Кристин Хана
Отново у дома (6)

Глава 5

Маделин седеше в края на леглото на Лина. Тук-таме се виждаха петна от бледосините тапети, които бе сложила преди толкова много години, но по-голямата част от стените беше покрита с плакати на рок групи, за които Маделин никога не бе чувала. Хиляди малки дупчици в скъпите тапети, всяка от тях — малък отпечатък от проявяващия се характер на Лина.

Маделин легна на леглото и затвори очи. Мислеше за дъщеря си. В началото в главата й заприиждаха спомени от миналото — пухкави бебешки бузки и засмени сини очи, пълни крачета, шляпащи по пода на кухнята. Беззъба усмивка.

Дали всички майки се чувстваха по този начин? Дали всички майки пазеха портрети на бебетата си в сърцата си, очаквайки порасналите момичета все още да миришат на бебешка пудра и шампоан?

О, беше направила толкова много грешки. Трябваше да каже на Лина истината за баща й още преди много години. Дори миналата година, когато видя как дъщеря й се подхлъзва надолу, тя трябваше да се досети за причината и да поправи грешката си. Но толкова много се бе страхувала, че Лина ще спре да я обича. Толкова се бе страхувала, че детето й може да напусне дома си…

Беше толкова хубаво, когато бяха само те двете, бебето и майката в тихата къща — да правят сладки и да си четат приказки.

Отдавна забравени спомени възкръснаха в съзнанието й, спомени за дните, когато още ходеше в колежа и сама отглеждаше детето си. Спомени за онзи ужасен апартамент на Юнивърсити Авеню, с прозорци, които не се отваряха, и радиатор, който никога не работеше… Дървените стълби към червената входна врата… Вечерите, когато двете ядяха кекс със стафиди и тя се надяваше, че млякото е прясно. И въпреки това, дори в най-лошите моменти — през осемнайсетчасовите работни дни и нощното учене — Лина винаги беше с нея. В онези времена бяха само те двете срещу всички останали…

Но светът се бе намесил, беше ги докоснал с лепкавите си пръсти, искайки присъствието на Лина. Това беше началото на края — Лина започна да расте, да задава въпроси и да вижда грешките на Маделин. Може би ако Маделин бе посещавала обществени училища, ако бе израснала с други деца около себе си, щеше да знае как да се справя с ежедневните проблеми. Но баща й никога не би позволил нещо подобно. Никога не би позволил на Маделин да се смеси с тълпата. Всеки ден от детството си бе прекарала сама, в мечти за приятели, които никога нямаше да се появят, и за екскурзии, на които никога нямаше да отиде. Не знаеше нищо за външния свят, още по-малко пък за бунта.

Не знаеше нищо за изплашените, непокорни, объркани тийнейджъри.

Но знаеше как да се крие, да се преструва, да се усмихва, когато болката беше толкова дълбока и силна, че чак не можеше да диша. И не искаше нейното дете да научи всичко това.

Тя въздъхна и стана. Какво щеше да направи, когато Лина най-после се прибере?

Ако се прибере.

Маделин потрепери. Не бива да мисли по този начин, не бива да се ослушва за телефона или входния звънец в очакване да се случи най-лошото. Не бива да се тревожи, че Лина може да направи това, което самата Маделин направи преди толкова много години.

Отиде до бюрото на Лина, където имаше касетофон, и разсеяно започна да рови в касетите и компактдисковете. Най-отдолу беше старата касета на Хелън Реди, която толкова обичаха да слушат.

Тя я взе, избърса пластмасовата обложка и я отвори. Сложи я в касетофона и я пусна.

Музиката изпълни стаята, връщайки горчиво-сладките спомени.

— Не е честно, мамо — чу треперещ глас.

Маделин се обърна към вратата. Лина изглеждаше толкова млада и уязвима, едно дете в дрехи на възрастен, с размазан грим по бледите бузи. Беше толкова малка, костите й бяха като на мъничка птичка, лицето — малко, с формата на сърце. Гарвановочерната й коса ярко контрастираше с бледата кожа. Кожа, която правеше още по-лазурни сините й очи.

Маделин й се усмихна.

