Кристин Хана
Отново у дома (17)

Глава 16

Младелия протегна ръка към бравата на вратата. Погледна още веднъж косо към Лина, която избегна погледа й, и отвори.

Чу звуци, звуци, каквито бе чувала хиляди пъти. Не би трябвало да означават нищо — тези толкова познати звуци, но в тази тясна, тъмна стая те звучаха ненормално силно.

Поемайки си дълбоко въздух, влезе вътре и затвори вратата. Заобиколи леглото, за да не се налага да дърпа завесата.

Той лежеше в тясното легло, завит до брадичката. В носа и устата му имаше прозрачни пластмасови тръби. Бутилки висяха от металните стативи до леглото. Половината от лицето му беше скрита от превръзка.

В стаята беше тъмно, като се изключи светлината, идваща от уличната лампа отвън. Той изглеждаше съвсем спокоен.

Маделин се чувстваше толкова зле, че трябваше да се подпре на металните тръби отстрани на леглото, за да не падне. Най-после успя да протегне ръка, да махне кичур коса от челото му. Гърдите му се вдигаха и смъкваха, вдигаха и смъкваха.

Прииска й се да повярва в чудеса, да повярва, че може да хване ръката му, да се наведе по-близо до ухото му и да му помогне да намери обратния път към нея, да го преведе през светлината, за която говореха толкова много пациенти.

Но беше лекар от доста време. В него нямаше повече живот.

Той никога повече нямаше да й се усмихне.

При тази мисъл мъката, събрана в нея, се надигна и по бузите й рукнаха горещи сълзи.

Спомни си всеки път, когато те двамата се бяха сгушвали на канапето, за да гледат заедно някой филм, всеки път, когато бе държала ръката му. Наведе се и целуна топлата му буза.

И зачака, затаила дъх, той да отвори очи, да й се усмихне и да каже: „Мади, не си помисли, че е наистина, нали?“.

Но той не каза нищо, не помръдна, просто лежеше там и дишаше чрез апарата.

Без да знае какво всъщност се кани да направи, тя свали страничната облегалка на леглото и легна до него, прегръщайки го през гърдите, вперила поглед в ненаранената половина от лицето му.

От този ъгъл той изглеждаше съвсем нормално и тя се молеше да е така, имаше нужда да вярва, че е така. Гушна се в него, притисна лице към шията му и заплака. Искаше да го помоли да не я напуска, да не умира, но плачеше прекалено силно, за да може да говори, дори да мисли.

Нямаше представа, колко дълго е лежала така, сгушена до него, вдишвайки миризмата на афтършейва му — онзи, който му бе подарила за Коледа. Мислеше за всичките мигове, които никога вече нямаше да ги има, за всичките мигове, когато щеше да протегне ръка към телефона, за да му се обади само за да осъзнае, че той никога вече няма да си бъде вкъщи.

Силно чукане по вратата я стресна. Тя подсмръкна и изтри сълзите си. Възнамеряваше да застане отстрани на леглото като професионалистката, каквато винаги беше. Да се отдръпне и да бъде силна. Но не можеше да помръдне, не можеше да го остави. Затова остана в леглото и дрезгаво каза:

— Влезте.

Вратата се отвори и доктор Нюсбаум застана пред нея.

— Съжалявам…

— Не го казвайте — сопна се тя. В мига, в който думите излязоха от устата й, тя се ужаси от внезапната липса на самоконтрол. Опита се да изкриви треперещите си устни в усмивка, но не успя. — Съжалявам, просто… — Не можа да продължи. Сълзите отново безпомощно се застичаха по лицето й. Тя стисна ръце в юмруци и се надигна. Без да поглежда към Нюсбаум, стана от леглото.

— Всичко е наред — каза тихо той. След доста дълго време добави: — Говорих с доктор Аленфорд в болницата „Сейнт Джоузеф“.

В първия момент Маделин се обърка — какво общо имаше Крис с това — но тогава разбра и се вцепени от ужас. Пое си дълбоко въздух. Фактите си дойдоха на мястото — Франсис имаше мозъчна смърт, но другите му органи функционираха.

— Какво каза той? — попита тихо тя.

— Каза, че негов пациент има нужда от сърцето на… приятеля ви.

