Кристин Хана
Отново у дома (2)

Глава 1

Репортерите обикаляха от много дни. Вестниците се пълнеха с големи заглавия. Инсинуации за употреба на наркотици и непочтено поведение преследваха по петите знаменитостите, събрали се в малкия орегонски градец. Това беше голямо парти на филмови звезди, а такива неща не се случват в градове като Ла Грейнджвил. От години насам голямата зала не бе използвана за друго, освен за тихи събрания, но тази вечер от нея се носеше силна музика. Местни хора и фотографи изпълваха тясната главна улица и виждаха лицата си, отразени в огледалните стъкла на лимузините, които минаваха покрай тях. Чакаха да се случи нещо изключително, нещо съвсем холивудско.

Но въпреки всичко, въпреки статиите и интервютата, и папараците, никой още не знаеше колко близо до истината щеше да бъде заглавието в „Инкуайърър“: „Това беше парти, за което можеш да умреш“.

Ейнджъл де Марко се измъкна от топлата лимузина. През мъглата от цигарен дим и ръмящ дъжд той видя скупчената на улицата тълпа. Човешки тела без лица се бяха събрали зад редицата от полицаи.

— Това е той — Де Марко!

Забръмчаха камери, блеснаха прожектори. Дъждът изглеждаше сюрреалистичен — потоци от сребро, локви от невероятна светлина върху тъмната улица.

Тяхната възбуда обхвана и него. Господи, колко обичаше славата си. Бавно смукна от цигарата си и им подари усмивката, ухилването, което списание „Пийпъл“ миналата седмица нарече „двайсетхилядиватово“. Помаха.

Отстъпи встрани, за да може придружаващата го дама — не си спомняше името й — да излезе от колата.

Тя се появи съвсем бавно. От тъмнината се показа черна кожена обувка с висок ток и дълъг крак. Токчето чукна силно по асфалта. Тя се наведе напред, показа буйната си грива от изрусена коса, а след това и дълбоко изрязаното деколте. Инстинктивно се обърна към тълпата, оправяйки гумената си розова рокля, докато им се усмихваше.

Ейнджъл трябваше да й го признае — жената знаеше как да прави впечатление.

Той я хвана за ръката и я поведе към почитателите си. Абсурдно високите й токчета чаткаха по мокрия асфалт, но звукът скоро бе погълнат от шума на тълпата, когато осъзнаха, че той идва към тях.

Момичета пищяха и протягаха ръце към него. Познаваше някои от тях — това бяха същите луничави тийнейджърки, които бягаха от училище, за да гледат снимането на последния му филм. Идваха на снимачната площадка всеки ден и скупчени зад въжетата пищяха, кикотеха се и плачеха всеки път, когато той излезеше от караваната, за да заснеме някоя сцена.

Те не искаха нищо от него, тази тълпа от почитателки, нищо, освен присъствието му. Той можеше да бъде необуздан, незрял и егоистичен, на тях не им пукаше. Единственото, от което се интересуваха, беше да изглежда добре на екрана. Подари им най-широката си, най-секси усмивка и плъзна очи по тълпата. Спря се за миг на всяко момиче, един-единствен момент, когато гледаше само нея.

— Ейнджъл, ще ми дадеш ли автограф? Какво мислиш за Ла Грейнджвил? Кога ще е готов филмът? Тук ли ще бъде премиерата?

Въпросите бяха същите, както винаги. Чуваше някои, други — не, но това нямаше значение. Те не очакваха отговор, просто искаха да бъдат близо до него, да получат частица от холивудския му блясък.

— Ейнджъл, може ли да се снимам с теб?

Той вдигна поглед от автографа, който подписваше, и видя момичето, което му зададе въпроса. Беше ниска и пълна, с бузи като порцеланови чинии и накъдрена кестенява коса.

Позна я веднага — това беше момичето, което никога не канеха на най-добрите купони и което отчаяно се опитва да не обръща внимание на подобни неща.

Знаеше всичко за това. Дори сега, след толкова години, си спомняше как се бе чувствал като момче, което винаги гледаше отстрани. Знаеше колко много боли.

