Кристин Хана
Отново у дома (16)

Глава 15

В полунощ Маделин стана от канапето. Потърка очи притеснена, че дори в собствената си дневна плаче на толкова лош филм. Винаги ставаше така и това беше най-странното — не бе плакала, когато майка й почина, нито на погребението на баща си, но при някой блудкав филм се разреваваше като бебе.

Погледна към часовника на камината — показваше дванайсет и четвърт.

Франсис закъсняваше.

Нищо ново, разбира се. Той винаги закъсняваше. Взе чашата си с чай и изпи последната глътка. Прекоси стаята и отиде до входната врата, отвори я и излезе на верандата. Запали осветлението.

Бурята още вилнееше. Дъждът шибаше мъртвата трева и образуваше кални локви в цветната леха. В далечината се чу гръмотевица, последвана от ярка светкавица.

Тя се намръщи. Уличните лампи трепнаха и изгаснаха.

Маделин въздъхна. Това беше третата буря тази есен. Тя се обърна, влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Опипвайки пътя си през тъмнината, отиде в кухнята, отвори едно чекмедже и потърси фенерче. Включи го и насочи светлинния лъч към дневната. Взе една кутия кибрит и запали няколко свещи.

Докато свърши, вече бе станало един без петнайсет.

Изпита тревога, когато погледна към часовника. Взе една свещ, отиде до прозореца и се загледа навън, очаквайки да види светлината на фарове.

„Хайде, Франсис.“

В един и половина вече започна да изпитва истински страх. Помисли си дали да не се обади в почивната станция в Орегон, но знаеше, че едва ли има някакъв смисъл. Щяха да й кажат единствено, че Франсис е тръгнал към осем часа — същото, което бе казал и на нея.

Трябваше вече да е пристигнал.

„Успокой се.“ Тя си пое дълбоко въздух и отиде до библиотеката, извади една пътна карта и се загледа и нея. Откри малкия град в подножието на планината и бавно, методично, започна да изчислява милите оттам до Портланд.

Разстоянието можеше да се вземе за около час и петнайсет минути. Може би час и половина.

А от Портланд до Сиатъл в това време сигурно бяха необходими три часа и половина. Значи общо пет часа.

Тя почти се усмихна. Според изчисленията й, Франсис трябваше да пристигне всеки момент.

Почувства се по-добре, затова се излегна на канапето и се зави. Затвори очи.

Събуди се, когато дойде токът. Телевизорът бръмчеше. Тя премига и седна, втренчила невиждащ поглед в екрана. Някакъв проповедник призоваваше за дарения. „Бог иска да копаете дълбоко…“

Тя взе дистанционното. Искаше да натисне копчето за намаляване на звука, но вместо това го увеличи и евангелистът закрещя: „Дайте, дайте на Господа“. Тя трепна, натисна друг бутон и пусна дистанционното на канапето, после погледна към часовника си.

Три без петнайсет.

— Франсис — прошепна тя и скочи на крака.

Изтича до входната врата и я отвори. Бурята бе спряла и навън валеше тих дъждец. На пътя нямаше никого.

— Майко?

Тя се обърна. Сърцето й биеше толкова силно, че чак го чуваше. Видя Лина, която стоеше в дневната, увита в одеяло.

— О, скъпа — каза тя с треперещ глас и затвори неохотно вратата. — Телевизорът ли те събуди?

Лина поклати глава.

Маделин забеляза колко бледа е дъщеря й. Прекоси стаята и отиде при нея.

— Добре ли си, миличка?

— Не ме наричай така. — Лина стисна силно одеялото. — Сънувах кошмар… Франсис дойде ли вече?

Маделин скри страха си с бърза усмивка.

— Не, не е дошъл, но нали знаеш, Франсис…

Телефонът иззвъня.

Лина и Маделин едновременно погледнаха нататък. Помислиха си едно и също: „О, господи, телефонно позвъняване посред нощ!“.

Лина направи крачка напред, клатейки глава.

— Не го вдигай, майко.

Маделин остана на мястото си, неспособна да се движи. Стомахът й се бе свил на топка. Телефонът отново иззвъня и тя се втурна към него и вдигна слушалката с трепереща ръка.