Маделин се почувства така, сякаш пада в дълбока, тъмна пропаст. Собственото й сърце заблъска лудо в гърдите. Би трябвало да е разбрала веднага. Как бе могла да пропусне очевидното?

Нюсбаум сякаш се чувстваше неудобно.

— Никога не съм говорил за такива неща с човек, който знае за трансплантациите повече от мен… Вие можете ли да представлявате роднините на пациента?

— Той е свещеник, знаехте ли? Свещеник. Не е правил нищо нередно през живота си. А сега, сега… — Думите й изневериха.

Нюсбаум й се усмихна нежно.

— Искате ли да изпратя служителя от Банката за донори тук? Той се оправя с тези неща много по-добре от мен.

— Не. Да. Нека да помисля. — Тя махна с трепереща ръка косата от челото на Франсис.

Той отиде до нея и сложи ръка на рамото й.

— Това не е кома, доктор Хилиърд, разликата ви е известна. Господин Де Марко всъщност е мъртъв и сега най-близкият му роднина трябва да реши какво да правим. Знаете, че не можем да се бавим много. Доктор Аленфорд каза…

Тя се обърна към него, стиснала болничния картон.

— Нима мислите, че не го зная? — Гласът й стържеше. — А сега ни оставете сами.

— Разбира се. Доктор Аленфорд каза, че може да осигури превоз за четирийсет и пет минути.

— Да — отвърна мрачно тя, галейки меката буза на Франсис. — Знам каква е процедурата.

Той си тръгна толкова бързо, колкото бе дошъл, но когато излезе, на нея й се прииска да не си бе отивал. Тук беше толкова тихо, електронните звуци бяха толкова безжизнени, толкова нечовешки.

— О, Франсис! — прошепна тя и лицето й отново се обля в сълзи.

Не можеше сама да вземе такова решение, но нямаше никой друг, който да свали този товар от плещите й. Ейнджъл беше единственият жив роднина на Франсис и Бог знаеше, че той не би могъл да й помогне. Би било нечовешко да иска това от него.

Минутите се изнизваха една след друга.

Времето беше толкова ценно. Защо човек го разбира чак когато започне да се изплъзва между пръстите му като шепа пясък?

— Защо е всичко това, Франсис?

Тя погали косата му. Продължаваше да се надява — макар да знаеше, че е безполезно, че той ще я чуе, ще премига, ще трепне, ще направи нещо. Но не се чуваше нищо, освен бученето на апаратите и собственото й тежко дишане.

— О, господи! — прошепна тя. Имаше чувството, че й изтръгват душата.

Сега вече разбираше как се чувстват семействата на пациентите й в подобни моменти. Искаше да закрещи срещу тази несправедливост, но отдавна бе разбрала, че животът е нечестен и непредсказуем, че смъртта се промъква към всеки от нас. Знаеше всичко това, знаеше го от шестгодишна.

Знаеше също, че Франсис би искал тя да направи каквото трябва. Че би искал смъртта му да означава нещо. И ако можеше да спаси живота на Ейнджъл, Франсис би го направил без никакво колебание. Знаеше, че сърцето на Франсис — неговото прекрасно любящо сърце — може да спаси живота на брат му.

Но можеше ли тя да го направи? Можеше ли съзнателно да сложи край на живота на Франсис? Щеше ли да спи спокойно, ако го направеше? А ако не го направеше?

Бавно коленичи на линолеума и сви ръце за молитва.

— Моля те, Господи, помогни ми да взема правилното решение.

Изчака, затаила дъх, за някакъв знак.

Нищо, само звукът на монитора. Тя стисна силно очи.

— Какво да направя? — прошепна. — Господи, помогни ми, моля те…

„Ти знаеш, Мади. Ти знаеш.“

Тя скочи на крака и го погледна. Търсеше… някакво доказателство, че е проговорил.

Но, разбира се, знаеше, че не е. Бе чула гласа му само в съзнанието си. След още една дълга минута тя изпъна рамене и излезе от стаята.

Лина седеше в един от онези неудобни столове отвън. Когато видя майка си, тя скочи бързо на крака.

Очите й бяха зачервени и подути, бузите й — набраздени от засъхнали сълзи.

Маделин я докосна леко, но това не беше достатъчно, съвсем не беше достатъчно.

— Трябва да поговорим за нещо…

Лина стисна очи и поклати глава.

