Кристин Хана
Отново у дома (13)

Глава 12

Дъждът барабанеше по улицата, падаше по асфалтирания покрив на съседната сграда, образуваше локви по паважа. Маделин стоеше на прозореца, загледана в сивия град два етажа под нея. Там долу си беше един съвсем обикновен октомврийски ден. Нищо различно, нищо ново.

Светофарът сменяше светлините си — червено, жълто, зелено. Разноцветни чадъри се движеха по мокрите тротоари. Коли тръгваха, спираха и завиваха зад ъглите, изчезваха зад зелените корони на дърветата.

Животът продължаваше.

Но не и за Маделин. Дори сега, когато стоеше тук, загледана в картината, която бе виждала милиони пъти, тя забелязваше неща, които не бе виждала никога преди: как гълъбите на перваза се притискат един към друг, как си гукат тихо, как листата на дърветата бяха изпъстрени с цветове — червено, златисто, зелено, кафяво, как слънчевата светлина прониква иззад облаците в един-единствен златен лъч.

Тя бавно се извърна от прозореца и тръгна към леглото.

Ейнджъл лежеше неподвижно. Лицето му беше пепелявосиво, устните — бели като тебешир. Дишаше — най-после — без помощта на машините. До него мониторът бипкаше, отчитайки ударите на сърцето, което си отиваше.

Отиваше си. Беше си отишло.

Тя взе тесния лист хартия и разгледа кардиограмата му, после се наведе над него и махна мокрия кичур коса от челото му. Пръстите й се забавиха върху топлата, влажна кожа. „Хайде, Ейнджъл. Хайде.“

Клепачите му трепнаха, но той не се събуди.

Тя притисна дланта си към бузата му и затвори очи. Спомените безшумно се промъкнаха в съзнанието й. Спомни си деня, в който се запозна с Ейнджъл де Марко.

Първият ден тя не означаваше нищо за него. Разбира се, бе го разбрала. Виждаше колко фалшива е усмивката му, просто едно движение, прекалено добре пресметнато, за да е истинско.

Да, бе видяла от самото начало, че е лъжа, но не й пукаше. Дори и една фалшива усмивка беше толкова много в сравнение с това, на което бе свикнала, и ако затвореше очи и слушаше само гласа му, всичко беше толкова болезнено мило…

От разстоянието на времето вече знаеше какво се бе случило в онзи момент, когато той й се усмихна за първи път. Тя беше толкова самотна и никога не й бе идвало наум, че някой би могъл да й се усмихне с искрена обич. Баща й бе мачкал чупливото й момичешко самомнение, докато тя бе спряла да очаква каквото и да било.

Ейнджъл бе дошъл при нея, подаде й ръката си и прошепна:

— Ела с мен…

Дори сега, след толкова много години, споменът беше съвсем ярък. Тя се бе страхувала да му даде ръката си, но повече се страхуваше да не го направи и бе стояла така, парализирана от собствената си нерешителност.

Ела с мен…

Когато го каза отново, думите му й се сториха като подарък. Тя усети, че й става горещо, после студено. В гърлото й се надигнаха думи, после се превърнаха в кикот.

Тя знаеше, че сега той ще се обърне и същият вятър, който го довя в живота й, ще го отвее от него. Обзе я паника, сърцето й заби лудо, гърлото й изсъхна. Но той не помръдна, просто стоеше там, протегнал ръка. Гледаше я — този път наистина я гледаше — и за един кратък миг фалшивата усмивка изчезна от лицето му и на нейно място се появи истинска. И тогава тя разбра, че ще направи нещо — всичко — за да го накара още веднъж да й се усмихне по този начин…

Ейнджъл се закашля и звукът привлече вниманието на Маделин. Сведе поглед към него.

Той премига и отново се закашля. Тя го зачака да се събуди, но тъй като това не стана, взе един стол и седна до него. Зачете на глас откъс от книгата, която бе започнала преди час.

Когато стигна втората глава, той отвори очи. Тя изчака, без да осъзнава, че е затаила дъх. Затвори книгата и я остави на шкафчето.

— Ще умра, нали? — Той й се усмихна леко и за миг се превърна в стария Ейнджъл, а тя — в момичето, което го обичаше с цялото си сърце.

