Кристин Хана
Отново у дома (7)

Глава 6

Стоеше пред стаята на Ейнджъл толкова дълго време, че вече започваше да прави впечатление. Чу стъпки зад себе си и една топла, костелива ръка докосна рамото й.

— Добре ли си, Маделин?

Тя се вцепени, насили се да вдигне брадичка и да отмести поглед от името на вратата.

— Добре съм, Хилда — отвърна тя и бавно се обърна с лице към дребната, умна сестра, която се държеше с екипа за трансплантации като сержант в казармата.

Хилда се усмихна и главата й, подобна на птича, се наклони надясно.

— Идвах да видя господин Джоунс. Да изчакам ли, докато свършиш?

— Да. Искам да поговоря насаме с него.

Хилда й намигна бързо.

— Ако персоналът знаеше кой е той всъщност, щеше да бъдеш стъпкана. Само Сара, Карен и аз можем да влизаме тук. Ние ще запазим тайната.

Маделин се опита да се усмихне, наистина се опита.

— Хубаво.

— Холивудски типове — каза неодобрително Хилда. — Според „Инкуайрър“ — и Бог знае, че на тях може да се разчита за подобни информации — той пие като смок и чука всичко, което има по-големи цици от неговите.

Хилда я потупа още веднъж по рамото и забърза по коридора към канцеларията си.

Маделин си пое дълбоко въздух и влезе в бърлогата на лъва.

Той спеше. Слава богу.

Тя затвори тихо вратата след себе си. През малкия прозорец влизаше слаба светлина от есенния ден навън.

Лежеше неподвижен като мъртвец. Тъмната му коса контрастираше с бялата възглавница. Лицето му изглеждаше отекло и слабо, устните му бяха бледи. По триъгълната му брадичка и над горната устна тъмнееше набола брада.

Дори и в този вид обаче беше толкова красив, че тя затаи дъх.

Отпусна се на стола. В първия момент не мислеше за болестта му, нито за това, което беше заложено тук. Можеше да мисли само за миналото и колко много бе обичала този мъж.

Той я бе завел, усмихвайки се, в един съвсем нов за нея свят. Свят на светлините, възможностите и надеждата, място, където правилата и отговорностите не съществуваха. Тя се бе вкопчила в него, засмяна, вярваща, следваща го навсякъде, където я водеше, толкова горда, че той иска точно нея. Беше се влюбила в него по дивия, безпаметен начин, както само тийнейджърите се влюбват. Измисляше си извинения, за да бъде с него, измъкваше се от дома на баща си посред нощ. Това беше първият път, когато не се подчиняваше на баща си, и това я караше да се чувства безкрайно самоуверена.

От разстоянието на толкова много изминали години знаеше, че всъщност никога не го е обичала, не и по начин, който се помни. Просто е била погълната от страстта му, преобразена от личността му.

И онази нощ, под стария дъб в парка Карингтън…

Лежаха на тревата, загледани в нощното небе, и си пожелаваха разни неща, споделяха мечтите си. Но тя знаеше, че трябва да се прибира вкъщи. Баща й всеки момент щеше да се върне от командировка.

Тя се отдръпна от него и погледна към дългата, тъмна улица. Мисълта, че трябва да го напусне, да се върне в студената къща при още по-студения си баща, я караше да се чувства отчаяна и нещастна.

— Не искам да се връщам…

Веднага разбра, че е казала прекалено много. Затаи дъх в очакване Ейнджъл да я нарече тъпа, глупава или наивна — всички онези думи, с които баща й редовно я замеряше.

Но той не го направи. Докосна я по бузата и внимателно обърна лицето й.

— Недей. Остани при мен. Можем да избягаме… Да създадем семейство… Да бъдем семейство…

До този момент Маделин не знаеше какво е да обичаш някого. Чувството я заля цялата, изпълни душата й с топлина, докато изведнъж започна да се смее и само миг след това — да плаче.

— Обичам те, Ейнджъл.

О… Беше толкова болезнено мило…

Той я придърпа към себе си, прегърна я толкова силно, че дъхът й спря. Заедно паднаха на колене в меката трева. Усети ръцете му върху себе си — галеха косите й, гърба й, бедрата й. И тогава започна да я целува, да изсушава с устни сълзите й. Тя беше като замаяна.

