Кристин Хана
Отново у дома (5)

Глава 4

Франсис стоеше вцепенен, неспособен да мисли разумно. Дишаше бързо, прекалено бързо, като бегач на дълги разстояния. Погледна към Маделин, която също стоеше като закована на мястото си, стиснала юмруци.

Не виждаше лицето й, но и нямаше нужда. Познаваше я и я обичаше от почти седемнайсет години. Знаеше какво изпитва.

Тръгна тромаво към нея.

— Мади?

Тя сякаш не го чу.

— Маделин?

Гласът й, когато най-после проговори, беше тънък и писклив.

— Е, беше страхотно.

Сърцето му се късаше от това, че тя все още трябваше да се преструва, че е неуязвима.

— Недей…

Тя въздъхна тежко.

— Трябваше много отдавна да й разкажа за него, Франсис.

Бяха говорили по този въпрос стотици пъти и той знаеше, че тя се укорява за избора, който бе направила. Винаги правеше така — поемаше всичката вина. Поемаше отговорност за нещастията на целия свят.

Той стоеше до нея, хванал ръката й. Искаше да й каже нещо, но се чувстваше несигурен, както винаги се чувстваше, когато беше с нея. Тя беше прекалено силна, прекалено твърда и въпреки това — толкова сляпа. Не можеше да види, че Лина я обича, не можеше да си представи, че и Франсис я обича.

Всичко това беше по вина на баща й. В тази огромна къща на хълма Аликзандър Хилиърд сигурно бе правил ужасни неща с малкото си момиченце, изгубило майка си, защото дори сега Маделин продължаваше да вярва, че никой не може да я обича. Наистина го вярваше.

— Лина те обича, Мади. Казвал съм ти го милион пъти. Тя просто е объркана.

Маделин поклати глава. Точно както той очакваше да го направи.

— Не. Трябваше да й кажа.

— Може би е трябвало, но това в момента няма никакво значение.

— Мога да компенсирам. Мога да й кажа сега.

Той се втренчи в нея, шокиран.

— Не можеш.

— Разбира се, че мога.

Франсис потрепери, без да иска. Ако Маделин разкажеше на Лина за истинския й баща, всичко щеше да се срути, тази картонена кула, която Франсис бе изградил за семейството, което толкова много искаше да бъде негово. Винаги бе мислил за Лина като за своя дъщеря. Той беше този, който превързваше разкървавените й колене и я прегръщаше, когато плачеше. И се страхуваше — Бог да му прости — страхуваше се, че тя нямаше повече да го иска, ако откриеше истинския си баща. Това, което щеше да каже, беше грешно — ужасен грях, но не можеше да се въздържи.

— Остави миналото — каза решително той. — Той само ще разбие сърцето й.

— Толкова се страхувам да не я изгубя, Франсис. Изглежда, не правя нищо както трябва. — Тя извърна поглед от него и се втренчи в отворената врата. — Мислех си… След моя баща… Обещах си да бъда добър родител.

Нейната болка прониза сърцето му. Тя стоеше до него, толкова близо и едновременно толкова далеч. Сама както винаги, недосегаема, предизвикваща целия свят, очакваща да я предадат. Той се приближи, хвана лицето й в ръце и вдигна брадичката й. Беше крехка, толкова крехка.

— Не се сравнявай с Алекс, Маделин. Алекс е бил жесток и безчувствен.

— Лина мисли, че аз не чувствам нищо. Мисли, че съм студена, идеална, недосегаема.

— Тя не е толкова глупава, Мади. Тя е просто една тийнейджърка — объркана от многото хормони.

— Не, не е така. Тя е като… него. Знаеш, че е така.

На Франсис му се искаше да излъже, но Маделин беше права — Лина беше същата като баща си. Буйна, дива, със свободолюбив дух. Човек, който живее безразсъдно… и понякога се удря в стените. Човек, който би могъл да изостави всичко на седемнайсет години и никога да не погледне назад.

— Не. Тя е по-умна от него — каза най-накрая той. Щеше му се сам да си вярва. — И може в момента да е много ядосана, но тя те обича. В противен случай не би се опитвала толкова усилено да привлече вниманието ти.