— Никога няма да спра да вярвам в чудеса — отвърна тихо тя. Знаеше, че не този отговор очаква да чуе, но пък и не можеше да му каже нищо друго.

— Разкажи ми за това чудо — каза той. — Разкажи ми за живота с чуждо сърце. Какво ще бъде?

Думите излизаха с лекота, сякаш я молеше да му разкаже приказка за лека нощ, но тя виждаше истината в очите му, страха, който я молеше да пропъди. Той наистина искаше да му разкаже приказка, нещо, за което да се хване в мъглата на болката си, причина да продължи да вярва.

Тя се приближи още малко до леглото.

— Веднъж имах един пациент, казваше се Робърт. Дойде тук в същото състояние, в което си и ти. Чака за донор четири месеца и когато най-после се намери, той почти се отказа от операцията. И сигурно така и нямаше да се съгласи, ако жена му не настояваше. — Тя се усмихна. — След това се върна в малкия си орегонски градец и не чух за него нищо в продължение на две години. След това, един ден, той дойде да ме види… Доведе със себе си и новороденото си момиченце. Бяха я кръстили Маделин Аленфорд Хартфорт.

Мина повече от минута, преди Ейнджъл отново да проговори.

— А как ще бъде в действителност?

Простият му въпрос накара сърцето й да се свие от болка. Той бе разбрал, че това е приказка, че развръзки като тази са за хора, които наистина вярват в тях.

— Ще вземаш лекарства до края на живота си. Ще се храниш на диета и ще правиш упражнения. Милиони калифорнийци живеят така по свой избор. — Тя се опита да се усмихне, но не можеше. Наведе се по-близо и погали потното му чело. — Но ще бъдеш жив, Ейнджъл. Ще можеш да се снимаш във филми, всичко, което наистина има значение в живота, ще бъде твое.

— Ами деца?

Тя замълча за миг.

— Искаше ли деца, Ейнджъл?

Той й се усмихна, но само с устни.

— Моля те, не говори за мен в минало време. Особено чувствителен съм. — Той помълча още известно време, преди най-после да отговори на въпроса й. — Да, исках деца… Понякога се чудех… Виждах се да играя с топка в някой топъл есенен следобед с русокосо момченце. Разбира се, сега…

Маделин затаи дъх. Тишината се проточи. Най-накрая Маделин се обади:

— Не си причинявай това.

Той леко извърна глава и се загледа някъде зад нея.

— Следващият път… — Гласът му се снижи до дрезгав шепот. — Следващият път не ме спасявай. Не искам да… — Той стисна очи, но не и преди тя да забележи влагата в тях. — Не по този начин…

И в този момент толкова много неща си дойдоха на мястото. Тя го гледаше и само за миг си спомни и забрави всичко. Този мъж, когото някога обичаше, я нараняваше и макар че не го осъзнаваше, че не би го признал, той се опитваше да достигне до нея точно както тя тайно се бе надявала, че ще направи.

Той беше старият Ейнджъл, момчето, което бе хванало ръката й, за да й покаже един съвсем нов свят, момчето, което бе плакало, когато й каза, че я обича.

На този мъж, с тайните мечти за син и тихо признание за поражение, на този мъж би могла да се довери…

Тя се изправи и се извърна от леглото. Загриза нокътя на палеца си, застана пред прозореца и се загледа навън, в сребристия дъжд.

В момента се страхуваше от собствените си чувства, страхуваше се, че чувства, вместо да мисли, а всеки път, когато бе правила нещо подобно, й струваше скъпо.

— Знаеш ли, Мад…

Гласът му достигна до нея сякаш от много далече. Почти против волята си, тя се обърна с лице към него.

Изглеждаше толкова слаб и съсипан.

— Ти ме преследваше в сънищата ми — прошепна той, опитвайки се да се усмихне.

Тя видя чувствата в очите му, съжалението и мъката, и осъзна, че нейният страх не е нищо в сравнение с неговия. Сега той имаше нужда от нея, нуждаеше се от нея повече, отколкото от онова шестнайсетгодишно момиченце преди толкова години. И тя трябваше да бъде силна, за да се изправи срещу страха си от още едно изоставяне и да направи това, което трябва.

— Ти не можеш да умреш, Ейнджъл — каза тя тихо, толкова тихо, че се зачуди дали въобще я чу.

