмивката си.

— Почти. А ти?

Той сякаш се изненада от въпроса, явно смяташе, че успешно прикрива безпокойството си.

— Не мисля, Мад. Сигурна ли си, че е достатъчно голяма, за да излиза с момчета?

— Бях на нейните години, когато се запознах с теб и ние…

— Не ми напомняй за това. — Той отново се опита да се усмихне, но не успя.

Обърна се и започна да крачи из стаята. Продължаваше да поглежда към стаята на Лина, после към входната врата и с всеки поглед устните му се свиваха все повече и повече.

Маделин седна на канапето и потупа възглавницата до себе си.

— Ела тук.

Той дойде и се отпусна до нея. Прегърна я през раменете и я придърпа към себе си.

— Исусе, нервен съм като котка на горещ ламаринен покрив. Не знам нищо за бащинството. Не мисля, че ще съм добър баща.

Тя се притисна към него. Наслаждаваше се на допира до тялото му, на усещането, което й даваше прегръдката му.

— Добре дошъл в света на родителите. Това не е професия, това е истинско приключение.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от пукането на дървата в камината. Тя се сгуши още по-близо. Тя също се чувстваше нервна, но присъствието на Ейнджъл й помагаше толкова много.

— Мисля, че всички родители се чувстват така, когато дъщеря им отива на първия си училищен бал.

Той се обърна към нея. Лицето му беше сериозно.

— Всичко това ме плаши, Мад.

Тя докосна лицето му.

— Плаши те, защото това е завинаги, а ти не си такъв човек. — Тя изпита тъга. — Но наистина се справяш прекрасно.

Преди Ейнджъл да е успял да отговори, на вратата отново се позвъни.

Те инстинктивно се отдръпнаха един от друг като двойка тийнейджъри, хванати от родителите си. Спогледаха се и избухнаха в смях.

Ейнджъл въздъхна, стана и отиде до вратата, за да отвори на Зак.

— Закари Оуен — каза той, разглеждайки неодобрително момчето с присвити очи.

— З-здравейте отново, г-н Де Марко.

Ейнджъл не се усмихна. Обърна се към Маделин.

— Дай ми този фотоапарат. Искам да го снимам — с цел идентификация.

— А-аз…

— Ейнджъл! — избухна в смях Маделин и се изправи.

Ейнджъл също се засмя и потупа Зак по гърба.

— Просто малко родителски хумор.

Зак се усмихна едва-едва.

— Оу!

— Ще я върнеш ли вкъщи преди полунощ? — остро попита Ейнджъл.

Зак кимна и им показа часовника си.

— Да.

— Това чудо има ли батерии? Ако няма… — Ейнджъл започна да разкопчава верижката на ролекса си.

Маделин го хвана за ръката и я стисна силно.

— Не се тревожи, Зак — каза тя и погледна укорително към Ейнджъл. — Ние ти имаме доверие.

Ейнджъл се обърна към нея, на лицето му обаче не беше изписана и капчица доверие. Гъстите му черни вежди бяха събрани, устните му — здраво стиснати. Когато отвори уста, за да каже нещо, тя настойчиво поклати глава.

Той се обърна към Зак, после отново към Маделин.

— Ще отида да доведа Лина.

Маделин за малко не се изсмя гласно на сърдития му глас.

— Направи го.

Ейнджъл взе букета и тръгна към стаята на Лина, без да се обръща.

Маделин се усмихна на Зак.

— Сега започва да се учи да бъде баща.

Зак неспокойно оправи яката на ризата си.

— Справя се.

Настъпи мълчание. Маделин разглеждаше младия мъж. Изглеждаше много слаб и неестествено висок в костюма си под наем.

Преди да е успяла да го попита как върви училището, тя чу вратата на стаята на Лина да се отваря и погледна към коридора.

Дъхът й спря. Лина стоеше там, обърната с лице към баща си. Гладкото кадифе падаше на вълни по тялото й и изглеждаше електриково на някои места, на други — съвсем черно. Косата й беше прибрана назад от челото с блестяща сребриста диадема, в тон с обувките и чантата.