— Здрасти, скъ… Лина. Чаках те.

Лина прокара пръсти през косата си.

— Да, добре. Искаш пак да ми кажеш „Честит рожден ден“, а?

Маделин бавно тръгна към дъщеря си, но спря насред път и седна на леглото, без да сваля поглед от шестнайсетгодишното момиче.

— Имам да ти обяснявам нещо — каза най-после тя.

— Да.

Лина дръпна стола от бюрото си и седна. Приведе се напред, подпря лакти на коленете си и гневно изгледа майка си. Четири сребърни обеци блестяха на лявото й ухо.

— Ами обяснявай. Разкажи ми за баща ми.

Баща. Думата беше като острие на бръснач. Маделин трепна. Той не беше баща — един баща стои при семейството си, защитаваше го и помагаше, когато детето му има треска или сънува кошмар. Един баща не си отива така.

Лина драматично въздъхна.

— Виж, Джет ме чака отвън…

— Излизаш с момче на име Джет?

— Ще говориш ли, или не? В противен случай…

— Запознах се с… баща ти, когато бях някъде на твоята възраст. — Маделин се опита да се усмихне. — Чувала си хиляди пъти подобни истории. Забременях и той… Той не можа да напусне града достатъчно бързо.

Лина присви очи.

— Чувала ли си нещо за него оттогава?

Маделин се опитваше да не си спомня колко дълго бе чакала да й се обади по телефона, да получи писмо, да чуе нещо за него. Опитваше се да забрави как бе плакала на Коледа в продължение на години след това.

— Не.

— Как се казва?

Маделин знаеше, че този въпрос ще развали всичко. Както и да отговореше, щеше да сгреши. Ако излъжеше, Лина щеше да я намрази. Ако кажеше истината, Лина щеше да се свърже с баща си. Само че той не беше от тези хора, които щяха да се зарадват на среднощно телефонно обаждане: „Здравей, аз съм дъщеря ти“. Ако искаше да познава детето си, той първо на първо нямаше да си замине така.

Ако Лина го откриеше, той щеше да разбие сърцето й. Една дума, един жест, малко смях — всичко, което можеше да й покаже, че не му пука — щеше да убие Лина.

— Е? — настоя дъщеря й.

Маделин знаеше, че няма избор. Това беше нещо, което трябваше да направи много, много отдавна. Но не можеше просто така да подхвърли името му. Трябваше да говори с него, преди да го е направила Лина. Мисълта за това — само мисълта да вдигне слушалката и да му се обади след всичките тези години — я ужасяваше. Това щеше да промени всичко. Бог да е на помощ на всички ни.

— Не мога да ти кажа името му сега, но…

— Недей. — Лина скочи на крака и ритна стола.

— Нека да довърша. Не мога да ти кажа името му веднага. Но ще… — Беше й необходимо огромно усилие на волята, за да произнесе следващите думи. — Ще се свържа с него и ще му кажа за теб.

Очите на Лина се разшириха. По устните й заигра тънка усмивка.

— Искаш да кажеш, че той не знае за мен?

Маделин се замисли за всичките начини, по които би могла да отговори на този въпрос — някои гневни, някои горчиви, някои тъжни. В крайна сметка избра искреността.

— Доколкото знам, той не знае, че въобще си се родила.

Лина прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката си. Маделин виждаше въодушевлението, изписано по лицето на дъщеря си, радостта в блестящите сини очи. Лина толкова отчаяно искаше да вярва, че баща й е добър човек, любящ баща, който е бил лишен от възможността да бъде родител.

— Знаех си.

Маделин се загледа в нея. Лина не беше разбрала истинското значение на думите й и Маделин беше доволна.

— Обещаваш ли, че ще му кажеш?

— Никога не съм те лъгала, Лина.

— Само си пропускала да ми кажеш истината.

Маделин се намръщи.

— Ще му кажа.

— Той ще поиска да ме види — каза Лина и Маделин усети желанието в гласа й, нуждата.

Маделин се изправи и внимателно се приближи към дъщеря си. Когато застана достатъчно близо, за да може да я докосне, тя спря и въпреки че й се искаше да погали остриганата коса на детето си, тя не помръдна, не вдигна ръка.