— А-ало?

— Може ли да говоря с Маделин Хилиърд?

Тя позна гласа веднага — студен, безличен глас на чиновник.

— На телефона.

— Госпожо, аз съм офицер Джим Бракстън от Орегонската пътна полиция.

Тя стисна очи.

— Да. — Гласът й беше изтънял.

— Познавате ли Франсис Ксавиер де Марко?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Да.

— Намерихме името и телефонния ви номер в портмонето му. Посочил е да се обадят на вас, ако нещо се случи с него.

Пред очите й премина един образ — беше миналата Коледа, Франсис бе взел тефтерчето, което му подари, и написа името й на първата страница.

— Да — успя да каже, а сърцето й биеше силно.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че господин Де Марко катастрофира.

Тя се олюля и се отпусна на канапето.

— Жив ли е?

— О, господи! — възкликна Лина.

— Закараха го в болницата Клеърмонт в Портланд. Мога да ви дам номера.

Сърцето й се изпълни с надежда.

— Закарали са го в болница? Това означава, че е жив.

От другия край последва пауза.

— Беше жив, когато линейката пристигна на мястото на катастрофата, госпожо. Това е всичко, което знам.

Тя не успя дори да благодари. Той й даде номера на болницата и тя го записа. След това го избра и помоли за спешното отделение.

Да, имаха Франсис де Марко. Да, още е жив, но в критично състояние. Имало е катастрофа… Тя роднина ли му е? Не? В такъв случай нямаха какво повече да й кажат. Господин Де Марко в момента е в хирургията, лекарят ще й се обади, когато свършат.

Маделин промърмори нещо от сорта, че тръгва натам, и затвори.

Обърна се към Лина, която още стоеше на същото място. Лицето й беше станало още по-бледо, очите й бяха пълни със сълзи.

— Мъртъв е — каза тихо тя.

— Не. Жив е. В момента го оперират.

Лина се разплака.

— О, майко…

Маделин стана. Трепереше. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Нямаше време да се паникьосва, да се страхува. По-късно можеше да се остави на емоциите, но точно сега Франсис имаше нужда от нея. Лина имаше нужда от нея.

Зае се с положението по единствения начин, който знаеше — със студен професионализъм. Облече невидимата бяла престилка и се превърна в доктор Хилиърд, която се занимаваше с подобни неща всеки ден.

Отиде при Лина и я прегърна. Усети как най-после ръцете на дъщеря й се обвиха около нея, почувства треперещото й тяло до своето, почувства сълзите й.

— Шшт — прошепна и погали мократа й буза. — Сега трябва да сме силни. Нямаме време да се оставяме на чувствата си. Облечи се и приготви багажа си. Аз ще се обадя на летището.

Лина поклати глава.

— Не мога.

Маделин я стисна за раменете.

— Можеш. Трябва. — Омекна малко, толкова, колкото можеше да си позволи. — В момента го оперират, Лина. Това означава, че е още жив. Има нужда от нас.

Лина вдигна поглед. Устните й трепереха.

— Ние също имаме нужда от него, майко.

От тези няколко думи я заболя толкова силно, че Маделин усети как собствените й очи се пълнят със сълзи.

— Да. — Каза думата съвсем тихо, но тя прозвуча в настъпилата тишина като вик.

 

 

Полетът до Портланд сякаш трая цяла вечност.

Маделин гледаше през малкия кръгъл прозорец на самолета, но виждаше само собственото си отражение в стъклото. Очите й приличаха на черни дупки, устата й беше безцветна гънка.

Най-после самолетът започна да се спуска. Маделин се обърна към Лина и видя треперенето на устните й.

Толкова й се искаше да каже, че Франсис ще се оправи, но не можеше да даде подобно обещание. Лекарят в нея беше прекалено силен, за да позволи на майката да вземе връх точно в този момент, да даде надежда.

— Не ме гледай така, майко.

Лина не премига, нито се обърна, вперила поглед в гърба на седалката пред себе си. Една сълза се търкулна под миглите й и се плъзна надолу по бледата буза.