Тя преглътна. Имаше чувството, че върви по съвсем тънък лед, но нямаше връщане назад. Не можеше да остави Ейнджъл да умре, без да му е дала единствения подарък, който можеше да го накара да повярва в приказката.

Той й се усмихна.

— Само стой и гледай.

Тя дръпна ръката си и го погледна.

— Ако умреш, дъщеря ти никога няма да ти прости.

 

 

Сигурно беше от лекарствата. Не беше възможно да е чул това, което чу.

Дъщеря ти.

Думите проникнаха в съзнанието му и за един съвсем кратък миг той изпита надежда.

— Извинявай, Мад. Не можах да проследя мисълта ти.

— Казах, че имаш дъщеря.

— Това шега ли е? — прошепна той.

Стори му се, че видя сълзи в очите й, но те бързо изчезнаха. Тя бавно поклати глава.

— Мислиш ли, че мога да бъда толкова жестока?

— Не. Но… — Той спря. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да чувства. — Дъщеря… — повтори.

Дъщеря. Стисна силно очи.

Маделин го беше крила от него, беше крила детето му, сякаш той нямаше право дори да знае за съществуването й. Тя знаеше, че той ще си помисли, че е направила аборт, и го бе оставила да си мисли така, да живее живота си, без дори да знае, че е баща.

— Кучка! — изсъска той.

Гневът остави горчив вкус в устата му и му се прииска да я засипе с обидни думи, за да я накара да се почувства толкова предадена и наранена, колкото се чувстваше той в момента.

Остана доволен, когато тя трепна. После, без да казва дума, тя посегна към чантата си и извади от нея черно кожено портмоне. Отвори го, извади една снимка и му я подаде.

Ръцете му трепереха толкова силно, че в първия момент не можа да различи нищо. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането си, без да обръща внимание на пропуските в ударите на болното си сърце. След това съвсем бавно отвори очи.

Момичето, което го гледаше от снимката, сякаш беше негов огледален образ.

Дъщеря му.

Беше съвсем млада. С наситеносини очи и гарвановочерна коса. Усмивката й му беше позната — голяма, ярка и хипнотизираща. Беше облечена в черно — мъжка жилетка от костюм върху тениска, няколко черни висулки от всяко ухо. В погледа й имаше някакво предизвикателство, което караше Ейнджъл да се чувства така, сякаш я познава.

Не можеше да остави снимката. Държеше я, галеше гладката повърхност, сякаш само като я докосваше, можеше някак си да опознае момичето. Неговата дъщеря.

Гневът му бавно го напусна и на негово място дойде съжалението. Разбира се, че Маделин го е запазила в тайна — какво друго би могла да направи? Нима й беше дал право на избор?

— Съжалявам — прошепна той. — Нямам никакво право…

— Не — каза тя ледено. — Нямаш.

— Мислех си… — Не можеше да изговори думите.

Тя кимна.

— Знам. Мислел си, че съм направила аборт. Баща ми нямаше търпение да ми каже как си реагирал.

— Кажи ми какво се случи.

Тя извърна поглед, покрила уста с ръката си. Стоя така доста време. Той знаеше колко много я наранява всичко това. Искаше му се да може да я докосне, да й каже, че всичко е наред, че я разбира, но не можеше да го направи. Той просто не разбираше нищо.

— Беше толкова отдавна — каза най-после Маделин. — След като ти си замина, Алекс покрещя малко. — Тя се засмя уморено. — „Няма да родиш детето на онова мръсно малко копеле, разбираш ли ме?“ — Тя перфектно имитираше гласа на баща си. — Заключи ме в стаята ми за три дни. Аз те чаках… — Тя му се усмихна пресилено. — Когато видях мотора, разбрах какво си направил.

— Мад…

Тя махна един несъществуващ кичур коса от челото си и продължи, без да го поглежда.

— Алекс заяви, че ще направя аборт и повече няма да има „никакви разговори за това падение“. — Пое си дълбоко въздух. — Аз се съгласих. Какво друго можех да направя, къде можех да отида? — Преглътна и се загледа в ръцете си. — Качих се на лимузината и шофьорът ме закара в клиниката. Щях да направя това, което искаше Алекс. Да го оставя да реши кое е най-добро за мен. — Поклати глава. — Нищо не ме интересуваше.