Франсис погледна в огромните й очи, потъмнели от болка, и почувства силно желание да я прегърне. Господи, толкова искаше това да бъде неговият момент, неговата дъщеря, неговата съпруга, неговият живот. Без да се замисля, той се наведе и я придърпа към себе си, целуна я нежно, бавно по челото. Чувствата го изпълваха целия, караха кръвта му да пулсира в слепоочията и той разбра, че е отишъл прекалено далеч, че я е цел вал прекалено дълго…

Тя се отдръпна.

— Франсис? Какво беше…

— Тя те обича, Маделин — прошепна той до кожата й, — както и аз. — Думите се изплъзнаха от устните му, думи, които никога преди не бе имал смелостта да каже, но сега това му се струваше най-естественото нещо на света.

Тя се отдръпна и го погледна.

Той се наведе. Искаше отново да я целуне, чакаше я, затаил дъх, да каже нещо.

Изведнъж тя се усмихна.

— О, Франсис, аз също те обичам. Не знам какво бих правила без твоето приятелство.

Думите пронизаха сърцето му. Той погали копринената й коса и я прегърна. В очите му напираха сълзи. Беше такъв страхливец — един мъж, чиито две любови просто не можеха да съществуват заедно и между които никога не би могъл да избира. Един свещеник, който обича жена. Един мъж, който обича Бога.

Но никога преди любовта му към Маделин не бе влизала в противоречие с клетвите му — обичаше я по чист начин, който съответстваше на духовния му сан. Или поне такива бяха красивите лъжи, с които се залъгваше, докато лежеше самотен в леглото си, мислейки за нея.

Досега. Сега я беше целунал. И не като неин изповедник или приятел, а като мъж, който я обича. Беше позволил на думите да се изплъзнат от устата му и, Господ да му е на помощ, беше чакал със затаен дъх нейния отговор.

Но това не беше най-големият му грях. Беше й казал, беше я помолил да запази тайната от Лина.

Лина, дъщерята, която беше и не беше негова, която обичаше повече от самия живот. Беше продължил лъжата, която щеше да разбие сърцето й.

 

 

Ейнджъл беше отново в Сиатъл. Гледаше през малкия прозорец на болничната си стая към дъжда, който се стичаше по стъклото. От всички възможни места по света, където би могъл да бъде, болничната стая в Сиатъл беше най-лошото. Миналата нощ го транспортираха с хеликоптер, под прикритието на мрака, увит като парче месо, с маскирано лице, под друго име.

Той беше никой в този хеликоптер, просто още един умиращ човек, когото транспортираха в по-модерна болница. Беше направено всичко необходимо, за да се скрие самоличността му. Марк Джоунс — така го наричаха. Беше поискал да бъде така, но все още се дразнеше, че е толкова анонимен. От години насам му се кланяха, където и да отидеше, в продължение на години беше някой. А сега беше просто някакъв си обикновен стар Марк Джоунс, един никой с болно сърце.

На вратата се почука, някой тихо попита:

— Господин Джоунс?

Той се опита да седне, но иглите във вените му попречиха, пронизвайки болезнено ръката му. С проклятие, той все пак се надигна. Изведнъж му призля и за момент си помисли, че ще повърне. Стаята плуваше пред очите му. Сърцето му заби бързо.

Гърдите му не го боляха, но той знаеше, че това е само фалшиво чувство за сигурност. Беше натъпкан с лекарства и когато действието им свършеше, щеше да го боли ужасно.

— Влезте — едва успя да каже.

Вратата се отвори и един висок мъж с посивяла коса в бяла престилка влезе вътре. Вратата се затвори след него.

Посетителят му седна до леглото и заразглежда книжата на Ейнджъл.

— Аз съм Крис Аленфорд, ръководител на екипа за трансплантации тук, в болницата „Сейнт Джоузеф“.

Ейнджъл съсредоточи вниманието си върху това да забави ударите на сърцето си. Хич не беше лесно, когато си обхванат от такъв страх. Искаше му се да изглежда спокоен, искаше да изглежда здрав.

Това беше човекът, когото чакаше, човекът, в когото се опитваше да вярва от момента, в който започна този кошмар. Човекът, който можеше като с магическа пръчка да разсее ужаса от последните няколко дни.

Ейнджъл пусна в сила всичките си актьорски трикове и успя да се усмихне.

— Здравейте, докторе.

— Говорих с доктор Кенеди и доктор Джърлейн и те ми обясниха състоянието ви. Освен това се консултирах и с доктор Джонсън в Лома Линда и всички сме на едно мнение за диагнозата ви.