Маделин протегна ръка и хвана студената ръка на Лина.

Дъщеря й каза тихо:

— Мисля, че е мъртъв.

— Не — отвърна бързо Маделин. — Оперират го. Ако е мъртъв… — Не можа да продължи, не можеше да мисли за това. Гърлото й се сви. — Ако беше мъртъв, щях да го почувствам.

Тогава Лина се обърна към нея. В очите й се появи надежда.

— Какво искаш да кажеш?

Маделин преплете пръстите си с нейните и отпусна глава назад.

— Бях на шестнайсет, когато се запознах с Франсис.

Тя затвори очи. Спомни си деня, в който той дойде пред клиниката, спомни си изражението на онова осемнайсетгодишно момче, чието сърце беше голямо колкото цялата вселена. Тя се бе скрила до една телефонна кабина. Очакваше Алекс да се появи всеки момент. Но дойде само Франсис и й подаде ръката си. „О, Мади…“

„Помогни ми“ — бе прошепнала тя със сълзи в очите. И неговият отговор — само една дума: „Винаги“.

Маделин се опитваше да намери подходящите думи.

— Щях да разбера, ако е мъртъв. Щях да го почувствам…

— Какво?

— Нищо. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Ето тук, вътре, щеше да бъде празно. — Гласът й се пречупи. Спомни си всичко за Франсис — неговата усмивка, смеха му, думите му. — Не мисля, че бих могла да дишам без него… А аз дишам.

Маделин замълча, изгубена в света на спомените си. След малко забеляза, че Лина седи съвсем вдървено, а сълзите се търкалят по бузите й.

Маделин докосна брадичката й.

— О, скъпа…

Лина преглътна и се загледа през прозореца покрай рамото на Маделин.

— Аз му крещях — каза тя тихо, с изпълнен с болка глас. — Последният път, когато се видяхме…

— Не го прави — прекъсна я бързо Маделин.

Лина стисна очи.

— Аз го нараних.

— Франсис каза, че той те е разочаровал. Искаше да дойде в полицията с мен, за да те вземем… — Мъката сграбчи гърдите й, стана й трудно да диша. — Той… Той се страхуваше, че няма да му простиш.

— Простих му — прошепна Лина. — Простих му.

Маделин се освободи от товара на вината си и се опита да се усмихне на дъщеря си.

— Ще му го кажеш, когато се видите.

 

 

Маделин бе стояла в болнични чакални хиляди пъти, но никога не бе осъзнавала какво всъщност представляват. Как стените се сключват около теб, как те заболява гърбът от неудобните столове. Колко безполезни бяха списанията. Дори обидни. Какво трябваше да направи сега, да чете за празния живот на някоя знаменитост ли?

Тя крачеше напред-назад пред малкия прозорец, който гледаше към паркинга отвън.

Лина седеше сковано на стола до телефона. Никоя от двете не бе проговорила през трийсетте минути, откакто бяха пристигнали. Бяха им казали, че Франсис е в операционната и че доктор Нюсбаум ще разговаря с тях, когато приключи с операцията.

На Маделин й се прииска да отиде в залата, но знаеше, че там няма да има никаква полза от нея. Единствената помощ, която можеше да даде, бе да държи ръката му, когато всичко свърши.

Тя се обърна и погледна към големия черен стенен часовник. Бяха изминали още шейсет секунди от вечността.

След доста време един висок мъж с бели коси и зелена престилка влезе в чакалнята. По дрехите му имаше кървави петна. Маделин стисна очи. Опита се да не мисли за кръвта на Франсис.

Мъжът прокара пръсти през оредяващата си коса и въздъхна тежко, поглеждайки от Маделин към Лина и после обратно към Маделин.

— Вие госпожа Де Марко ли сте?

Странно, но от тези думи я заболя. Тя поклати глава, стисна ръце и тръгна към него, вперила поглед в лицето му. Търсеше там отговора, молеше безмълвно за малко надежда.

— Не, аз съм доктор Маделин Хилиърд — кардиолог в болницата „Сейнт Джо“ — добави, чудейки се защо го бе казала. — Това е дъщеря ми, Лина. Ние сме… семейството на Франсис.