Присви се и мълча доста дълго време. После бавно се надигна. Ейнджъл знаеше, че води болезнена битка със себе си и се бори по единствения начин, който знаеше — начинът, на който я бе научил Алекс.

След още няколко секунди тя продължи с равен глас:

— Но всичко се промени, когато влязох в клиниката. — Потрепери, вперила невиждащ поглед в стената. — Тази студена тухлена сграда… Диваните, по които бяха насядали момичета, също като мен. Спомням си, че когато извикаха името ми, аз подскочих. Последвах сестрата към стаята за прегледи и се съблякох. Облякох болничната нощница и се качих на масата. — Маделин отново потрепери. — Гледах в инструментите и си мислех какво щяха да ми направят, какво щяха да направят на бебето ми… на нашето бебе… и разбрах, че не мога да го позволя.

Нейната болка пронизваше и него.

— Господи, Мад…

— Облякох се и се измъкнах навън. Лимузината ме чакаше, но аз знаех, че вече няма връщане назад. Алекс ми го беше обяснил съвсем ясно. Можех да направя само това, което той искаше — великият, неумолим Аликзандър Хилиърд — аборт. Така че се обадих на единствения човек, за когото се сещах.

Ейнджъл се сети, преди да е назовала името.

— Франсис. — Тя се усмихна. — Нали си спомняш какъв беше той тогава. Осемнайсетгодишен. Срамежлив, начетен. Тъкмо бе влязъл в семинарията и възнамеряваше да стане свещеник. Но дойде при мен онзи ден, както и следващия, и по-следващия. Той спаси и двете ни. — Тя се засмя. — Не задаваше никакви въпроси, не казваше нищо, освен: „Ей, Мади, май живееш не там, където трябва“. Настани ме в един дом за бременни тийнейджърки и там много ми хареса. Никога преди не бях познавала деца на моята възраст, нямах никакви приятели, освен теб, и там научих много. Вече бях завършила гимназия, така че влязох в колеж на шестнайсет. Слава богу, майка ми ми беше оставила пари, с които да покривам разходите си. Скъсвах си задника, за да завърша по-бързо медицинското училище.

Ейнджъл затвори очи. Представяше си всеки момент от живота й, представяше си Франсис, винаги готов да й помогне: убежище при всяка буря. Не като Ейнджъл, който никога не се бе привързвал към нищо и никого.

— Казва се Анджелина Франческа Хилиърд. Аз я наричам Лина.

„Аз я наричам Лина.“ Изведнъж момичето от снимката, което имаше неговото лице, се превърна в личност. Не някаква въображаема дума или образ, а истински, жив човек. Дъщеря, която ще иска нещо от баща си. Ще иска много неща.

Обзе го паника.

— Тя знае ли за мен?

— Не.

Той въздъхна с облекчение.

— Слава богу.

— Каза, че си си мечтал за момченце…

— Мечти — каза глухо той, вперил поглед в тавана.

Разбираше, че тръгва по погрешен път, че прави нещо, което не бива да прави, но както винаги, нищо не можеше да промени. Просто не искаше. Чувстваше се празен отвътре, обзет единствено от страха си.

— Казах, че съм си мислил за дете, но…

В гърлото му се надигна буца и той не можа да продължи. Преглътна и я погледна. Виждаше болката в очите й, знаеше какво й причинява и макар да съжаляваше, не можеше да направи нищо друго.

— Приказки на един умиращ, Мад. Това не е истинска мечта. Това е самосъжаление. Преструвка. Все едно да станеш католик в последния момент. За всеки случай. Това не означава нищо.

Тя пребледня.

— Какво говориш?

Господи, болеше го да я разочарова така, да разочарова себе си. Но той не ставаше за баща. Не заслужаваше подобен дар.

— Защо ми каза за нея, Мад? Защо?

— Мислех, че имаш нужда от причина, за да продължиш да живееш. Мислех, че Лина може да бъде тази причина.

— Не — каза той, осъзнавайки, че крещи. — Какво трябва да направя, Мад? Да играя бащата на смъртно легло на едно шестнайсетгодишно момиче, което никога не съм виждал? Това ли си мислеше — че ще доведеш едно непознато дете в стаята ми и аз ще я прегърна и целуна и ще умра като щастлив човек? Че тя ще ме гледа как умирам и ще се почувства по-добре, защото се е запознала с мен?