Ейнджъл се отдръпна и я погледна. В очите му имаше нещо, от което дъхът й спря, накара сърцето й да ускори ритъма си.

— Обичам те, Маделин. Аз няма… Искам да кажа, аз никога… — Под клепачите му се търкулнаха сълзи и той посегна да ги избърше.

Тя хвана ръката му.

— Не се страхувай — прошепна тя.

Той се усмихна с треперещи устни. В този момент тя разбра толкова много неща за него, за това какъв е всъщност. Държеше се високомерно, правеше се, че не му пука от нищо, но всъщност вътре в себе си беше точно като нея. Изплашен, объркан и самотен. Не вярваше в себе си, не се смяташе за добър, но беше — тя вярваше в него достатъчно и за двамата. А той я обичаше, както никой преди не я бе обичал…

Толкова силни думи: обичам те…

След това тя му разказа всичко, отвори сърцето и душата си и му позволи да стане част от нея. Мислеше, че няма да може да живее без него.

Ами ако й причинеше същото още веднъж?

Тя се насили да си спомни другите неща, другите мигове, позволявайки на болката да я обгърне в студената си хватка.

Беше мислила, че му е простила за това, което й причини. За това, че я напусна, без дори да се сбогува. Съвсем честно, наистина смяташе, че му е простила. Отново и отново бе си припомняла събитията. Казваше си, че не обвинява Ейнджъл за това, че избяга от нея. Казваше си, че едно момче на седемнайсет е младо, съвсем младо и с всяка следваща година от живота й изглеждаше все по-младо. Казваше си, че е станало така за добро, че нищо нямаше да постигнат заедно, че щяха да съсипят живота си.

Да, беше си казвала много неща, но сега, в този миг, загледана в него, тя най-после осъзна истината. Всичко това е било лъжа, всичко. Красива опаковъчна хартия върху грозен подарък.

Не беше му простила. И как би могла?

Той бе убил частица от нея онова лято, частица, която той бе създал и претендираше, че обича. Частица, която тя никога не успя да си върне.

 

 

Ейнджъл бавно се събуждаше. За миг не можа да си спомни къде се намира, нито какво се бе случило с него. Тогава обаче до съзнанието му стигна приглушеният звук от машините, които работеха около него.

След безуспешния му опит да избяга Хилда и още една сестра с телосложение на войник бяха стабилизирали безполезното му сърце. Машината продължаваше да бипка.

Чувстваше се ужасно. Гърдите го боляха, слепоочията му пулсираха, иглите във вените му го изгаряха като огън. Не можеше да помръдне, без някъде да го заболи. Усещаше лекарствата в кръвоносната си система — беше използвал достатъчно често наркотици, за да ги разпознае.

Изстена и главата му се наклони на една страна. Ноздрите му се изпълниха с мириса на варена пуйка.

Време за обед в кардиологичния ад.

Трепна, когато слънчевата светлина прониза мозъка му. Премига и се опита да навлажни напуканите си устни. Посегна с трепереща ръка към синята пластмасова чаша с надпис 264-W.

— Аз ще ти я дам.

Гласът го заля. В първия момент единственото, което забеляза, беше дрезгавината, гърлеността. Напомняше му за нещо, за една далечна нощ в миналото му, когато взе една сервитьорка в Тулса, заведе я вкъщи и я…

О, боже. Това въобще не беше правилният спомен.

Идиотското му сърце се сви, започна да чука по гръдния му кош като стар, износен двигател. Мониторът до него изстреля звук като картечен откос. Не можеше да диша.

„Дишай дълбоко. Успокой се.“ Той бавно вдигна брадичка. И я видя.

Господи, след всичките тези години…

Тя седеше, изпънала гръб. Лицето й беше съвсем неподвижно, големите й, сребристозелени очи бяха съвсем празни. На пълните й, неначервени устни нямаше усмивка.

За миг през съзнанието му премина образът на едно шестнайсетгодишно момиче с разбито сърце, което стоеше зад прозореца с решетки. Бялата й, тънка ръка — притисната към стъклото, бузите й — облени в сълзи, устните й — повтарящи безгласно името му.

Беше се влюбил в едно момиче с дълга кестенява коса и засмени зелени очи, но от него не бе останала и следа в жената, която сега седеше до него. Тя изглеждаше царствена в спокойствието си, с добре оформената си къса прическа, с класическото съвършенство на лицето си. Съвършеният лекар в пълен самоконтрол.