— Джърлейн ми каза, че обикновена сърдечна операция е невъзможна. В Ла Грейнджвил може и да е така, но тук… — Той остави изречението да увисне във въздуха. Страхуваше се да зададе въпроса.

Аленфорд се намръщи.

„Не съм готов — помисли си Ейнджъл. — Не съм готов да говоря за това.“

Аленфорд остави картона на нощното шкафче.

— Бих могъл да ви говоря за това, колко износено е сърцето ви, но съм сигурен, че сте го чували и преди. Като млад мъж сте прекарали вирусен миокардит, който е увредил сърцето ви. Било ви е препоръчано да промените начина си на живот. Препоръки, които вие, очевидно, сте пренебрегнали. — Той поклати глава. — Медицинският термин за настоящото ви състояние е последна фаза на кардиомиопатия. Което означава, че сърцето ви е свършило. Изтекъл е срокът му на годност. Ако не се подложите на операция, ще умрете. Скоро.

Ейнджъл толкова се ядоса, че чак му призля.

— Операция. Господи, вие докторите всички сте еднакви. Казвате „Трябва да се оперирате“ така, сякаш ми казвате, че трябва да ми извадите мъдрец. — Той се опита да се изправи още. Провалът му още повече усили гнева му. — Е, докторе, дайте им да извадят вашето проклето сърце и тогава ще ми разкажете как е било. Ако все още мислите по същия начин за операцията, и аз ще си помисля.

Аленфорд не преставаше да го гледа в очите, но бръчките по бузите му сякаш станаха по-дълбоки.

— Не знам… Никога не съм бил особено смел човек.

Думите бяха казани тихо и прозвучаха съвсем искрено. Гневът на Ейнджъл се изпари. На негово място се промъкна страхът, който стегна вътрешностите му на възел.

— Сърцето ми — прошепна той. Искаше му се да звучи наперено и сигурен в себе си, но знаеше, че отново се е провалил.

Аленфорд продължаваше да се взира в него.

— Не мога да се преструвам, че знам как се чувствате, господин Де Марко, но мога да ви разкажа нещо за хирургията. Да премахна поне малко от загадъчността й. Преди години сърдечните трансплантации бяха много рисковани начинания, много несигурни и повечето пациенти умираха. Но през последното десетилетие напреднахме. Подобни операции вече са много успешни. А вие сте един от късметлиите — при вас е увредено само сърцето, другите ви органи функционират учудващо добре, като се има предвид животът, който сте водили. Това ви дава голямо преимущество за следоперативния период. Приблизително деветдесет процента от пациентите живеят сравнително нормален живот след операцията.

— Сравнително нормален — повтори Ейнджъл и му се повдигна от тази мисъл.

— Да, сравнително. Ще взимате лекарства през остатъка от живота си, ще трябва да спазвате диета и да правите упражнения. Никакви наркотици, никакво пушене, никакъв алкохол. — Той се наведе и се усмихна. — Това е лошата новина. Добрата е, че ще бъдете жив.

— Звучи ми страхотно. Изгарям от нетърпение.

Сивите вежди на Аленфорд бавно се събраха.

— В съседната стая има седемдесетгодишен селскостопански работник, който не би могъл и да си помисли за ново сърце… Има и едно шестгодишно момиченце, което е тук от една седмица, и единственото, което иска, е да живее достатъчно дълго, за да види седем свещички на тортата си за рождения ден. И двамата биха дали всичко, за да се сменят с вас.

Ейнджъл се почувства ужасно.

— Вижте, съжалявам. Просто…

Аленфорд обаче нямаше намерение да го остави да му се размине толкова лесно.

— Знам, че сте знаменитост, но, повярвайте ми, това тук не означава нищо. Няма да се примирявам с киселото ви настроение и егоизма ви. Тук вие сте само още един пациент, който чака за ново сърце. Суровата истина, господин Де Марко, е, че ще умрете. Без операцията ще отслабвате все повече и повече. Няма да сте в състояние да се движите и едно хубаво поемане на въздух ще ви се струва като Божия благословия. Знам, че е трудно, но трябва да разберете какво ви казвам. Животът — такъв, какъвто го познавате, — свърши.

Ейнджъл знаеше, че сега трябва да млъкне и да се преструва на кротък. Но беше изплашен и ядосан, а славата му бе дала правото да се държи зле толкова отдавна, че той вече не знаеше друг начин.

— Бих могъл да стана, да изляза оттук и да разчитам на късмета си.