— Мислиш, че не разбирам нищо ли, майко? Стоя тук вече почти час. Чух и диагнозата, и прогнозата. — Тя се засмя горчиво. — Аз съм дъщеря на кардиолог, забрави ли?

Маделин погледна дъщеря си с уважение и за първи път видя сянка от жената, в която Лина щеше да се превърне някой ден — силна, целенасочена, независима.

— Да — каза тихо тя. Искаше да каже още нещо, но не можеше да намери подходящите думи.

Лина прехапа долната си устна и погледна през прозореца на стаята.

— Ти знаеш какво би искал той.

— Да.

За свой ужас усети, че започва да плаче. Тук, пред дъщеря си, пред единствения човек на света, пред когото винаги трябваше да се показва силна. Но сълзите не спираха, задавяха я, пареха лицето й.

Лина пристъпи колебливо напред.

— Не плачи, майко. Той… Той не би искал да плачеш.

Маделин отчаяно протегна ръце и прегърна дъщеря си. Останаха така дълго време, плачеха, спираха и отново започваха да плачат. Маделин първа се отдръпна и погледна красивите, пълни със сълзи очи на дъщеря си. Усмихна й се с треперещи устни.

— Обичам те, скъпа, и толкова, толкова много се гордея с теб. Ти си по-силна от мен.

— И какво ще стане сега?

Маделин въздъхна. Внезапно се почувства стара.

— Те трябва да направят още няколко изследвания, а аз трябва да се обадя на Крис.

Маделин се върна в стаята на Франсис и вдигна слушалката, избирайки номера на домашния телефон на Крис.

Той вдигна на първото позвъняване.

— Аленфорд слуша.

— Здравей, Крис. Аз съм — Маделин.

Последва кратка пауза.

— Маделин?

— Аз съм в болницата „Клеърмонт“ в Портланд.

— О, Исусе, Маделин… Какво се е случило?

Гласът й затрепери.

— Франсис… — Опита се да каже още нещо, да продължи, но не можеше.

— Донорът е твоят свещеник? Братът на Ейнджъл?

— Да — прошепна тя, отчаяно опитвайки се да не губи самообладание. — Той… Той е мъртъв. Аз съм изпълнителят на завещанието му, Крис. Аз трябва да подпиша… даряването.

— Добре, Маделин — каза тихо той. — Аз ще се погрижа за всичко. Може би трябва да се прибереш вкъщи, да поспиш.

— Не — отвърна тя по-рязко, отколкото искаше. — Няма да го оставя. Не искам никой друг да стои при него.

Знаеше, че звучи глупаво и детински, знаеше, че след по-малко от час в болницата ще нахлуе цял екип за трансплантации. Хирурзи от цялата страна ще се нахвърлят върху органите на Франсис, за да спасят с тях живота на други хора. Опитваше се да се придържа към тази надежда — красивите сини очи на Франсис ще продължат да виждат света, бъбреците му ще спасят живота на някое дете, доброто му любящо сърце ще продължи да бие…

Тя стисна очи. Опита се да си припомни, че това е истинско чудо. Но въпреки всичко продължаваше да се чувства мъртва, празна, изпълнена с болка.

— Ще подпиша документите за даряване на очите му, сърцето му, бъбреците, панкреаса, всичко. Той би искал да стане така.

— От Банката за донори ми изпратиха статуса — бъбреците и черният дроб функционират добре, нивото на допамина е приемливо, всичко е наред. Разбрах, че това е идеалният донор за Ейнджъл. — Гласът му се сниши до шепот. — Сега знам защо.

— Да — бе единственото, което успя да каже.

— Маделин. — Той произнесе името й тихо, с необичайна интимност. — Той ще спаси живота на брат си.

Тя сподави хълцането си.

— Знам.

— Ейнджъл ще приеме ли…

— Не искам Ейнджъл да знае. Ами ако… — Тя се поколеба. — Ами ако реши, че не съм постъпила правилно? Ами ако…

— Всичко е поверително, Маделин. Ще те оставя ти да кажеш на Ейнджъл. Можеш да му кажеш или не — от теб зависи.

Думите се забиваха като ножове в сърцето й.

— Благодаря.

— Нюсбаум знае в какво състояние искаме тялото… — Тя изхълца и той спря. — Той знае как да се погрижи за господин Де Марко.

— Франсис — тихо го поправи тя. — Ще се уверя, че са направили всичко както трябва, Крис. След колко време можеш да дойдеш?