— Не. — Гласът й беше дрезгав. — Мислех си… — Тя поклати глава. — Не знам какво си мислех.

— Правилно си постъпила, като не си се свързала с мен през всичките тези години. — Той въздъхна, изведнъж осъзнал истината за себе си, която хич не беше приятна. — Тя не би могла да промени нищо, Мад. Щях да я изоставя точно както изоставих и теб. Аз винаги това правя.

— Но сега…

— Не искам да я виждам, Мад.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не говори така.

Тя има нужда от теб.

— Точно затова не искам да се срещам с нея. — Погледът му я молеше за разбиране. — Ти ме познаваш, Мад. Дори и да оживея — което няма да стане, — няма да имам нищо, което да предложа на това дете. Ще бъда очарован от нея за няколко дни, може би месец, и после магията ще изчезне. Ще ме засърбят краката, ще започна отново да пия, ще започна да я ненавиждам, че ме задържа на едно място. — Горчивината в думите правеше гласа му глух. — И един ден ще се махна.

— Но…

Той протегна ръка и я докосна. Тя се наведе, позволи на пръстите му да обгърнат лицето й. Той й даде единственото ценно нещо, единствената истина, която знаеше.

— Аз ще разбия сърцето й, Мад. Независимо дали ще живея, или ще умра — и в двата случая ще я разочаровам. Ако я обичаш, пази я от мен.

Тя го погледна и в дълбините на очите й той видя болката, която й бе причинил, и още нещо, нещо, което не можеше да определи. Тя продължаваше да го гледа, без да казва нищо, минутите минаваха и той започна да се чувства неудобно. В погледа й имаше някакво очакване, което загриза съвестта му, обърка го.

— Не ме гледай така — каза й той.

— Как?

— Така, сякаш знаеш, че ще променя решението си.

— Ще го промениш. — Гласът й трепереше леко. После добави по-тихо: — Трябва да го промениш.

 

 

Маделин седеше на бюрото си, загледана в снимката на Лина. Затвори очи и въздъхна. Дори сега, почти час след като бе излязла от стаята на Ейнджъл, не можеше да повярва, че му е казала истината за дъщеря им.

„О, Франсис, къде си? Имам нужда от теб сега…“

Тя се завъртя на стола си и се загледа през прозореца. Толкова се бе изненадала от мечтата на Ейнджъл да има син, с когото да си играе. Част от нея се бе ужасила от обрата на разговора, но друга част — една скрита част, за която дори не знаеше, че съществува — беше развълнувана от мисълта, че той бе мислил за тяхно дете, може би дори си бе фантазирал, че тя самата е с него. И изведнъж й се бе приискало да му каже за Лина, прииска й се да разбули тайната, която толкова дълго бе пазила. Прииска й се да протегне ръка към младия мъж, когото някога бе обичала, да го прегърне и да тръгне с него…

Хвана се, че отново премисля всичко, връща се към неща, които толкова се бе опитвала да забрави…

Разбра, че е бременна, през една задушна августовска нощ. В първия момент се почувства щастлива. Тя и Ейнджъл толкова си бяха мечтали да се оженят и да имат деца и никой вече да не изпитва страх и да не е самотен.

Но когато му каза за бебето, той не реагира така, както бе очаквала. Спомняше си как седеше в онази ужасна тяхна къщица, шепнейки му тайната си.

О, той й беше казал точно това, което трябва — че я обича и ще бъде до нея, но тя видя изражението на очите му, видя страха. Той не искаше бебето, не беше готов за това и след този поглед, след мига, в който надзърна в душата му и видя там истината, тя никога повече не вярваше на думи.

Не знаеше какво да направи, нито пък той. Тя беше на шестнайсет, той — на седемнайсет и смятаха, че са безсмъртни, че любовта им може да ги защити от пошлостта на света.

Но пошлостта я имаше.

Когато Аликзандър Хилиърд разбра, че идеалната му дъщеря е бременна, полудя. Заключи я в стаята й и сложи на прозорците дебели, стоманени решетки. Нито сълзите, нито молбите й успяха да го умилостивят, заяви, че трябва да направи аборт и повече никога няма да се говори за падението й. Нямало да позволи това да провали бъдещето й.