— Той може да те разочарова, миличка.

— Няма — прошепна Лина.

Маделин не можа да се въздържи. Протегна ръка.

— Скъпа, трябва да разбереш…

— Не съм ти „скъпа“! Той не е искал теб. Теб. Няма да ме разочарова. Ще видиш.

Лина се обърна и избяга от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Маделин чу как стъпките й отекнаха в къщата, после далечното щракване на входната врата.

И тя остана сама, съвсем сама в стаята, заслушана в песента на Хелън Реди „Ти и аз срещу света“.

 

 

Старческият дом „Хилхейвън“ се простираше от едната страна на тясната улица като полусрутена камара от детски кубчета за игра. Зад високата метална ограда се виждаха няколко възрастни мъже и жени, които се разхождаха в градината и разговаряха тихо.

Франсис спря колата си до бордюра. Взе Библията си и черната кожена чанта и излезе от колата. Хладният въздух рошеше косите му.

Отиде до входната врата и влезе в двора. Вратата се затвори след него с щракване, което прекъсна разговорите. Дузина глави се обърнаха към него и той видя как очакването избистри погледите им — всички се надяваха, че някой от семейството им е дошъл да ги посети.

— Отец Франсис! — изпищя старата госпожа Бертолучи и плесна със съсухрените си, изкривени от артрита ръце.

Той й се усмихна. Изглеждаше толкова красива — обляна от слънчевата светлина, с блеснали от радост очи. Лявата половина от лицето й беше парализирана, но това не й пречеше да бъде красива. Познаваше я от петнайсет години — както толкова много от останалите, които живееха тук, тя също бе живяла и работила в стария квартал на Франсис.

Те го поздравиха, един по един. Той се усмихна. Точно затова живееше.

И в този момент се чувстваше спокоен, стоплен от вярата си. Беше предопределен да бъде тук. Само така, като вършеше работата си в името Божие, се чувстваше цял и завършен.

Знаеше, че тази вечер, когато легне сам в леглото си, заслушан във вятъра навън, отново щеше да стане уязвим. Съмнението щеше да проникне в душата му и да я загложди и той щеше да се чуди и да се тревожи… Щеше да мисли за Маделин и Лина и за всичките избори, които бе направил в живота си, щеше да мисли как бе дал съвет на Маделин да скрие истината от Лина, и срамът щеше да го тормози. Но най-вече ще го обгърне самотата и ще се сключи около него като стените на затвор. Но засега беше щастлив. Затова беше избързал да дойде в старческия дом с един час по-рано. Тук и сега, с бялата якичка, пристегната около врата му, и с Библията под мишница, се чувстваше сигурен.

Коленичи на мекия килим от трева и те се скупчиха около него, говорейки едновременно.

Фред Табс сподави кашлицата си, после извади старо тесте карти от джоба си — същото тесте, което имаше от години.

— Една бърза игричка, отче?

Франсис се ухили.

— Миналата седмица ме разби, Фреди.

Старият човек намигна.

— Обичам да играя карти с хора, които са се обрекли на бедност.

— Е, може би едно раздаване… — съгласи се Франсис, макар да знаеше, че ще прекара часове в салона на дома, като играе карти, разглежда същите стари семейни снимки, които бе разглеждал толкова пъти, и препрочита коледните картички и писмата от любими хора, които никога не намираха време да дойдат.

Той се изправи и застана зад инвалидния стол на госпожа Бертолучи. Те не спираха да му говорят, сега един по един, с пискливите си старчески гласове, докато вървяха към входната врата на сградата. Изведнъж спря и се огледа.

— Къде е Селма?

Тишина. И той разбра. И се натъжи.

— Вчера — каза Сали Макмахън, клатейки боядисаната си черна коса. — Дъщеря й беше при нея.

Чу се облекчен шепот — Селма не си беше отишла от този свят сама.

— Мислехме, че може би ще отслужиш специална литургия за нея, отче — каза Фред. — Госпожица Брайн каза, че няма нищо против — в салона в четири часа.