Той се усмихна и очите й се разшириха от учудване. Гледаше го така, сякаш току-що й бе подарил луната.

— Защо не, скъпа, това ще е чест за мен.

Той се отдръпна от приятелката си и се пъхна под въжетата. Усещаше ръце навсякъде по себе си — галеха сакото му, дърпаха косите му. Това го дразнеше, тази интимност, но се беше научил да живее с нея, дори да й се наслаждава, ако не прекаляваха. Той прегърна момичето и я придърпа към себе си. Друго момиче — високо и кльощаво — им направи снимка.

— Изглеждаш страхотно тази вечер — каза той.

Момичето беше облечено с дълга до земята бяла сатенена рокля.

— Заради прибирането вкъщи — изфъфли тя и почти го заслепи със сребристия блясък от скобите на зъбите си.

Прибирането вкъщи. Това бяха думи, които не бе чувал много отдавна, и изведнъж се почувства стар.

— Къде е приятелят ти?

По пълните й бузи плъзна руменина.

— Нямам. Аз и… приятелките ми дойдохме само да погледаме. Бяхме в комитета по украсата.

За един кратък миг той престана да бъде Ейнджъл де Марко — филмовата звезда — и се превърна в Анджело де Марко — момчето, което винаги беше от другата страна.

— Къде е дансингът? — попита тихо той.

Тя посочи някъде надолу по улицата.

— В гимназията… В гимнастическия салон.

Преди да е имал време да се замисли по-сериозно, хвана ръката на момичето и го поведе в показаната посока. Тълпата замлъкна и се отдръпна да им направи път.

— Ейнджъл!

Чу името си и спря. Обърна се. Вал Лайтнър, неговият мениджър и приятел, стоеше до Гумената рокля. И двамата му махаха.

— Къде отиваш? — извика Вал и захвърли цигарата си на улицата. — Вътре те чакат.

Ейнджъл се ухили. Това беше най-хубавото нещо на славата — винаги те чакаха.

— Връщам се веднага.

Все още усмихнат, поведе смаяното момиче надолу. Влязоха заедно в гимнастическия салон, украсен с някакви гирлянди, които много приличаха на тоалетна хартия. На сцената една група свиреше ужасно подобие на песента на Мадона „Луда съм по теб“.

Чу смаяните въздишки, когато се качи заедно с момичето на дансинга. Но не се огледа наоколо. Гледаше към момичето, само в момичето.

— Може ли да танцувам с теб?

Тя отвори уста да отговори, но от гърлото й не излезе и звук.

Той я прегърна и танцува с нея през последните трийсет секунди от песента, а когато свърши, се отдръпна.

Чувствайки се изненадващо добре, излезе от залата. Младежите се събираха около новата си кралица.

— Колко трогателно — чу провлечен глас отвън.

Ейнджъл се насили да се усмихне.

— От единайсет до седемнайсетгодишни — каза дрезгаво той. — Това е моята публика.

Вал го потупа по гърба.

— За бога, какво правиш?

— Да, да. Знам. Хайде да отиваме на това проклето парти. Имам нужда от едно питие.

Тръгнаха нагоре по улицата, като почти подтичваха. Приятелката на Ейнджъл стоеше точно там, където я бе оставил — под дъжда. За един кратък миг той си помисли, че щеше да е по-добре, ако бе довел друга — някоя, която имаше значение за него, но не можеше да се сети коя, по дяволите, би могла да бъде тя.

Подразнен от тази мисъл, сграбчи ръката на жената и я поведе навътре. На далечната стена имаше импровизиран бар, покрай който се мотаеха разни знаменитости, вече опиянени от алкохола и наркотиците.

Ейнджъл се почувства така, сякаш се е прибрал вкъщи. Пое си дълбоко, доволно въздух. Всичко му харесваше — странният ритъм на хеви метал музиката, сладникавият аромат на марихуана, миризмата на много човешки тела, събрани в малко пространство. Вал се сбогува набързо и изчезна в тълпата.