Изглеждаше толкова пораснала. Чувствата връхлетяха Маделин — съжаление, страх, гордост. Изведнъж осъзна, че малкото й момиченце скоро ще стане жена и ще си отиде от живота й, и от тази мисъл очите й се изпълниха със сълзи.

Бързо ги изтри, наблюдавайки, затаила дъх, как Ейнджъл дава букета рози на дъщеря си. Дори от това разстояние можеше да види сълзите в очите на Лина.

О, господи! На Маделин й се искаше да скъта този момент в сърцето си като скъпа снимка. Когато остарееше, щеше да го извади, да го погали, да си спомни…

Инстинктивно се обърна, за да потърси Франсис.

Но него го нямаше.

Изтри влагата от очите си и погледна към тавана. Опитваше се да си представи блестящите звезди навън. „Надявам се, че виждаш всичко това, Франсис… Нейният първи бал…“

Лина дойде при тях и застана до камината.

Зак зяпна, когато я видя.

— О, боже!

Лина пребледня. Докосна с ръце косата си.

— Нещо не е ли наред?

— Изглеждаш страхотно — каза Зак, ухилен до уши.

По лицето на Лина също разцъфтя усмивка и озари очите й. По бузите й пропълзя руменина.

— Благодаря.

Зак отиде до нея и й подаде малка пластмасова кутийка.

— Това е за теб.

— Господи! — възкликна Лина и сложи на ръката си нежната бяла гривна. — Прекрасна е!

— Хайде, застанете пред елхата, за да ви снимам — обади се Маделин и взе фотоапарата.

Лина превъртя очи.

— О, мамо…

Маделин махна с ръка.

— Хайде, хайде.

Лина и Зак застанаха един до друг. Той плъзна ръката си по тънката й талия, а тя вдигна ръката с гривната, за да се види на снимката. Зад тях коледната елха ярко блестеше.

Усмихната, Маделин направи набързо няколко снимки.

— Добре, а сега една с баща ти.

Зак се дръпна наляво и Ейнджъл зае мястото му. Прегърна Лина и я придърпа към себе си, усмихвайки се към обектива.

Маделин ги погледна и се намръщи.

— Не се усмихвай като за списание, Ейнджъл. Искам да видя баща й, а не някакъв холивудски плакат.

Ейнджъл се обърка, но после бавно се усмихна.

— Господи, тази жена имала големи претенции!

— Кардиолог — отвърна през смях Лина. — Всичките са такива.

Маделин също се засмя и щракна. Господи, колко й харесваше това усещане. Всичко беше пълна противоположност на спомените й от собственото й детство, беше осъществяване на всичките й мечти.

Чудеше се колко ли щеше да продължи този път, колко дълго един човек може да се радва на такова щастие.

Прииска й се да отиде при него, да го прегърне и да знае, че той винаги ще бъде тук, застанал в дневната й — сякаш там му е мястото, усмихвайки й се с тези зелени очи.

— Госпожо Хилиърд. — Зак прекъсна мислите й. — Дайте да снимам цялото семейство.

Цялото семейство.

Господи, толкова силно го искаше, че чак я болеше.

Подаде му фотоапарата и забърза към камината. Видя трите чорапа, които висяха от ръба й, и не можа да скрие усмивката си. Застана до Ейнджъл и усети собственическата му ръка на хълбока си.

Беше толкова прекрасно — тримата заедно, свързани от нещо повече от ръцете, протегнати помежду им. Само ако това можеше да продължи. Знаеше, че усмивката й към обектива беше по-скоро тъжна, отколкото весела.

— Усмихнете се, доктор Хилиърд — заповяда Зак.

Тя пропъди меланхолията си и се съсредоточи върху щастието си. Тихото щракване на фотоапарата запечата този миг завинаги.

И тя си каза, че това е достатъчно засега.