— Тръгвам веднага.

Той не се сбогува, нито пък тя. И двамата знаеха, че в такива моменти никога няма подходящи думи, нищо, освен професионализъм и болка, която никога нямаше да си отиде.

 

 

Ейнджъл се чувстваше странно — тук беше толкова светло и чисто. Стените сякаш бяха безцветни. Металните маси бяха покрити със зелен хирургичен плат, върху който грижливо бяха подредени метални инструменти. От тавана висеше монитор, чийто екран представляваше черен квадрат. Наоколо цъкаха апарати и компютри. Хора сновяха около него, но не виждаше лицето на никого — всички бяха с маски.

Не че някой го беше грижа за него — той беше просто пациент. Някой си Марк Джоунс. Не ги беше грижа, че той е тук, в тази стерилна стая, разпънат върху тази маса, гол, с тяло, продупчено от десетки игли, с кръв, натъпкана с медикаменти. В продължение на един час, откак лежеше тук, никой дори не му проговори. Разговаряха помежду си, разглеждаха мониторите, отчитаха жизнените му функции, поглеждаха към часовника. На всеки няколко минути влизаше някой нов с новини и някоя от сестрите проверяваше отново хирургичните инструменти, подредени на масата до него. А големият часовник на стената цъкаше ли, цъкаше.

Бяха го обръснали — отново — от главата до петите и го бяха изкъпали в някакъв червено-кафяв разтвор, от който изглеждаше така, сякаш се бе топил в карамел. Голото му тяло бе покрито със зелени чаршафи.

Това е то. Така е, когато ти вадят сърцето.

Той стисна силно очи, борейки се с паниката. Опита се да не мисли за първия разрез на хирурга, нито за втория, нито за инструментите, които ще разрежат гръдния му кош, нито за облечените в ръкавици ръце, които щяха да бръкнат дълбоко, дълбоко в гърдите му.

Отвори бързо очи, задъхан.

— О, господи — прошепна. Искаше да се помоли, да знае какво да каже, да знае какво да поиска в такъв момент. Но целият му живот бе едно непрекъснато препускане към смъртта и той не изпитваше надежда, че някога отново ще се събуди, че сърцето на някой непознат ще забие в гърдите му.

Една жена с маска дойде до него и го погледна. Колко му беше хубаво, че тя е до него, дори за секунда, дори да не знаеше, нито да я интересуваше кой е той. Поне не беше толкова сам.

— Сърцето току-що е пристигнало на летището, господин Джоунс — каза приглушено тя. — Скоро ще започнем.

Той си представи едно огромно, биещо сърце, тичащо из аерогарата, пръскайки кръв навсякъде. Трепна и преглътна.

Протегна ръка и сграбчи сестрата. „Не ме оставяйте.“ Това бяха унизителни думи, но толкова му се искаше да ги каже. Все пак успя да се въздържи и вместо това попита:

— Къде е Мад?

Тя се намръщи над маската.

— Вие сте луд.

Той нетърпеливо поклати глава.

— Доктор Хилиърд. Къде е доктор Хилиърд?

Лицето й се отпусна.

— Вече е на хеликоптера с новото ви сърце. Ще пристигнат всеки момент.

— Не им позволявайте да ми сложат упойка, преди да е дошла, моля ви!

Тя погледна към часовника.

— Аз не мога да взема подобно решение, господин Джоунс.

Той стисна ръката й.

— Моля ви. — Чу треперенето на гласа си, но не можеше да направи нищо, а и вече не го интересуваше. — Не позволявайте на никого да ме докосне, преди да е дошла Маделин.

Имаше толкова много неща да й каже, преди да направят това с тялото му…

И на Франсис.

Франсис. Господи, толкова много неща имаше да казва на по-големия си брат. Толкова много неща… Или може би само едно. „Обичам те, братко.“

Той трепна при спомена за последната им среща и затвори очи. Щеше да компенсира всичко за Франко само ако Господ му дадеше още един шанс. Само секунда, един миг съзнание преди смъртта, за да може да каже, че съжалява. Че толкова много съжалява.

Точно в три и петнайсет един мъж с маска дойде при Ейнджъл, погледна последователно всеки от апаратите и най-накрая каза:

— Здравейте, господин Джоунс. Аз съм доктор Арч. — Той посегна към една от прозрачните найлонови торбички, които висяха над главата на Ейнджъл. — Лесно се помни — доктор А. като анестезия.