— Жаден ли си? — попита сладко жената с него.

Ейнджъл отвори уста, за да отговори, но преди да е успял да каже и една дума, почувства някакво стягане в гърдите. Трепна и раздвижи ръката си, за да пропъди болката.

Тя се намръщи.

— Добре ли си?

Болката намаля и той се усмихна.

— Тялото ми реагира на липсата на алкохол — каза спокойно и плъзна ръката си надолу по обвитата в гума извивка на талията й. Направи го с фамилиарност, която не изпитваше, която не би искал да проявява към жена като нея.

Тя му хвърли една ослепителна усмивка с изкуствените си зъби.

— Текила?

Той се ухили.

— Четеш „Инкуайърър“, а? Непослушно момиче. — Той я придърпа по-близо. Ароматът на гардения от парфюма й изпълни ноздрите му. — Чувала ли си какво правя с непослушните момичета?

Тя облиза устни и измърка:

— Чувала съм.

Той се взря в очите й — обилно гримирани с тъмна спирала и сини сенки — и видя в тях само отражението си. За миг се почувства разочарован, че е толкова лесна, че всичко е толкова лесно, но това беше само за миг. Беше прекалено трезвен, това беше проблемът. Мислеше прекалено много, когато е трезвен, искаше прекалено много. Когато беше пиян или надрусан, той беше Ейнджъл де Марко, номинираният за Оскар актьор. Беше някой и имаше нужда от това усещане, както имаше нужда от въздух.

— Донеси ми питие, скъпа.

Тя го целуна бързо по бузата, обърна се и тръгна към бара. Тялото й беше перфектно — извивки и закръглености, покрити с розова гума. Той се облегна на дървената ламперия и се замисли за начините, по които би могъл да използва това апетитно тяло, представи си ги заедно, с преплетени тела, като…

Изведнъж му се повдигна. В първия момент си помисли, че не е нищо сериозно — просто липса на дрога — но тогава пред очите му притъмня, стомахът му се сви и той разбра какво всъщност става.

— О, боже… — Отдръпна се от стената и го почувства — онова стягане в гърдите.

Предупредителни камбани зазвъняха в главата му, достатъчно силни, за да заглушат музиката. Задиша жадно задимения въздух, задавяше се, задъхваше се, опитвайки се да изпълни дробовете си. Болката стегна гърдите му, тръгна надолу по лявата ръка и пръстите му се схванаха. Той се облегна на стената.

— О, Исусе… Не сега, не тук…

По врата му потече студена пот. Дървените стъпала, които водеха към дансинга, изведнъж придобиха огромни размери пред очите му. Тъмните панели се сляха един с друг като в онзи филм — „Полтъргайст“. За миг видя Джо Бет Уилям да тича към него, крещейки.

За какво крещеше тя? Той се опита да се съсредоточи върху този безсмислен въпрос. Нещо, каквото и да е, само да отклони вниманието му от пронизващата болка в гърдите.

— Ейнджъл?

В първия момент сякаш дори не позна собственото си име. Когато разбра, че се обръщат към него, той се опита да вдигне поглед, но едва можеше да се движи. Сърцето му блъскаше силно. Облиза пребледнелите си устни и направи отчаян опит да се усмихне, докато бавно вдигаше глава.

Жената — Джуди, спомни си внезапно — стоеше пред него с бутилка текила и две стъклени чаши. В средата на деколтето й беше пъхната солница.

Красивото й, изкусно гримирано лице се сгърчи замислено.

— Ейнджъл?

— Недей… — Думите отказваха да излизат от гърлото му. Опита се да добави още нещо, но не можеше да мисли ясно, не можеше да вижда. За бога, не можеше да диша, болката беше толкова силна. — Недей да ме зяпаш. Доведи Вал.

Тя се паникьоса. Погледна бързо нагоре към стълбите, към тълпата гости, тревожно вдигнала оскубаните си вежди.

Той сграбчи тънката й китка. Тя извика тихо и се опита да се отскубне, но той не я пускаше, беше се вкопчил в нея като удавник за сламка. Взираше се в нея в опит да запази спокойствие, да диша.