Странно, почувства се зле от това, че тя е успяла в живота. Би трябвало да е щастлив — по дяволите, би трябвало да се гордее с нея — но се чувстваше само измамен и ядосан. Сякаш всички спомени за нея бяха измислица. Тази жена не би могла да се пречупи от предателството му, не би могла дълго да тъгува. И очевидно парите на татенцето бяха финансирали най-доброто възможно образование.

— Ейнджъл — каза тя с дрезгавия си глас, който той така и не бе успял да забрави напълно. — Колко… интересно е да те видя отново.

— Ти си се справила много добре, Мад — каза горчиво той. По-горчиво, отколкото възнамеряваше.

— Не ме наричай Мад. — Тя му се усмихна, съвсем професионално, и отвори картона му. — Казват, че имаш нужда от ново сърце.

— Това не би трябвало да те изненадва.

— И не ме изненадва.

Усещаше, че го осъжда. И само това му трябваше — още един чифт осъждащи очи, още един човек, който го преценяваше по някакъв невидим стандарт.

— Виж, Мад, мисля, че и двамата ще се съгласим, че ми е необходим друг лекар.

— Да, съгласна съм. За нещастие обаче, Аленфорд иска за теб най-добрия.

— Аз също, но…

— Аз съм най-добрият лекар тук, Ейнджъл. Имаш късмет. — Тя засия. — Но ако не ме искаш, ще се постарая да отидеш при някой друг.

Той почувства раздразнение.

— Не ме искаш за свой пациент?

— Не особено.

— Тогава аз те искам — каза остро той и съжали още в мига, в който го каза. Но искаше да разклати черупката й, да разтърси тази жена, която трябваше да познава толкова добре, а която всъщност въобще не познаваше.

Тя разгледа картона му.

— Голяма късметлийка съм.

Грубият тон на гласа й изглеждаше съвсем непривичен за изисканата, съвършена като картина жена. Той не можа да се въздържи и се засмя.

— Май малката Мад е пораснала.

Тя го изгледа сурово.

— Медицинските училища правят точно това с момичетата. — Тя извърна поглед от лицето му и продължи да разглежда картона в скута си. — Но ти сякаш въобще не си се променил, Ейнджъл.

— Не е вярно. Сега вече се бръсна всеки ден.

Тя не се усмихна.

— Кръвта ти е в добро състояние. Въпреки очевидната злоупотреба с алкохол, всичките ти органи функционират нормално. Сега трябва само да чакаш. Да се надяваме, че ще намерим подходящ донор навреме. Както сигурно са ти казали, от по-малко от един процент от всички нещастни случаи може да излезе подходящ донор. Мозъчната смърт е изключително рядко явление.

— Значи трябва да чакам.

Усещаше как гневът му нараства. Каза си, че тя е неговият кардиолог — човекът, който държи живота му в ръцете си. Но въпреки това не можеше да преодолее гнева си.

— Ако се подобриш значително, ще можеш да живееш и извън болницата. Разбира се, в момента си прекалено болен.

Той не можеше да повярва. Тя седеше там и му говореше като на дете, гледаше го, сякаш беше някакво насекомо. Съвсем като лекар. Сякаш никога преди не го беше познавала, сякаш не го бе обичала. Знаеше, че е неразумно да се гневи, но пък кога ли е бил разумен, че да започва сега.

— Не.

Това я изненада. Вдигна поглед от документите и го погледна.

— Не? Какво не?

— Не, доктор Хилиърд. Нямам намерение да лежа тук като възглавница и да чакам това, което евфемистично наричате „донор“.

Тя бавно остави книжата.

— Ейнджъл…

— И ме наричай господин Де Марко. Ти не знаеш нищо за мен, лейди. Няма да седя и да се надявам, че някой идеален хубав човечец ще катастрофира. Точно за това говорим, нали? Някой умира и аз получавам шанс да живея?

Тя се забави с отговора.

— Да. За това говорим, Ейнджъл. Органите за трансплантация идват от тела, които са умрели от мозъчна смърт.

Той потрепери при тази мисъл. Някакъв човек лежи върху масата, а алчните доктори прибират органите му.

— Е, не, благодаря.

Тя се взира в него още цяла минута, без да казва нищо. Тогава най-после сви рамене.

— Умри тогава.