— Съжалявам, доктор Хилиърд…

Тя не чу нищо повече. Кръвта бучеше в ушите й, не можеше да си поеме въздух. За един ужасен миг изпита чувството, че ще повърне.

— Нараняванията бяха прекалено тежки…

Тя си пое дълбоко въздух и стисна ръце в юмруци. Усети как ноктите й се забиват в плътта. Болката беше добре дошла — тя й даваше възможност да отвлече вниманието си, макар и за малко. Изведнъж от бъркотията в мозъка й изникнаха въпроси — обективни, практични въпроси, които сякаш се сипеха от защитната й бяла лекарска престилка.

— Искам да видя картона му. Какво се е случило?

— Нараняване на мозъка — каза тихо той, сякаш интонацията имаше някакво значение, когато думите бяха толкова студени и грозни. — Преминал е през предното стъкло на колата и е ударил главата си в едно дърво. Пораженията са значителни. В момента още е на животоподдържащ апарат, но…

— Какво? — изкрещя Лина. — Искате да кажете, че е жив? — Тя погледна към Маделин, очевидно объркана, после отново към хирурга. — Казахте, че съжалявате…

Нюсбаум се замисли над подходящите думи.

— Физически, да. С максимална външна намеса.

— Максимална външна намеса? — Гласът на Лина стържеше. — Какво, по дяволите, е това?

Нюсбаум погледна към Маделин.

— Направих всички изследвания на мозъка… — Той замълча, но Маделин знаеше. Мозъчна смърт. — Съжалявам — отново повтори доктор Нюсбаум.

Тя го гледаше, без да мига, спомняйки си всички онези пъти, когато бе казвала същото безсмислено изречение на толкова много хора: „Съжалявам, господин Еди-кой си… всички усилия… пораженията бяха прекалено сериозни“. Никога не се бе замисляла колко безполезни бяха тези думи, как само разкъсваха сърцето ти, докато не ти останеше и капчица сила.

През ума й премина една ужасяващо позната картина. Видя Франсис, нейния Франсис, лежащ някъде в огромната болница, тялото му — свързано към разни машини, очите му — неговите топли, любящи очи — вперени безжизнено в тавана. Изпита чувството, че се задушава.

— Какво казва той, майко? — попита Лина.

Маделин погледна към дъщеря си и видя едно шестнайсетгодишно момиче, обляно в сълзи. За миг собствената й мъка избледня и единственото, за което можеше да мисли, бе момичето й и какво й причиняват думите на лекаря, какво ще й причиняват до края на живота й. Искаше й се да й обясни каква е разликата между кома и мозъчна смърт. Да накара Лина да разбере, че машините поддържат живо тялото на Франсис, но душата му я няма и съвсем скоро тялото също ще си отиде, с или без машините. Едно тяло разбира кога мозъкът му е мъртъв…

Но не можеше да намери подходящите думи, не можеше да намери никакви думи.

Чувството за провал взе превес над болката й. Тя бавно прекоси стаята и сложи ръка на слабите рамене на дъщеря си.

— Той казва, че Франсис вече го няма, скъпа.

Лина се дръпна от нея и се обърна, вперила невиждащ поглед в прозореца. После бавно се отпусна на най-близкия стол и зарови лицето си в ръце.

Сълзите напираха в очите на Маделин. Искаше й се да си позволи облекчението от плача, както бе направила Лина, но не можеше. Погледна към доктор Нюсбаум.

— Може ли да го видим?

— Разбира се — тихо отвърна той. — Последвайте ме.

 

 

Болничният коридор беше зловещо тих. Покрай тях безшумно преминаваха сестри. Вървяха и вървяха покрай десетки стаи.

Лина бе израснала по болниците. Като дете си бе играла в коридори като този, бе тичала след засмените сестри, бе чела детски книжки в чакалните. Винаги бе възприемала болниците просто като място, където работи майка й, което по нищо не се различава от адвокатска кантора или козметичен салон например.

Но сега ги виждаше такива, каквито бяха в действителност — сенчести складове за мъртви и умиращи, настанени в тихи стаи, където единствено уредите поддържаха живота им.