Тя чака в студената, претъпкана с вещи, стая няколко дни, сгушена до прозореца, вперила поглед навън, чакаща Ейнджъл да дойде за нея.

И най-накрая го видя — една сянка, застанала до оградата. Тя се хвърли към прозореца, вкопчи пръсти в решетките, викаше името му. Но той не я чу.

Гледаше го как върви по алеята, после изчезва в къщата. Тя се притисна към заключената врата, заслушана да чуе стъпки.

Стъпки, които така и не дойдоха.

Петнайсет минути по-късно — най-дългият четвърт час в живота й — той излезе от къщата. Тя притисна лицето си към прозореца. На пътната врата той се обърна и огледа фасадата.

Погледите им се срещнаха и бавно, съвсем бавно, той поклати глава, после се обърна и си тръгна. Стори й се, че видя сълзи по бузите му, но нищо чудно да беше от дъжда. Така и никога не разбра.

Дори и след като си замина, тя продължаваше да се надява, че ще се върне. Но нишката на надеждата й се прекъсна още същата вечер.

Чу навън шум от мотор и се втурна към прозореца, дръпна дантелените завеси. Той беше на пътя, гледаше към прозореца й, яхнал съвсем нов „Харлей Дейвидсън“.

И тогава тя разбра — беше взел пари от баща й.

Този път беше сигурна, че той наистина плаче, но това вече не я интересуваше. Усмихна й се леко, уморено, и изчезна.

Тогава видя за последен път Ейнджъл де Марко… Докато не се появи отново в болницата, за да спаси живота му.

Знаеше, че Ейнджъл е мислил, че е направила аборт. Баща й му беше дал да разбере, че няма да има никакво бебе.

И какво я бе накарало сега да поеме такъв риск, да отвори кутията на Пандора, затворена толкова отдавна?

Тя не познаваше мъжа, който лежеше в онази стая, не знаеше нищо за него. Но познаваше корените му, знаеше откъде е дошъл и какъв човек беше някога. Човек, който бяга от отговорността, яхнал чисто нов „Харлей Дейвидсън“.

Хората не се променят, не и същността им. Тя не се и съмняваше, че буйното, непокорно седемнайсетгодишно момче е още живо в това съсипано трийсет и четири годишно тяло.

Един поглед. Една усмивка. Само това трябваше да даде на Лина и тя щеше да се разтопи от удоволствие. Точно както Маделин преди толкова години.

Потрепери. Затвори очи за миг и си представи как Лина бяга от студената си, идеална майка, която никога не правеше нещата както трябва, бяга към топлината в слънчевата усмивка на Ейнджъл. Без да се обръща назад.

Но времето за подобен страх бе минало. Беше й омръзнало да лъже, да се крие и да се преструва, беше й омръзнало да гледа как любимата й дъщеря се плъзга към пропастта. Маделин знаеше — винаги беше знаела — че има въже и не може да продължи да стои отстрани и да наблюдава собствения си живот. Беше й омръзнало да се страхува.

Ейнджъл може и да разбиеше сърцето на Лина, можеше да нарани непоправимо дъщеря й, но може и да не станеше така. Точно тази надежда бе изпитала преди малко. Може би няма да стане така.

Може би миналото не беше това, което тя смяташе, че е. Може би Лина и Ейнджъл могат заедно да извадят на бял свят най-добрите си черти, да се спасят един друг сега, когато и двамата бяха на ръба и се чувстваха толкова самотни.

Трябваше да го повярва.

 

 

Закъсняваше, както винаги.

Франсис натисна съединителя и изчака няколко секунди. Колата тръгна. Моторът гърмеше силно, чашата с кафе, която стискаше между краката си, се разклати.

Пътят зави наляво, после надясно, после пак наляво, губейки се през гората.

Изкачваше се нагоре по планината, като от време на време се показваше изглед от долината долу. Най-после, след повече от час закъснение, Франсис видя ръчно изработената табела на почивната станция. Той зави и отпусна педала на газта.

Малтнома Лодж беше като корона между вечнозелените дървета. Пътят завиваше към входа. От прозорците струеше светлина. Късните есенни цветя надигаха главички покрай алеята.

Той паркира стария си фолксваген до бордюра. Портиерът изскочи навън и зачака.

Франсис изгаси мотора и се намръщи, когато чу задавения му звук. Отвори вратата и излезе. Извади пътната си чанта от багажника и я метна на рамо, после даде ключовете на портиера и влезе.