— Доведи…

И тогава я усети — пронизваща болка, разкъсваща гърдите му. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои там, олюлявайки се, задъхвайки се, притиснал ръка към гърдите си. Болеше го, о, господи, болеше го така, както не го бе боляло от години.

— Моля те… — заекна той — моля те… не ме оставяй… да…

Умра. Искаше да каже: „Не ме оставяй да умра“, но светът се сгромоляса върху му.

 

 

Събуди се от електронното бип-бип-бип на монитора. Компютърен звук, електрически и нечовешки.

И красив. Господи, толкова красив!

Беше жив. Беше успял, отново бе победил проклетото нещо.

Усещаше лекарствата в кръвоносната си система, демерола, който го караше да се чувства така, сякаш се носи по вълните на топло, спокойно море. Знаеше, че скоро действието на лекарствата ще спре и болката ще се върне, за да притисне сърцето и гърдите му, но точно в този момент това не го интересуваше. Беше жив.

Вратата се отвори със скърцане. Гумени подметки заскърцаха тихо по пода — напръскан бял линолеум, без съмнение — и спряха до леглото.

— Е, господин Де Марко, събудихте се.

Беше плътен мъжки глас.

Лекар. Кардиолог.

Ейнджъл бавно отвори очи. Висок, недохранен мъж с набраздено от бръчки лице и сурови черни очи се взираше в него. Остра сива коса стърчеше на всички посоки. Заприлича му на Айнщайн.

— Аз съм доктор Джърлейн. Завеждащ кардиологичното отделение в болницата в Ла Грейнджвил. — Той придърпа един стол и седна, докато преглеждаше картона на Ейнджъл.

Ето пак, помисли си Ейнджъл — рутинната процедура.

Джърлейн затвори картона — толкова символично беше това затваряне.

— Вие сте един много болен млад мъж, господин Де Марко.

Ейнджъл се ухили. Все още беше жив, все още дишаше, а и беше чувал подобни приказки неведнъж. „Живеете живот на заем, господин Де Марко. Трябва да промените начина си на живот… да промените начина си на живот… Да промените начина си на живот…“ Думите отново се завъртяха в главата му като магнетофонен запис, въртяха се, връщаха се, повтаряха се милиони пъти в тъмнината нощем, но той не искаше да промени начина си на живот, не искаше да се храни разумно или да спортува, или да играе по правилата.

Беше на трийсет и четири и преди много години бе тръгнал по пътя на бунтарите. Знаеше, че е безполезно, празно съществуване, но точно това му харесваше. Никой да не разчита на него, никой да няма нужда от него. Скачаше от купон на купон като акробат, люлееше се, пиеше, правеше секс и продължаваше нататък.

— Да, да, да — отвърна той. — Без съмнение.

Доктор Джърлейн се намръщи.

— Говорих с вашия лекар в Невада.

— Сигурен съм, че сте го направили.

— Каза ми, че сте истински кошмар за всеки кардиолог.

— Точно затова го харесвам Кенеди — доста по-честен е от останалите лекари.

Д-р Джърлейн пъхна картона в папката.

— Според Кенеди преди шест месеца ви е казал, че ако получите още един пристъп — според думите му — ще затънете дълбоко в лайната. И, синко, едва ли има накъде повече.

Ейнджъл се изсмя.

— Чакайте малко, не съм свикнал с лекарския ви жаргон.

— Кенеди ми каза, че обичате да се шегувате. Само че не мисля, че тук има нещо смешно. Вие сте млад човек. Богат и известен, ако сестрите са прави.

Ейнджъл се замисли какво ли вълнение създава присъствието му в болницата, и усети силен приток на адреналин.

— Прави са. Богат и известен съм.

Лекарят замълча за момент, преди отново да продължи:

— Не вземате положението си достатъчно насериозно, господин Де Марко. Болен сте от доста време. Вирусната инфекция, която сте имали като момче, е отслабила сърцето ви. А вие още продължавате да пушите, да пиете и да вземате наркотици. Жестоката истина е, че сте използвали сърцето си прекалено интензивно и ако не направим нещо, и то скоро, може би въобще няма да сме в състояние да направим каквото и да било.