 

 

Сградата на гимназията беше ярко осветена. Когато я видя, Лина се почувства още по-нервна, устните й пресъхнаха.

Зак спря колата, слезе и отиде да й отвори вратата. Тя излезе навън, стиснала здраво ръцете си, за да не треперят.

Навсякъде имаше ученици, които се събираха в шумни, весели групи. Момчетата се поздравяваха, а момичетата възклицаваха за роклите си.

Лина разпозна десетина лица и заедно със Зак се присъединиха към тълпата деца. В погледите на всички имаше изненада, когато погледнеха към нея, но едно лице задържа вниманието й.

Лицето на Кара Милстън. Тя също гледаше към нея.

Зак я прегърна и леко я стисна.

— Познавате ли Лина?

Кара бавно пусна ръката на приятеля си и тръгна към нея.

— Страхотна рокля, Лина. — Гласът й беше тих, малко несигурен.

Лина се усмихна. Изведнъж си спомни толкова много неща, свързани с Кара — времето, когато обядваха заедно на игрището и прекарваха нощите заедно у тях. И разбра, че иска всичко отново да бъде същото.

— Благодаря. — Опита се да измисли какво да каже на Кара, но нищо не й идваше на ум.

Кара се усмихна.

— Липсваше ми, Лина.

И Лина разбра колко просто беше всичко. Трябваше просто да каже това, което й беше на сърцето, и всичко щеше да стане както преди.

— Ти също ми липсваше, Кара. — Тя се усмихна.

И тогава нощта стана вълшебна. Небето изглеждаше по-голямо и по-тъмно, една кадифена завеса, обсипана с мънистата на звездите.

Влязоха заедно в салона, смеейки се. Лина беше единствената в групата, която не бе участвала в украсата, и когато видя какво са направили с обикновената зала, дъхът й спря.

— Господи, великолепно е!

Кара застана до нея.

— Ще имаме нужда от помощ за украсата за пролетния бал.

Лина се чувстваше несигурна.

— А-аз… не съм много надарена в това отношение.

Кара се засмя.

— Нали знаеш как се правят гирлянди?

Лина се почувства като глупачка. По бузите й плъзна гъста руменина, на езика й дойдоха гневни думи, но тя ги преглътна. Осъзна, че Кара не й се подиграва, а просто се опитва да я приобщи. А Лина — каквато си беше идиотка — стоеше там с отворена уста.

— Мога да правя гирлянди.

Преди Кара да й отговори, Зак я хвана за ръката и я поведе към дансинга.

Лина не можа да сдържи усмивката си, когато се сляха с тълпата и започнаха да танцуват.

Това беше началото на най-прекрасната нощ в живота й.

 

 

Маделин крачеше напред-назад из дневната, местеше разни неща от едно място на друго и се взираше в рисунките на чашите си за чай, сякаш не ги беше виждала никога преди. За кой ли път погледна към часовника. Коледната елха блестеше в ъгъла.

— Трийсет минути — каза тя повече на себе си, отколкото на Ейнджъл. — Сигурно вече танцуват.

Ейнджъл се извърна от прозореца, където бе стоял неподвижен и безмълвен в продължение на последния половин час.

— Хайде, стига вече.

Маделин спря и го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е на бал и се забавлява. Не е отвлечена от терористи. Смятам да се опитам да забравя лошите си мисли, а те наистина са лоши — представям си как се качва на някоя кола с онова русокосо хлапе и отпрашват на някъде, спирайки само колкото да забременее и да ограбят някой магазин за алкохол.

Маделин се засмя и се почувства по-добре.

— Прав си. Трябва да се успокоим.

Той дръпна завесите и се обърна към нея усмихнат.

— А сега си изцяло на мое разположение.

Тя потрепери в очакване.

— Ти също.

— Добре, да поговорим тогава.

Знаеше, че е глупаво да показва разочарованието си, но не можа да се въздържи.

— Най-после останахме сами, а ти искаш да говорим?

Той я хвана за ръката и я заведе до канапето. Седнаха.