Франсис стисна тънкото рамо на стареца. Огледа лицата около себе си, едно по едно. Тези сбръчкани, белязани от тъмните петна на старостта, лица, оределите коси, очилата с дебели стъкла, слуховите апарати и нанизите перли. Знаеше, че сега те имат нужда от него.

Вяра. Надежда. Сила.

И той трябваше да им ги даде. Усмихна им се бавно с усмивка, която извираше от дъното на душата му.

— Поне вече не я боли — каза тихо. Вярваше в думите, които бе повтарял толкова много пъти. — Тя е при Господ и ангелите, и при съпруга си. Ние сме тези, които изпитват болка, че вече я няма.

Госпожа Констанца сложи червената си, едра ръка върху рамото на Франсис и го погледна с воднистите си очи.

— Благодаря ти, че идваш, отче — каза със скърцащия си глас. — Имаме нужда от теб.

Той се усмихна на приятното й, белязано от времето, лице и внезапно си спомни, че тя му даваше цветя от магазина на ъгъла на улица „Кливлънд“. Това беше преди стотици години… И сякаш беше вчера.

— И аз имам нужда от всички ви — отвърна просто.

 

 

Внимателно прикрепяйки чашата си утринно кафе, Маделин махна на сестрите, докато вървеше по широкия коридор. Влезе в канцеларията си — малка квадратна стаичка, обзаведена в английски стил. Завеси на цветя в бургундовочервено и зелено покриваха малкия прозорец. Масивна махагонова етажерка, претъпкана с всякакви книжа, покриваше едната стена. На перваза имаше саксии с цветя, по стените висяха снимки на Франсис и Лина. Маса за хранене от деветнайсети век й служеше за бюро, лъскавият й плот също беше покрит със снимки на Франсис и Лина.

Тя седна зад бюрото си и започна да преглежда книжата върху него. Преди да е свършила и с половината, някой почука на вратата.

Тя не вдигна поглед.

— Влезте.

Доктор Аленфорд, кардиоваскуларният хирург от екипа за трансплантации влезе в малката канцелария.

— Предполагам, че нямаш друга чаша кафе? — попита той и седна на тапицирания във флорални мотиви стол за посетителите.

Тя поклати глава.

— Съжалявам.

Той прокара пръсти през стоманеносивата си коса и въздъхна.

— Е, добре, и без това Рита непрекъснато ми прави забележки, че злоупотребявам с кафето.

Маделин се усмихна и зачака Аленфорд да заговори за работа.

— Имаме нов пациент за трансплантация.

На Маделин никога нямаше да й омръзне да чува тези думи. Вече не се чувстваше изморена и потисната, гореше от нетърпение да чуе нещо повече.

— Така ли?

— Недей да се въодушевяваш толкова. Много е рискован. Бивш наркоман, купонджия и женкар — ако може да се вярва на вестниците — и определено има лошо отношение към операцията.

— О!

Маделин се облегна назад и се загледа в човека, който я бе научил на по-голямата част от това, което знаеше за сърдечните трансплантации. Аленфорд беше един от най-добрите специалисти в тази област — всеотдаен, амбициозен и надарен. Ако Крис казваше, че пациентът е рисков, значи наистина беше така.

— Положението е критично.

— Статус?

— Трийсет и четири годишен мъж. Не е серопозитивен, няма раково заболяване. Крайна фаза на кардиомиопатия. Направих му рутинните изследвания на кръвта вчера и всичко изглежда наред. — Крис се наведе напред и плъзна тънката папка по масата. — Но както ти казах, има лошо отношение. Един от онези богати холивудски типове, които смятат, че светът им дължи нещо.

Маделин вече бе говорила по този въпрос с Крис. Както винаги, Аленфорд се грижеше за успеваемостта на операциите в болницата и дългосрочните перспективи за пациента, преди да започне да му търси сърце. Маделин не завиждаше на Крис за огромната отговорност на работата му. Всеки път, когато той избереше някого, на когото да трансплантират сърце, винаги оставаха други пациенти, които най-вероятно щяха да умрат вследствие на този избор. Един живее, друг умира — беше толкова просто. Не можеха да си позволят да трансплантират сърце на някого, който нямаше да се грижи за него.