— Чувал съм това и преди, но все още съм жив, докторе. И знаете ли защо?

Джърлейн го погледна сериозно.

— Сигурен съм, че не е, защото сте следвали напътствията на лекарите.

— Не. — Гласът му се сниши в заговорнически шепот. — Ето моята тайна, докторе — само добрите умират млади.

Джърлейн се облегна назад, изучавайки Ейнджъл. Минутите минаваха, отчитани от електронния монитор. Най-накрая лекарят отново заговори:

— Имате ли съпруга, господин Де Марко?

Ейнджъл го изгледа отвратен.

— Мисля, че щеше да бъде тук, ако имах.

— А деца?

Той се ухили.

— Не и такива, за които да знам.

— Д-р Кенеди ми каза, че през всичките години, в които ви е лекувал, никой не ви е идвал на посещение в болницата, освен мениджъра ви и тълпи репортери.

— Какво е това, някакво нравоучение? Да не ми извадите и характеристиката от гимназията?

— Не, просто питам кой ще скърби за вас, ако умрете.

Това беше кофти въпрос, предназначен да причини болка. И успя. Ейнджъл внезапно се сети за брат си, Франсис. Изведнъж си спомни за детството си и носталгията беше толкова силна и осезателна, че той почувства мириса на море, трева и дъжд.

Мислите за бъдещето го накараха да се почувства… Необвързан. Всичките му холивудски познати бяха точно това. Не приятели, какъвто някога беше брат му. Те не го виждаха, тази група зяпачи, които се носеха по течението, наречено филмова индустрия.

За момент изпита болезнено съжаление, чувство за загуба за всичко, от което беше избягал, за брата, който бе изоставил. Побърза да пропъди това чувство и се втренчи в лекаря. Искаше да му каже да върви по дяволите, но, да му се не види, имаше нужда от него! Беше време да включи в действие чара, който му бе помогнал да стигне толкова далече, толкова бързо.

— Хей, прав сте, разбира се. Сигурно оттук идва фразата „Сериозен като сърдечен пристъп“. Е, можете да се обзаложите, че отсега нататък ще вземам здравето си насериозно. Никакви наркотици… Или почти никакви. Ще се откажа и от алкохола. Но бира може, нали?

Джърлейн се взираше в него, очевидно обезпокоен.

— Ако не направите нещо, и то бързо, ще умрете, господин Де Марко. Скоро. И каквито и мечти и надежди да имате, те ще умрат заедно с вас. Няма да имате друга възможност.

Ейнджъл се усмихна.

— Уточнете значението на „скоро“.

Джърлейн отвърна с очакваното свиване на рамене.

Ейнджъл се усмихна триумфиращо. Винаги беше същото — свиването на раменете, с което лекарите обозначаваха нещо, което може да се случи някъде между тази секунда и през 2010 година. Никога нямаха истински отговори — само съвети.

— Все ще умра някой ден, ако това имате предвид. Е, приятелю, вие също.

— Не, нямах това предвид — отвърна равно Джърлейн. — Ако не направите нещо, господин Де Марко, мисля, че ще умрете тази година.

— Тази година? Но сега е почти октомври.

— Да, така е.

Ейнджъл не можеше да осмисли това, което му се казва. Имаше нещо нередно, сигурно не чуваше добре.

— Бъзикате ли се с мен?

— Аз не се „бъзикам“ с пациентите, господин Де Марко, аз ги информирам.

Тази година. Никой преди не му беше казвал нещо подобно. Винаги бръщолевеха за нещо страшно в бъдеще време. Лекции за алкохола, за цигарите и за мазнините в храната.

На Ейнджъл му се прииска да удари нещо твърдо и да усети познатата болка.

— Ами оправете ме, тогава — сопна се той. — Отворете ме и ме оправете.