— О, да. Богът на съня. — Ейнджъл въздъхна. — Само не ме приспивайте, преди да е дошла Маделин.

— Не се тревожете, тя ще бъде до вас. — Доктор Арч се настани на стола си.

Ейнджъл се опита да надигне глава, но не успя. Затова погледна към затворената врата. Някакъв образ се изправи пред очите му.

Франсис. Брат му беше дошъл, за да държи ръката му.

„Здрасти, Ейнджъл.“

Ейнджъл се опита да каже нещо, но го забрави. Пред очите му се спусна мъгла. Той премига и когато отново отвори очи, Франсис го нямаше.

Бяха го направили. Тъпите задници му бяха сложили упойката.

Усещаше как лекарствата циркулират в кръвта му, пълзят в тялото му. Опита се да се концентрира… върху торбичката, висяща над главата му… върху иглата във вената си… Лекарството течеше, течеше в кръвта му…

Преглътна. Сякаш устата и гърлото му бяха натъпкани с памук.

Доктор Арч се надвеси над него.

— Просто се отпуснете, господин Джоунс. Отпуснете се по течението… течението… течението…

Ейнджъл се опита да вдигне брадичка, но не можа.

— Да ти го… начукам… копеле…

Доктор Арч се засмя тихо и се върна на стола си.

Ейнджъл искаше да извади иглата от ръката си, но ме можеше да помръдне. Светлините над главата му се сляха в едно като голямо, ярко слънце.

Паниката сграбчи съзнанието му, сърцето му заби по-бързо.

— Ей, господин Джоунс — каза доктор Арч в ухото му. — Успокойте се, приятелю, успокойте се. Оставете се на течението.

Очите на Ейнджъл трепнаха и се затвориха. Той се опита отново да ги отвори, да се съсредоточи върху горещото, ярко слънце.

Нещо беше станало по-различно. Шум, осъзна в просъница.

И тогава тя дойде, надвеси се над него, изпълни целия му свят като Мадона.

— Ейнджъл? Чуваш ли ме?

— Мад… — Той въздъхна. Искаше да почувства ръката й в своята. Не му беше достатъчно само да знае, че тя го докосва, искаше да го почувства. За последен път. Искаше да свали тази проклета маска от лицето й и отново да види усмивката й. Имаше толкова много да й казва, толкова много, а лекарствата го отнасяха далеч от нея. — Обичах… те…

Тя погали бузата му и той се почувства по-добре, усети сълзи в очите си. Бореше се да излезе от пластовете мъгла, които ги разделяха.

Тя му се усмихна — видя усмивката й над маската. Спомняше си тази усмивка, никога не я бе забравял. Господи, толкова беше красива…

— Франсис… Съжалявам… Кажи му… че и него обичах.

И тогава изведнъж видя Франсис, застанал до нея, усмихнат, шепнещ, че всичко е наред, че винаги е било наред…

Но Ейнджъл знаеше, че това не е истина. В очите на Маделин блестяха сълзи и му се прииска да й каже: „Не плачи за мен“, но не можеше да говори.

Клепачите му отново трепнаха. Чуваше напевния глас на доктор Арч, който говореше, говореше, говореше…

И тогава всичко изчезна.

 

 

Маделин стоеше отстрани и наблюдаваше операцията.

Хирурзите и сестрите се бяха скупчили около масата — работеха усилено, отчитаха всеки дъх, който си поемаше, всяко пулсиране на кръвта през сърцето и вените му. Беше интубиран, имаше катетър, тялото му отново бе измито и увито в стерилни чаршафи. Косата му беше покрита със синя книжна шапка. Единствената част от голото му тяло, която се виждаше, бяха гърдите и горната част на корема — оранжева кожа, заобиколена от синьо-зелените чаршафи. Един нечовешки цвят, който беше на светлинни години от красивата усмивка на Ейнджъл, от странния му характер и буйния нрав.

Пациентът.

Маделин се опитваше да мисли за него по този начин, опитваше се да бъде студена, спокойна, практична. Но когато Крис посегна към скалпела и докосна кожата в основата на шията, тя трепна.