— Ще поговоря с него, Крис — каза тя.

Той я погледна и с този единствен поглед те се разбраха. И двамата знаеха, че тя току-що бе поела част от неговия товар. „Ще ти кажа, ако той заслужава да получи втора възможност.“

Това беше избор, който никое човешко същество не би трябвало да прави за друго, но все пак те го правеха всеки ден.

— На всяка цена той трябва да остане анонимен. Записан е тук под чуждо име. Затова кажи на персонала си, че ще ги уволня, ако самоличността му или заболяването му станат известни на пресата.

— Разбрано.

— Ще се свържа с екипа и ще ги накарам да побързат. Хилда трябва да направи останалите изследвания и да го обучи бързо. — Той я изгледа бързо, многозначително. — Ако не получи сърце в най-скоро време, много ще загази.

Тя кимна с разбиране.

— Искаш ли да се срещнем на кафе този следобед, за да обсъдим подробностите?

— Разбира се. В четири часа, в случай че нещо не се прецака.

— Добре. — Усмихвайки му се, Маделин отвори папката на бюрото си и погледна името на новия си пациент. Анджело Доминик де Марко.

Веднага затвори папката, но не достатъчно бързо. В съзнанието й нахлуха спомени, толкова живи, сякаш той стоеше тук, пред нея. Спомни си силния му, боботещ смях и леко олюляващата му се походка, начина, по който прокарваше пръсти през дългата си, тъмна коса. Но най-вече си спомни очите му — малахитовозелени, скрити под гъсти черни вежди, които го правеха да изглежда опасен. Докато не се усмихнеше.

Дори след всичките тези години тя си спомняше силата на усмивката му. Беше точно като онова известно клише — като слънце, проникващо зад облаците.

Франсис. Внезапно си спомни за него. Това щеше да разбие сърцето му. Малкият му брат беше болен… може би умиращ… Господи, как щеше да му каже?

— Маделин? — Гласът на Крис проникна през мислите й.

Тя го погледна. Опитваше се да намери подходящите думи, но в главата й имаше само спомени, образи и внезапен силен страх.

— Не мога да поема този пациент, Крис.

— Какво?

— Ейнджъл е брат на отец Франсис.

— А-ха. Твоят свещеник. Познаваш ли Анджело?

Бяха й необходими няколко секунди, за да се съвземе.

— Да. Не. Не съвсем. — Тя сви рамене. — Познавах го много отдавна. Когато бяхме деца.

Крис присви очи.

— Когато сте били деца, а? Поддържаше ли връзка с него?

— Не.

— Мразиш ли го?

Маделин преглътна. Мислеше.

— Не — каза най-накрая. — Не го мразя.

Той се усмихна.

— Обичаш ли го?

Въпросът я свари неподготвена. В главата й се въртяха дузини картини на Ейнджъл такъв, какъвто беше някога — засмяното, тъмнокосо момче с големите мечти, момчето, което открадна сърцето й и я целуна за първи път. После дойдоха по-тъмните образи, спомените, от които болеше.

— Не. Не го обичам.

— Хубаво. — Крис стана и подпря ръце на бюрото й. Гледаше я многозначително. — Той има нужда от теб, Маделин.

— Не ми причинявай това, Крис. Дай го на някой друг.

— Никой друг не е толкова добър, колкото си ти, по дяволите, и ти го знаеш. Този млад мъж ще умре, Маделин. Ти си най-добрият му шанс. Поне се виж с него.

Тя се взираше в Аленфорд. Знаеше, че няма избор. Не можеше просто да остави Ейнджъл да умре.

— Добре, Крис.

Той се усмихна.

— Великолепно. — Той се обърна и тръгна към вратата. Отвори я и отново се обърна. — Искам доклада ти днес. Ако ще получава ново сърце, трябва да се впише в списъка незабавно. И не забравяй, трябва да внимаваме с анонимността му. Не искам да компрометирам репутацията на болницата.

— Добре.

Аленфорд излезе от канцеларията й и затвори вратата след себе си.

Маделин седна, все още шокирана, зяпнала към вратата с изцъклени очи.

Ейнджъл де Марко се беше върнал.