Това го шокира, този неин отговор. В първия момент се ядоса, после го обхвана страх, който остави кисел вкус в устата му.

— Колко си състрадателна, доктор Хилиърд.

— Виж, Ейнджъл, не мога да губя времето си да изпитвам състрадание към човек, сам пожелал да умре. Ти пушиш, пиеш, в урината ти има следи от марихуана. И всичко това след два сърдечни пристъпа. — Тя се наведе към него и го прониза с леден поглед. — Ти ще умреш… И то съвсем скоро, ако не направиш един много труден избор.

— Мислиш, че го заслужавам?

Тя се отдръпна. Само за миг го погледна с онези очи, които той помнеше.

— Бих казала, че ти мислиш, че го заслужаваш, а също така мисля…

— Какво?

— Нямам право да ти казвам нищо. Аз въобще не те познавам, нали така?

— Някога ме познаваше.

— Не. — Тя го каза съвсем тихо, но думата сякаш отекна в тихата стая. — Само си мислех, че някога съм те познавала… Но момчето, в което се влюбих, обеща да остане с мен завинаги. — Тя се изсмя. Но това не беше смехът, който той си спомняше. — Завинаги се оказа не повече от десет секунди.

— Предполагам, че тук е мястото да се извиня.

Тя се намръщи.

— Не искам извиненията ти, Ейнджъл. Спрях да искам каквото и да било от теб още преди много години. Сега съм просто твоят лекар и като такъв, искам да живееш. Но не мисли, че ще прахосам нещо толкова ценно като човешко сърце заради едно лошо момче, което няма да промени живота си.

— Научила си се да играеш грубо, Мад.

— Това е груба игра, Ейнджъл. Трябва да решиш колко много ти се живее. Само ти можеш да дадеш отговор на този въпрос.

Той се ядосваше, че тя може да говори за това толкова делово, ядосваше се, че на нея сякаш въобще не й пукаше какво прави той. Но най-много се ядосваше, че се чувства толкова много самотен. Прииска му се никога да не я бе изоставял. Тя беше единственият човек, с когото някога бе могъл да разговаря, единственият човек, пред когото се бе осмелил да плаче. И точно сега имаше нужда от тази интимност, имаше нужда от приятел.

Ейнджъл преглътна буцата в гърлото си. Беше прекалено късно да е приятел с Маделин, прекалено късно за много други неща.

Имаше нужда от сила, надежда и вяра. А никога не бе имал нито едно от трите. Погледна я и видя моментното проблясване на съжаление в очите й.

— Ще ме превърнете в инвалид.

— Може и така да ти се струва, Ейнджъл, но не е така. С някои промени, ти ще можеш да живееш пълноценен живот. Имам един пациент, който стана баща на две деца и участва в Сиатълския маратон след сърдечна трансплантация.

— Не искам да участвам в проклетия маратон. — Гласът му се пречупи. — Искам си живота.

— Не знам какво да ти кажа. Да живееш с трансплантирано сърце, не е лесно. Това изисква определени ограничения.

Тя го гледаше в очите и той разбра какво си мисли — че е един тъп задник, който никога през живота си не се е ограничавал за нищо и за никого.

— Нямаш право да ме съдиш.

— Прав си. Но за нещастие, трябва. — Тя отново се наведе към него и за миг, само за миг, той си помисли, че ще го докосне. — Новото сърце е подарък, Ейнджъл. Моля те, моля те не искай да те впишем в списъка, ако наистина нямаш намерение да промениш живота си. Там някъде, навън, някой баща умира от сърдечен удар. Човек, за когото новото сърце би означавало още една възможност да прегърне дъщеря си или да прекара още една нощ с жената, която е обичал в продължение на години.

От истината в думите й му призля. Той наистина беше един егоист, който не заслужаваше подобен шанс.

Замисли се за миг колко различен беше произходът им. Тя — израснала в огромна къща зад железни решетки, той — в мръсен фургон. Не, те бяха толкова различни.

— Е, как е великият Аликзандър Хилиърд напоследък?

Тя се вцепени.

— Баща ми почина отдавна.

Той се почувства като идиот.

— О, съжалявам.

— Ще разгледам картона ти и ще ти назнача още някои изследвания. — Тя внезапно се изправи. — Моля те, не ме унижавай, като се убиеш, преди да сме успели да спасим живота ти.

И излезе.