Вътре сградата беше изцяло от дърво, стъкло и камък. По стените висяха зимни пейзажи, столовете и канапетата бяха тапицирани с материи в свежи тонове.

— Отец Франсис! — чу гласа на някаква жена, докато пресичаше фоайето.

Спря и се огледа.

Групата му седеше в малка стая със стъклени стени отстрани на салона. Знаеше, че го чакат вече повече от час — свещеникът, който винаги закъсняваше.

Обърна се и тръгна към стаята. Те му се усмихваха и той се усмихна в отговор, поглеждайки всеки поотделно. Старите Джоузеф и Мария Сантяго, женени от трийсет години, Сара и Леви Ейбръмсън, Томас и Хоуп Фитсджералд, които бяха стигнали до задънена улица в брака си, когато биологичният часовник на Хоуп започна да цъка по-силно — за нещастие, само тя го чуваше, Тед и Джанин Канфийлд, които имаха проблем е осиновените си деца.

Всичките бяха добри хора. Хора, които се обичаха един друг, обичаха Бог и семействата си. Хора, които се опитваха да получат опрощение в един свят, в който вече нямаше нищо ценно и стойностно.

И очакваха от отец Франсис Ксавиер де Марко да им покаже пътя.

Чувстваше се като измамник. Какво можеше да им предложи той — човек с толкова малко опит? Как можеше да покаже пътя в мрака на хора, които толкова много се страхуваха? Никога не бе имал любящо семейство, никога не бе правил любов с жена, нито бе възпитавал свое собствено дете.

Толкова много неща, които никога не бе правил.

Въздъхна. Намести дръжката на чантата на рамото си и премина няколкото метра, отделящи фоайето от стаята за срещи. Четирите семейни двойки се бяха настанили удобно. Джо Сантяго играеше шах с Джанин Канфийлд на масата в ъгъла. Хоуп Фитсджералд седеше до камината, свила ръце в скута си, вперила поглед в съпруга си, който седеше сковано на канапето до Сара Ейбръмсън.

Когато Франсис влезе, всички му се усмихнаха и поздравиха, но след това настъпи тишина. Стаята беше препълнена с емоции — тъга, гняв, мъка, любов.

Той потърка брадичката си, докато оглеждаше лицата им, виждаше израженията им, усещаше товара, който пада на раменете му. Искаше да помогне на тези хора.

Но най-лошото беше, че знае, че не може. Може би някога, преди много години, щеше да влезе в тази стая, изпълнен с оптимизъм, скрит зад бялата си якичка като зад щит. Но тогава якичката не жулеше кожата му, не я чувстваше така, сякаш го задушава. Тогава тя беше просто доказателство, че той е слуга на Бога, когото обичаше. Но с всяка изминала година тя сякаш ставаше все по-тясна и по-тясна, докато най-накрая се превърна в бариера между него и ближните му.

И понякога, както сега, изпитваше желание да я свали и той самият да помоли за отговор на въпросите си. Искаше да се обърне към госпожа Сантяго и да я помоли да му каже какво е да се сгушва всяка нощ до едно и също тяло в продължение на трийсет години и да се събужда до същото обично лице. Искаше да попита дали любовта е безопасно пристанище в бурното море на живота.

Знаеше, че в момента вярата му е в криза, знаеше също, че хиляди други свещеници са го изпитвали. Но това не му помагаше. Липсваше му горещият огън на убеждението, любовта към Господ, която преди бе направлявала живота му. Без нея се чувстваше объркан… носещ се по течението.

Чувстваше се недостоен да бъде Божи служител. Споменът за това, как нарани Лина, гризеше съвестта му.

— Отец Франсис? — Провлеченият глас на Леви Ейбръмсън прекъсна мислите му.

Франсис се насили да се усмихне.

— Съжалявам. Просто съм малко изморен тази вечер. Какво ще кажете да започнем със списък на целите, които бихте желали да постигнете?

Те закимаха в съгласие — както винаги. Виждаше надеждата в очите им, виждаше усмивките, озарили лицата им. И Франсис беше доволен, че може да им даде поне това, ако не нещо по-значително.

— Добре — каза той и за първи път тази вечер им се усмихна искрено. — Да започнем с молитва.