— Преди малко каза, че това е завинаги, а аз не съм такъв човек.

Сърцето й спря за миг. Опита се да омаловажи думите си:

— Забрави го, не исках да кажа…

— Какво искаше да кажеш?

Очите му не се усмихваха. Знаеше, че това има значение за него, но не знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да му каже, че се страхува… че се страхува от толкова много неща — да го обича, да не го обича, от всичко.

— Исках да кажа, че те познавам, Ейнджъл. Знам що за човек си. — Тя вдигна поглед към него в опит да се усмихне. — Вече не съм на шестнайсет и не можеш да разбиеш сърцето ми така, както го направи преди. Можем просто… да се разбираме. Без обещания, без гаранции. За мен това е достатъчно.

Той я погледна тъжно.

— За мен не е достатъчно, Мад.

— Какво искаш да кажеш?

Погледът му обходи стаята, сякаш търсеше нещо. Сякаш мина цяла вечност, преди да хване ръката й и да я притисне към гърдите си. Тя почувства ударите на сърцето му.

— Искам много повече за нас, Мад. Искам да бъда до теб, завинаги. Искам да друсам децата и внуците ни на коляното си. Искам да си лягам с теб всяка вечер и да се събуждам до теб всяка сутрин до края на дните си… Само че не знам колко време ми остава.

Думите предизвикаха сълзи в очите й.

— Никой не знае кога ще умре, Ейнджъл.

— Пропуснал съм толкова много от живота на Лина… — Той отново извърна поглед. — Ще ми се да мога да върна годините назад. Отказах се от тях толкова лесно… Но никога вече няма да го правя. Обичам те, Маделин Хилиърд. Знам, че съм го казвал и преди, но просто трябва да ми дадеш още една възможност.

В думите му се съдържаше всичко, което Маделин искаше. Любовта, семейството, отдаването — всичко. Искаше него — искаше го до себе си на канапето, в леглото си. Завинаги.

Думите заседнаха в гърлото й. Той я прегърна и я целуна толкова страстно, че й се зави свят. Тя се притисна към него. Обичаше го толкова много, че чак сърцето я болеше.

Той се отдръпна леко. Дишаше накъсано.

— Кажи го, Мад, кажи го, преди да съм обърнал къщата наопаки.

Тя се отдръпна засмяна. С него винаги щеше да бъде така. Винаги щеше да обърква чувствата й, винаги щеше да иска разни неща по своя арогантен, егоистичен начин, сякаш светът му дължи нещо. И винаги щеше да бъде единственият човек, с когото тя щеше да иска да седи на канапето в дневната си.

— Обичам те, Ейнджъл де Марко. И ако и този път не го вземеш насериозно…

Той покри устните й със своите.

— Никога! — прошепна.

Целува я, докато й спря дъхът. Изведнъж я пусна, стана и я поведе към средата на стаята.

— Стой тук — заповяда й.

Тя се възпротиви, но той не й обърна внимание. Загаси всички лампи и в стаята стана съвсем тъмно, като се изключи меката светлина на огъня и коледната украса на елхата.

— Затвори очи.

Тя се засмя.

— Не мислиш ли, че е излишно? Тук е тъмно.

— Лекари — каза той с присмехулно отвращение. — Просто затвори очи.

Тя се засмя, но се подчини.

— Имам чувството, че никога преди не си излизал с преуспели жени.

Чу смеха му.

— Повечето от жените, с които съм бил, имаха коефициент на интелигентност колкото полски мишки. Не отваряй очи!

— И тела на фотомодели — промърмори Маделин под носа си.

Стоеше там, затворила очи, скръстила ръце, опитвайки се да разбере какво прави той. Чу как входната врата се отвори и затвори. Помисли си да отвори очи, но реши, че така няма да е интересно, и се отказа.

Чу в далечината трясването на врата на кола и след няколко секунди входната врата отново се затръшна. Ейнджъл влачеше нещо — може би стол — по пода. Чу се скърцане на дърво и тя реши, че сигурно се качва на стола. После явно слезе.