— Не е толкова лесно, господин Де Марко. Уврежданията са прекалено сериозни. Говорих с Крис Аленфорд от болницата „Сейнт Джо“ и според него така няма да постигнем нищо.

Увреждания. Прекалено сериозни.

Лоши думи, много лоши.

— Да не би да ми казвате, че ще умра и не можете да направите нищо, за да ме спасите?

— Не, казвам ви, че традиционната сърдечна хирургия не може да направи нищо. Прекалено късно е. Имате нужда от ново сърце.

— Не, не искате да кажете…

— Транс…

Ейнджъл спря да диша за миг. Леденостуден страх сграбчи сърцето му.

— Исусе — прошепна той. — Исусе…

Трансплантация. Ново сърце. Нечие чуждо сърце в гърдите му. Сърцето на някой мъртвец. Да бие, да бие.

Той се втренчи в Джърлейн. Опитваше се да изглежда нормално, да прикрие уплахата си. Насили се да се усмихне леко.

— Няма начин. Аз не използвам дори употребявани коли.

— Това не е шега, господин Де Марко. Болестта на сърцето ви е в крайната си фаза и това е точно толкова лошо, колкото звучи. Ще умрете, ако не получите ново, здраво сърце. Ще ви сложим в списъка на чакащите и да се надяваме, че ще намерим донор навреме.

Донор. Ейнджъл изпита чувството, че ще повърне.

— И ще ми подарите живота като… Какво? Като някой нов Франкенщайн?

— Това е хирургия, господин Де Марко, почти като всички останали. Ще има някои забрани, разбира се, ограничения в движението и храненето, но с няколко промени в начина ви на живот…

Ейнджъл почти изгуби ума и дума.

— Исусе Христе…

— Има отлични психиатри, обучени да помагат на хора в случаи като вашия…

— Наистина ли? — изстреля Ейнджъл.

Знаеше, че точно сега трябва да бъде очарователен, да се опита да получи това, което иска, с добро, но не можеше. Чувстваше се така, сякаш пада от висока скала, и безпомощността му го вбесяваше. Искаше му се да закрещи.

— Колко сърдечни транс… сте направили, господин завеждащ кардиологично отделение в болницата в Ла Грейнджвил?

— Нито една, но…

— Но нищо. Не мога да ви имам доверие. Никакво. Разбирате ли ме? Уредете да ме приемат в най-добрия център за трансплантации в страната. — Той се втренчи в лекаря. — Веднага.

Джърлейн бавно се изправи.

— Кенеди ми каза, че ще го приемете зле.

— Да го приема зле? — имитира го Ейнджъл. — Да го приема зле? Какво е това, някаква шега?

Джърлейн отмести стола си и въздъхна дълбоко. Поклати глава.

— Ще направя всичко необходимо за преместването ви. Болницата „Сейнт Джоузеф“ в Сиатъл ще е най-доброто за вас. Аленфорд е може би най-добрият сърдечен хирург в страната.

— Сиатъл? — Сърцето му заби по-бързо и този идиотски монитор започна да пищи. Беше толкова разгневен, че едва дишаше. — Исусе Христе, това е истинска комедия от грешки. Та вие ме изпращате вкъщи.

Джърлейн се оживи.

— Наистина ли? Не знаех, че сте от Сиатъл. Е…

— Ако някой разбере за това… Който и да е… Ще обърна тази болница надолу с главата толкова бързо, че ще станете санитар в някой старчески дом, разбрахте ли ме добре, докторе?

— Мистър Де Марко, бъдете разумен. Дойдохте тук от едно холивудско парти. Много хора ви видяха да идвате.

— Никой няма да си помисли, че имам нужда от ново сърце. Измислете как да го скриете, докторе.

Джърлейн се втренчи в него намръщен.

— Имате странни приоритети…

— Да, да, скарайте ми се. А сега, излезте от стаята ми.

Джърлейн поклати глава и безмълвно се отправи към вратата. Там се обърна, изгледа Ейнджъл дълго, замислено, и излезе.

Настъпи тишина. Не се чуваше нищо, освен бипкането на монитора.