Затвори инстинктивно очи и без да иска, се пренесе в едно друго време, на едно друго място. Една въртележка, едно незабравимо преживяване с момчето на нейните мечти. Усети как ръката му я обгръща, как се плъзга надолу по голата кожа на рамото й. „Обичам те, Мад.“

Чу бръмчащия звук на машината за рязане на кости, но продължи да стиска очи. Не искаше да види как отварят гърдите му, да види как кръвта му бликва върху стерилните зелени чаршафи.

— Разширител — излая Аленфорд.

Маделин потрепери и опита да мисли за лунапарка. Това беше последният път, когато бяха заедно като приятели, и колко хубаво им беше тогава! Звездите около тях, ароматът на пуканки, далечният шум на тълпата долу. Спомни си обеците, които той спечели за нея, спомни си как тържествено ги погребаха под дървото като символ на тяхната любов.

Спомни си Франсис — нежния, любящ Франсис — и подаръка, който даваше на брат си, чудото, което се случваше само на няколко крачки от нея.

— Пригответе байпаса.

Маделин отвори очи. Не искаше да мърда, но и не можеше да остане на мястото си. Приближи се към масата. Веднага разбра в кой момент от операцията са — гърдите на Ейнджъл представляваха огромна, кървава дупка между чаршафите. Хирурзите бързо свързваха Ейнджъл с байпаса.

Всички си поеха дълбоко дъх, когато включиха апарата. Един от лекарите, наблюдаващ функционирането му, каза:

— Всичко изглежда наред, доктор Аленфорд.

— Добре — отвърна Крис и посегна към инструментите си. — Да продължаваме.

Маделин се загледа като хипнотизирана в окървавените ръце на Крис. Той извади сърцето на Ейнджъл и го подаде — все още биещо — на патолога, който го сложи в една метална кутия и излезе.

После Крис взе сърцето на Франсис в умелите си ръце. Изглеждаше толкова обикновено, помисли си тя, една бледорозова частица плът, в която някога беше душата на Франсис.

Крис разгледа сърцето, после го пъхна в гърдите на Ейнджъл.

Бяха необходими повече от час и половина, за да поставят новото сърце на мястото му. Най-после Крис погледна към лекаря, който наблюдаваше апарата за байпас.

— Добре, хайде да го стоплим.

Крис направи последни приготовления на белодробната артерия и кръвта започна да се влива в сърцето, да го храни, да го затопля.

Той вдигна внезапно поглед и срещна очите на Маделин. И двамата си помислиха едно и също: „Това е“.

Маделин пристъпи по-близо, почти дойде до масата. Надникна през раменете на хирурзите, вперила поглед в гърдите на Ейнджъл, в розовата неподвижна маса, която лежеше там.

„Бий! — молеше се безмълвно тя. — Недей да проваляш всичко…“

Мина една минута, после още една.

— Увеличете налягането — каза равно Аленфорд.

— Хайде! — прошепна Маделин, стиснала юмруци. „Хайде, Франсис.“

— Искате ли дефибрилатора? — попита някой.

— Тихо! — отвърна Крис.

В операционната настъпи пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в новото сърце. Мина време, което се стори на Маделин часове, преди то да трепне.

Усети как нейното собствено сърце подскочи.

— Хайде — мърмореше Крис. — Хайде.

Сърцето на Франсис подскочи в гърдите на Ейнджъл. Един, два, три пъти, после започна бавно, ритмично да бие.

— Хюстън, имаме сърдечен ритъм — каза Крис.

— Пулсът се ускорява — обади се някой друг. — Петдесет и четири. Шейсет и три…

Лекарите ликуваха. Маделин се опита да се присъедини към тях, но не можеше да помръдне, не можеше да говори, не можеше дори да се усмихне. Цялото й тяло трепереше, очите й пареха. Чувстваше се така, сякаш Божият дух бе влязъл в тялото й, изпълвайки съзнанието й, карайки я да разбере, че това, което току-що бе станало в тази стая, е чудо.

Бог бе взел един живот, за да даде друг.

Тя гледаше като хипнотизирана как здравото сърце продължава бавно, ритмично, да бие. Усмихната, разплакана, притисна ръце към покритата си от маската уста и погледна към тавана, сякаш за един кратък миг можеше да види Бога.

„Обичай го, Мади.“ Тя подскочи и се обърна, почти очаквайки да види Франсис зад себе си.

Но там нямаше никой.