— Разбира се, че бихте могли. Може и да ви блъсне автобус, преди да умрете от сърдечен удар.

— Бих могъл да умра, докато чукам някоя жена.

— Да, бихте могли.

— И може би точно това искам да направя.

— Може би.

Ейнджъл се втренчи в лекаря. Никога не бе изпитвал толкова объркваща смесица от чувства. В главата му се въртяха рояк мисли, възможности, страхове. Най-вече страхове.

— Ако все пак реша да се подложа на операцията…

— Нека ви кажа още сега, господин Де Марко, това няма да бъде само ваше решение.

— Какво искате да кажете?

— Тук става въпрос за сърдечна трансплантация, не за зъбна пломба. Има достатъчно сърца на разположение. Само че, за нещастие, повечето семейства решават да не даряват органите на скъпите си покойници. Хиляди пациенти умират всяка година, чакайки ново сърце.

— Да не би да ми казвате, че бих могъл да умра, докато чакам за сърце?

— Да.

— Исусе Христе, каква бъркотия!

— Състоянието ви е критично. Ако Банката за даряване на органи се съгласи, че сте приемлив кандидат, ще ви сложат в началото на списъка си за трансплантация. Първото сърце, което подхожда, ще бъде ваше. Но не мога да ви гарантирам нищо.

Тези думи бяха като нов удар.

— Оу. Сега пък ми казвате, че може дори да не ме включат в списъка?

— Изисква се психологически профил. Трябва да сме убедени, че ще промените начина си на живот и ще се грижите добре за сърцето.

Истината пропълзя в съзнанието на Ейнджъл. Най-после разбра какво означават думите на лекаря. За първи път Ейнджъл не можеше да излезе от положението, като използва чара или парите си. Всичко, което можеше да направи, бе да играе — да се преструва, че заслужава този шанс. А той въобще не смяташе, че е чак толкова добър актьор.

— О, това е страхотно. Ще умра само защото имам ужасен характер. — Той се засмя кисело. — Майка ми беше права.

— Ако допуснем, че ви включат в списъка — а това зависи от психиатъра и кардиолога, — вероятността да получите ново сърце… навреме, е някъде петдесет на петдесет.

Прииска му се да каже: „Благодаря ви за изчерпателния отговор, докторе. Аз самият ще завещая сърцето си на медицината“, но предпочете да не е толкова саркастичен. Вместо това каза:

— Как възнамерявате да гарантирате анонимността ми, докато съм тук?

— В момента вие сте просто Марк Джоунс, чакащ за ново сърце. Само най-възрастните и доверени хора от екипа ми ще разберат кой сте всъщност. — Той въздъхна. — Ако трябва да съм честен, не знам колко време ще продължи това, но ще направим всичко възможно да защитим правото ви на анонимност. Ако все пак нещо се разчуе, ще докладвам, че сте тук за обикновена сърдечна операция.

Ейнджъл знаеше от опит, че рано или късно, щеше да изтече информация. Надяваше се да е по-късно.

— Добре. Ще бъда добро момче. Ще променя живота си и ще се откажа от алкохола и наркотиците. Къде трябва да отида, за да чакам?

— Няма да ходите никъде, господин Де Марко. Прекалено болен сте, за да напускате болницата. Ще назнача среща с вашия кардиолог за утре сутринта — след като направим всички тестове за съвместимост. Тя ще ви обясни всички подробности.

— О, не! Не и жена!

Аленфорд се засмя.

— Вие не сте популярен тук, господин Де Марко. Аз подбрах членовете на вашия екип.

— Екип. — Ейнджъл повтори думата с отвращение.

Доктор Аленфорд затвори картона и го остави на масичката.

— Господин Де Марко, ние ще сме тези, които ще намерят сърцето, ще го извадят, ще го донесат тук и ще го поставят във вас. Аз ще съм този, който размахва ножа. — По лицето му бавно премина усмивка. — Така че, ако бях на ваше място, щях да помисля за по-подходящо отношение.

Те се гледаха продължително и Ейнджъл разбра, че никой от двамата не е свикнал да губи. Най-накрая каза:

— Смятайте го за уредено.

Аленфорд се ухили.

— Хубаво. Ще кажа на социалния работник да дойде, за да уточните някои подробности. Ще говоря с доктор Хилиърд утре и ще прегледам резултатите от изследванията ви. След това ще вземем решение.