— Недей да гледаш! — каза отново той.

Сега идваше към нея.

Спря близо до нея, толкова близо, че усещаше дъха му върху лицето си. Започна да разкопчава пуловера й.

Успяваше да държи очите си затворени единствено благодарение на волята си. Той не казваше нищо, не я докосваше никъде, само разкопчаваше пуловера й. После го съблече, ръцете му чувствено се плъзнаха по голите й рамене.

Тя настръхна от студа.

Чу как костите му изпукаха, когато коленичи пред нея. Разкопча кожения й колан и бавно, бавно, свали ципа. Пръстите му докоснаха корема й.

Панталонът се свлече на пода. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й, тръгнаха нагоре, нагоре, спряха на талията й, после продължиха към гърдите. Изведнъж се плъзнаха по гърба й и той разкопча сутиена, който също падна на пода.

Тя се опитваше да си представи как ли изглежда сега — застанала в средата на дневната, осветена от меката светлина на огъня, облечена единствено с бели бикини и черни къси чорапи. Беше невероятно еротично да си представя как изглежда в очите му.

Чакаше, затаила дъх, да я докосне. Но той не го направи. Вместо това плъзна нещо меко и хлъзгаво през главата й. Разбра, че е рокля — или може би нощница — която обгърна всяка извивка на тялото й и падна чак до пода. Усещането на коприната до голото й тяло беше особено приятно.

Той се отдръпна от нея и тя се подразни.

— Ейнджъл.

Чу се щракване и зазвуча музика. Бавният, романтичен глас на Дан Фогелбърг изпълни стаята.

— „Копнеж“. — Тя позна песента веднага и се усмихна.

— Отвори очи — каза Ейнджъл и тя разбра, че е точно пред нея.

Отвори очи усмихната.

Беше облечен с великолепен черен костюм — изглеждаше невероятно красив. Нея беше облякъл в елегантна черна копринена рокля, която беше толкова секси и предизвикателна, че тя никога не би си я купила. Прииска й се да го прегърне и да го целуне, но тогава забеляза всички останали промени в стаята и дъхът й спря.

От полилея висеше огромна кристална топка. Всяко мъничко късче стъкло отразяваше светлината на свещите и хвърляше отблясъци по стените, тавана, пода.

Беше украсил дневната й като бална зала.

— О, господи! — Не знаеше какво да каже. Всичко беше толкова невероятно, лудо и романтично… Толкова присъщо за Ейнджъл.

Той хвана ръката й и сложи на дланта й черна кадифена кутийка.

— Отвори я — каза й тихо.

Тя го погледна. Бавно, с треперещи ръце, отвори кутийката. Вътре блестеше огромен диамант.

— О, Ейнджъл…

Той извади пръстена и го сложи на пръста й.

— Омъжи се за мен, Маделин.

Тя се втренчи в пръстена, като плачеше и се смееше едновременно. Диамантът беше абсурдно голям — блестящ, зашеметяващ, невероятен — точно като мъжа, който й го подаряваше. И тя изведнъж разбра, че животът й с Ейнджъл щеше да е различен, по-различен, отколкото би могла да си представи. Той никога нямаше да прави нещата така, както ги правят другите мъже — беше като пламък, горещ и красив, и способен на огромно разрушение. Но тя знаеше — Господи, знаеше го от шестнайсетгодишна, че за нея не съществува никой друг.

— Толкова е голям… Не трябваше… О, Ейнджъл…

Той се ухили.

— Аз съм от Холивуд — страната на големите диаманти. Искам целият свят да разбере, че си моя. — Той се приближи и усмивката му помръкна. Гледаше я съвсем сериозно. — Моя си, нали, Мад?

— Завинаги.

Усмивката му отново се върна, по-ярка от диаманта.

— Хубаво. А сега, танцувай с мен, госпожо Де Марко.

Тя се засмя звънливо.

— О, господин Де Марко, вече си мислех, че никога няма да ме поканите.