Ейнджъл се втренчи в затворената врата. Усещаше как кръвта тече по вените му, блъска в слепоочията му, изтласква се от износеното му сърце. Пръстите му бяха студени, толкова студени, сякаш беше умрял.

Трансплантация.

Искаше да се изсмее, да си каже, че това е някой неквалифициран, некадърен лекар, който му дава лош съвет, и част от него дори вярваше в това. Но не беше убеден, не и там дълбоко, дълбоко, където винаги живееше страхът — онова тъмно петно в душата му, което дори алкохолът и наркотиците не можеха да достигнат.

Трансплантация.

Думата беше единственото, което се въртеше в мозъка му.

Трансплантация… трансплантация… трансплантация.

Те искаха да му извадят сърцето.

 

 

Лекарствата го успокояваха. Не можеше да държи очите си отворени, тялото му беше леко и изтръпнало. Идваше и излизаше от съзнание.

Вкъщи. Те го изпращаха вкъщи.

Опита се да не мисли за това, но спомените надделяваха. Този път нямаше на разположение наркотиците и алкохола, които да ги държат далеч, а без тази броня беше толкова уязвим. Затвори очи и бавно, съвсем бавно, антисептичната миризма на болницата изчезна и мястото й зае ароматът на морски бриз. Вече не чуваше пищенето на монитора, а ръмженето на двигател…

Отново беше на седемнайсет… и караше мотоциклет, онзи „Харлей Дейвидсън“, който му струваше толкова много. Той караше и караше, без да знае къде отива, докато не стигна светофара.

Продължи напред и мина покрай малките къщици. Пред всяка от тях имаше тясна асфалтова алея, а отзад — миниатюрен заден двор.

Най-после беше стигнал до къщата на детството си.

Някога жълтата боя беше придобила сив оттенък. До оградата бяха наредени кофи с боклук, пълни с празни консервни кутии. На асфалта беше паркиран очукан „Форд Импала“.

Той спря до оградата и изгаси мотора. Остана така за миг, после бавно слезе. Погледна към консервните кутии. Той, а не Франсис, винаги внимателно подреждаше боклука. Истинският боклук — празни бутилки от джин и водка — трябваше да бъде скрит от чуждите погледи на всяка цена.

Сякаш съседите не знаеха. В продължение на години бяха слушали пиянските свади, бяха чували тръшкането на врати и чупенето на стъкло всяка събота вечер.

Музиката от младостта на Ейнджъл.

Той се изкачи по скърцащите стълби и спря на площадката, загледан в мръсната врата. Изведнъж се отказа да влиза. Това беше лудост, знаеше го — да си на седемнайсет и да се страхуваш да влезеш в собствения си дом, но така беше, откакто се помнеше.

Отвътре се чу шум от движение. Към вратата се насочиха тежки стъпки и тя внезапно се отвори.

Пред него стоеше майка му, с цигара в едната ръка и чаша джин в другата. Кожата й имаше пепелив оттенък, свидетелство за непрекъснато пушене, бузите й бяха набраздени от бръчки. Черна коса — цвят, прекалено силен, за да е естествен — се спускаше на изкуствени къдрици около подпухналото лице. Под кървясалите очи имаше тъмносини торбички.

Гледайки го, тя отпи голяма глътка от джина и захвърли чашата на мръсния кафяв килим.

— Къде беше?

— Какво ти пука?

Тя изтри устните си.

— Не ми дръж такъв език, момче.

Ейнджъл въздъхна. Защо беше дошъл тук? Кога щеше да престане да иска каквото и да било от майка си?

— Имам проблем, мамо.

Едната й вежда подскочи нагоре.

— Загазил си — каза тя, без никакъв намек за чувство.

— Ъ-хъ.

Тя пое дълбоко от цигарата и издуха дима в лицето му.

— Какво искаш от мен?

Той изпита разочарование и това го срази напълно.

— Нищо.

Тя хвърли все още горящата цигара на асфалта отвън.

— Франсис ми донесе репортерската си карта вчера. Това е най-хубавият подарък, който може да получи една майка.