Ейнджъл усети някакво странно чувство под лъжичката. Опита се да не му обръща внимание, но не успя. Той беше в Сиатъл, мястото на старото му престъпление, а старецът на Маделин винаги бе искал тя да стане лекар.

— Доктор Хилиърд?

— Маделин Хилиърд е най-добрият кардиолог в екипа… И е свикнала с трудни пациенти.

Изтормозеното му сърце прескочи един удар, може би дори спря. За първи път от години насам чуваше името й, произнесено на глас, и изведнъж го заля вълна от спомени. Пробягващи образи, откъси от изречения. Маделин, дългата й кестенява коса — объркана и влажна, коленете й, придърпани към гърдите, пръстите й, ровещи пясъка за скрити съкровища, усмихната, винаги усмихната… Ясната нощ, когато се сгушиха под един огромен стар дъб, погребвайки парчета от карнавала в потока от думи за възрастни. „Винаги ще те обичам, Ейнджъл… Винаги.“

Маделин, неговата първа любов, беше станала кардиолог.

Горчивината разтегли устните му в усмивка. Точно както бе искал баща й.

Той се втренчи в доктор Аленфорд, който ставаше и се канеше да си тръгва. Ейнджъл искаше да каже нещо, но гърлото му се бе свило. На вратата Аленфорд кимна, после излезе от стаята.

Ейнджъл лежеше неподвижно и дишаше тежко. Усещаше ударите на сърцето си, слушаше електронното бип-бип-бип на монитора. Винаги беше бягал от втори възможности. Животът му беше стигнал до този момент, до този миг, когато той беше сам и пречупен.

Какво трябваше да направи сега? Да лежи в това тясно легло и да чака някой нещастник да умре? Да лежи тук и да им позволи да отворят гърдите му, да изтръгнат сърцето му и да го хвърлят на боклука?

Сърдечна трансплантация. Думите бяха като ножове, разкъсващи вътрешностите му.

Това, което искаха да му направят, беше истинска лудост. И точно Маделин трябваше да го направи.

Няма начин.

Той отметна завивките и извади иглите от вените си. Преметна крака през ръба на леглото и се изправи. Щеше да се махне от това място. Нямаше да му извадят сърцето и да му сложат нечие друго. Той не можеше — нямаше — да живее по този начин. Щеше да умре така, както бе живял.

Направи една крачка, само една, и силна болка прониза гърдите му. Строполи се на пода с вик. Протегна ръка, хвана масата и я събори. По пода се плисна вода, пластмасови чаши се разпиляха.

Той лежеше там, неспособен да си поеме дъх. Болеше го. Господи, дори и натъпкан с лекарства, пак го болеше така, както не го бе боляло никога.

И изведнъж разбра. Той умираше. Може би не днес, може би не утре, но скоро. Скоро. Нямаше значение дали иска операцията, нямаше значение какво ще стане след нея. Просто нямаше друг избор.

Обърна се и пропълзя до леглото. Сграбчи металната рамка, надигна се и се строполи на дюшека.

Пъхна се под завивките и затвори очи. Толкова го болеше, че му се прииска да заплаче.

Само ако имаше с кого да поговори, някой, който да го обича. Някой, който да му е приятел, както някога бяха Франсис и Маделин.

Маделин.

Колко нощи бе лежал буден в тъмнината, чудейки се какво ли прави брат му, каква е станала Маделин! Колко пъти беше вдигал телефона да им се обади, но затваряше, преди някой да е вдигнал!

Въздъхна тежко. Маделин. Дори сега си спомняше чертите й, гъстата кестенява коса, която падаше до средата на гърба й, тънките вежди и бадемовите очи, заоблените извивки на тялото й. Но най-вече си спомняше смеха й — гърлен и заразителен.

Тогава тя се бе смяла непрекъснато.

Тогава. Преди да я напусне.

Последния път, когато видя Маделин, тя седеше свита на изтърбушеното канапе, изглеждаща толкова не на място в малката им къщица, кашмиреният й пуловер тъжно висеше на раменете, бузите й бяха мокри от сълзи.

Той си позволи отново да си спомни всичко това и със спомените дойде и изгарящият срам. Лъжите, които й бе наприказвал, думите, които изгаряха устата му като отрова, усещането за кървавите пари в ръцете му, споменът за аромата й — бебешка пудра и сапун.

А сега тя щеше да си отмъсти.

Животът му зависеше от жената, която беше предал.