Усещаше присъствието на майка си до себе си, чуваше стъпките й по линолеума. Искаше й се да я хване за ръката и да я стисне, но не можеше да го направи. Ръцете й бяха безжизнено отпуснати отстрани на тялото й, краката й бяха като желе. Сълзите образуваха мъгла пред погледа й.

Най-после доктор Нюсбаум спря пред една затворена врата. През стъклото се виждаше жълта завеса, дръпната около леглото, скриваща Франсис от погледите им.

Докторът се обърна към тях.

— Той изглежда… — Хвърли бърз поглед към Лина, после тихо каза на Маделин: — Раната на лявата страна на лицето му е значителна. Превързан е, но…

Лина веднага си помисли за усмивката на Франсис, онази широката, която сякаш заемаше цялото му лице, присвиваше очите му и обсипваше бузите му с хиляди малки бръчици.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Благодаря ви, доктор Нюсбаум — каза майка й с овладян глас. — Ще говоря с вас, след като го видя.

Лина изгледа изненадано майка си. Чудеше се как е възможно да е толкова делова точно в този момент. Доктор Нюсбаум кимна и ги остави сами.

— Не разбирам, майко. — Лина полагаше големи усилия да не хлипа. — Може би той е в кома… Хората излизат от кома, нали? Може би ако му поговорим…

Майка й преглътна.

— Това не е кома, скъпа. Мозъкът на Франсис е мъртъв. Апаратите поддържат тялото му, но всичко, което той представлява — което представляваше — си е отишло.

— Онзи човек в Тенеси… Той се събуди…

Маделин поклати глава.

— Това е различно, скъпа.

Лина искаше да не разбира, но разбираше. Тя беше дете на лекар и знаеше какво означава мозъчна смърт. Когато мозъкът умре, вече няма надежда. Франсис, нейният Франсис си беше отишъл и никога повече нямаше да се върне.

Дълго време останаха пред вратата, без да казват нищо.

— Трябва да го видя — каза най-после майка й.

Лина се обърна към прозореца на вратата. Протегна ръце и докосна перваза, мислейки си — налудничаво — че така сякаш докосва Франсис за последен път.

Зад тънката жълта завеса щеше да види тъмните очертания на тяло в леглото, повдигането и спускането на един черен цилиндър до него. За миг се опита да си представи как влиза в стаята и вижда Франсис, легнал в болничното легло, с пребледняло лице, с очи… О, господи, сините му очи…

— Не мога да го направя, майко — прошепна тя, клатейки глава. Думите се запречиха в гърлото й, чувстваше се като предателка. Но не можеше да го направи, не можеше да го погледне и след това да е в състояние да спи нощем. Не и ако очите му са празни, ако не можеше да й се усмихне и да протегне ръка към нея. — Не мога да го видя такъв…

Майка й я погали успокоително по бузата. Лина чакаше майка й да я погледне, но тя не го направи — не сваляше поглед от прозореца на вратата.

— Видях майка си след смъртта й — каза Маделин най-накрая с толкова променен глас, че Лина едва го позна. — Баща ми ме заведе в затъмнената й спалня и ми каза да я погледна, да докосна лицето й. Беше толкова студено. — Тя потрепери леко и отдръпна ръката си. Скръсти ръце. — Дълги години след това, когато мислех за майка си, аз мислех за… не това, което трябва. — Обърна се към Лина. — Не искам и с теб да е така. Искам да си спомняш за Франсис такъв, какъвто беше. — Гласът й се пречупи.

Беше.

— Трябваше да ми кажеш, майко.

Маделин се намръщи леко.

— Какво да ти кажа?

Лина се взираше в прозорчето, зад което беше мъжът, когото бе вземала за даденост през толкова много години. Мъжът, който бършеше сълзите й, когато беше дете, който държеше ръката й, когато се страхуваше. До този момент тя не бе разбирала колко голяма част от нейния свят се въртеше около него. Колко много го обичаше.

— Когато исках да намеря баща си… — Тя се разплака. Горещите й сълзи се стичаха по бузите и падаха върху тениската. — Трябваше да ми кажеш, че той винаги е бил при нас.