Ейнджъл се опита да преодолее внезапната неприязън. Майка му винаги беше такава и такава щеше да си остане. Франсис беше нейното златно момче, нейното русокосо дете. Франсис — добрият и непоквареният, Франсис — детето, на което трябваше да се кланят като на светец. Нейният билет за рая. А Ейнджъл беше ужасна, недопустима грешка. Колко пъти му беше казвала, че е „трябвало да направи аборт“?

— Искаш ли да пиеш? — попита тя, като не сваляше поглед от него.

— Разбира се, мамо — отвърна уморено той. — Ще пия.

— Мартини?

Знаеше какво е нейното мартини — двеста грама джин и две бучки лед.

— Добре.

Без да казва нищо повече, тя се обърна и тръгна към кухнята.

Той я последва неохотно в мрака вътре. Седна на изтърбушената кушетка. Само след минута майка му вече се олюляваше към него, понесла две чаши в ръце. Той се опита да не мисли за това, че не му говори. Не искаше да разговаря с Ейнджъл, не искаше да бъде с него, но винаги имаше време да пие с него.

Още когато беше съвсем малък — на десет, единайсет — тя беше тази, която го подтикна към алкохолизма. Искаше да пие с него, а не с Франсис. Ейнджъл беше идеалният избор — освен ако не започнеше да бърбори прекалено много.

Странно, колко много се бе радвал на това време, прекарано с нея. Поне за малко се чувстваше така, сякаш тя е избрала него, сякаш искаше да бъде с него. Разбра истината някъде в седми клас. Тя би пила и с Адолф Хитлер, стига да се отбиеше у тях. Нещо или някой, който да й дава усещането, че не пие сама.

Седяха доста дълго време така и безмълвно пиеха. Дрънченето на леда в чашите и шумът от преглъщането се чуваха неестествено силно в тихата стая. Ейнджъл искаше да й каже това, за което беше дошъл — довиждане, но нямаше да понесе изражението в очите й, когато произнесе думата. Тя веднага щеше да разбере, че бяга от някаква опасност, и триумфиращата й усмивка щеше да потвърди всичко, което някога бе казвала за него.

След известно време Ейнджъл чу, че отвън спира кола. По стъпалата отекнаха стъпки.

Майка му остави чашата си на масата и се втурна към вратата. Отвори я, разпери ръце и възторжено изпищя:

— Франки!

Ейнджъл също остави чашата си и се изправи. Тревогата бе сплела вътрешностите му на възел. Стоеше там и чакаше. Сърцето му заби лудо. Не беше готов да се сбогува с брат си, не още…

Майка му пусна Франсис.

Брат му влезе и остави чантата си с учебници на канапето.

— Здрасти, Ейнджъл.

Майка им го потупа по гърба толкова силно, че той се олюля.

— Дойде си тъкмо навреме за вечеря. Ще отида в кухнята, за да ти приготвя любимото ядене. За моя Франки. — С един последен радостен възглас тя изчезна в кухнята.

Франсис го погледна.

— На двора има един чисто нов „Харлей Дейвидсън“.

Ейнджъл неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Загазил съм, Франко. Трябва да напусна града. Просто… — Унизително, но очите му се изпълниха със сълзи. — Просто дойдох да се сбогуваме.

— Не го прави, човече — каза тихо Франсис, клатейки глава. — Недей просто да бягаш. Каквото и да е, можем да поговорим. Да измислим какво да направим. Не си отивай. Моля те…

— Трябва.

Той се обърна, за да не вижда разочарованието в очите на Франсис, и избяга навън. Скочи на мотоциклета, запали го и подкара към най-близкия изход на града. Не се обърна нито веднъж. Страхуваше се, че ако го направи, ще се разплаче… и няма да може да спре.

Антисептичната миризма се върна — остра и горчива. Болничната светлина пронизваше насълзените му очи. Не беше ходил в Сиатъл в продължение на седемнайсет дълги, самотни години. А сега, след всичкото това време, щеше да се върне.

Щеше да се върне вкъщи.