Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Home Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Кристин Хана. Отново у дома

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2004

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-170-215-5

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Маделин пусна скъпите си пазарски чанти на скърцащия стар кей и седна.

Соленият въздух галеше бузите й, рошеше късите кичури коса, които обграждаха лицето й. Отражението й в тъмнозелената вода се взираше в нея.

— Здравей, мамо — каза тихо тя.

Морето се взираше в нея.

Тук се чувстваше близо до майка си, единственото място на земята, където това въобще беше възможно, но беше много трудно да възстанови връзката, прекъсната преди толкова много години. И все пак се опитваше — всяка първа неделя от месеца се връщаше тук и говореше на жената, която би трябвало да е дала насока на живота й.

За първи път дойде тук, когато беше шестгодишна. Слабо като тръстика дете, облечено като мъничка кукла в черна копринена рокля.

Тя затвори очи и се остави на спомените, на тези, които й бяха останали. Баща й, със зачервени от студа бузи, застанал на същия този кей до нея. Тогава й беше изглеждал толкова голям, огромен, с глас като ловджийски рог и очи, които никога не я поглеждаха.

Прахът на майка й, която се носеше по повърхността на водата…

„Не плачи, дете. Това няма да я върне.“

Маделин бе направила това, което й се казва, както винаги, сподавяйки сълзите си. Морето се бе замъглило пред очите й, превърна се в едно огромно, безкрайно синьо петно, което някога не бе означавало нищо за нея, а сега в него беше всичко, останало от майка й.

Бяха й необходими години, за да се върне на това място, и когато го направи веднъж, повече не можа да спре.

Зад нея вятърът шумолеше в пакетите, напомняйки защо бе дошла тук.

— Утре е рожденият ден на Лина — каза тихо тя.

Думите се изгубиха, поети, завъртени от бриза. След напрегнатия работен ден бе отишла на пазар. Бе се колебала над всяка покупка, молейки се да е точно това, което трябва. Мостът, който щеше отново да свърже нея и Лина. Едно чудодейно лепило, което ще скрепи взаимоотношенията им.

Искаше утрешният празник да бъде ново начало за нея и Лина, майката и дъщерята, които толкова много се бяха отдалечили една от друга. Но как?

Това беше въпросът, с който дойде при отдавна починалата си майка. Как двама души, които би трябвало да се обичат, могат отново да се върнат един към друг? Как да се оправи всичко?

„Помогни ми да намеря начина, мамо.“

Тя вдигна глава и се загледа в блестящата вода. Както обикновено, не получи никакъв отговор, нищо, освен безспирния ритъм на вълните, които се удряха в кея.

— Помислих, че мога да те намеря тук.

Гласът на Франсис де Марко беше като топъл, успокояващ балсам. Би трябвало да се досети, че той ще се появи. Обърна се към него усмихната.

Той стоеше на няколко крачки зад нея, висок и строен, дългите му ръце висяха отстрани на тялото. Изглеждаше — както винаги — непохватен и несигурен в себе си в строгите си дрехи на свещеник. Черният плат беше в силен контраст с бледата му кожа. Кичур светла коса падаше над едното му око и Франсис нетърпеливо го отмести, но той отново падна.

Сърцето на Маделин се сви почти болезнено, когато го видя. Той я гледаше както винаги: очите му блестяха, устните — разтегнати в лека усмивка.

— Здравей, Франсис.

Мъжът се усмихна с онази своя момчешка усмивка и цялото му лице се раздвижи. Изглеждаше сърцераздирателно наивен.

— Не те видях в църквата тази сутрин.

Тя се засмя на старата им шега.

— Молих се на козметичния щанд в универсалния магазин.

Той тръгна към нея. Коленете му изпукаха, когато седна на стария дървен кей. Гледаше към морето.

— Отговори ли ти този път?

Който и друг да й беше задал този въпрос, щеше да я заболи, но не и когато това беше Франсис, нейният Франсис, който я познаваше по-добре от всеки друг на света. Тя въздъхна, облегна се на него и пъхна ръката си в неговата.

Той й беше пристан в продължение на толкова много години. Нейният най-добър приятел. Силата, която никога не намираше в своята душа, намираше в неговата.

— Не, не ми отговори.

— Готова ли си за утрешното празненство? Виждам, че си изкупила магазините.

Тя се засмя и се почувства по-добре. Толкова рядко се смееше.

— Класически самотен родител с тревожен тийнейджърски синдром. Купува, купува, купува.

Възцари се спокойна, приятелска тишина. Маделин гледаше към морето, слушаше ритмичното му дишане, усещаше движението му по дървените дъски под себе си.

Когато Франсис проговори, гласът му беше толкова тих, че в първия момент Маделин дори не чу нищо.

— … Старата госпожа Фиорели. Не е добре.

Маделин стисна ръката му.

— Съжалявам, Франсис. Знам колко много я обичаш.

— Да. Трябва да отида да я видя.

Маделин се обърна към него и с изненада видя, че той изглежда тъжен. Погали бузата му.

— Какво има, Франсис?

Той прокара пръсти през русата си коса. Тя го чакаше да се засмее, да каже, че няма нищо, но той остана странно тих, гледайки я втренчено.

— Франсис?

Той се наведе. Погледите им се кръстосаха. Моментът се удължи. Толкова много, че сърцето й заби по-бързо.

Преди обаче да е успяла да каже нещо, той свърши.

— Няма нищо, Мади. Нищо.

Тя почувства — странно — че току-що го е разочаровала.

— Винаги съм на твое разположение, Франсис. Знаеш го.

— Да. — Той се усмихна тъжно и нежно. — Знам, че е така.

 

 

Лина слезе от мотопеда си и спусна стоянката. Свали каската и разтърси късата си коса, прокарвайки пръсти през влажната от пот маса, за да я направи да изглежда колкото е възможно по-небрежна.

Майка й, разбира се, въобще не хареса новата й прическа. „Приличаш на Били Айдъл, Лина. Наистина ли искаш да приличаш на Били Айдъл?“

Всъщност майка й не би могла да й направи по-голям комплимент и освен това днес беше идеалният ден да прилича на Били Айдъл.

Днес беше шестнайсетият й рожден ден и тя беше готова да създаде малко неприятности. По дяволите, изгаряше от желание да го направи.

Защото имаше само един подарък, който искаше да получи, и когато го поискаше, щеше да стане страшно.

Тя бръкна в кожената си чанта и извади смачкана кутия „Марлборо Лайтс“. Запали една и дръпна дълбоко. Почувства изгаряща болка в гърдите и се закашля, но си струваше.

Мама мразеше, когато Лина пуши.

Усмихната, тя се затътри по павираната пътека, през идеалния двор, към голямата бяла къща с огромна веранда. Стоеше самотна в края на улицата, къщата, която някога е била в средата на огромно имение. Сега тя беше единствената старомодна къща на улицата. Както винаги, всеки храст и всяко дърво бяха идеално подрязани, а тревата беше като мек зелен килим. По стълбите към верандата бяха наредени саксии с пръстен цвят.

Единственото нещо, което изглеждаше не на мястото си, беше очуканият жълт фолксваген костенурка на отец Франсис, паркиран отпред.

На верандата Лина спря и отново разроши косата си. Знаеше, че днес изглежда особено зле — евтина и загазила — точно както искаше да изглежда. Три обеци на дясното й ухо, четири на лявото. Тъмночервено червило и синя спирала. Прилепнали черни дънки с дузина дупки и лекьосана бяла мъжка тениска.

Знаеше, че е незряло да се облича така само за да дразни майка си, но не й пукаше. Причината беше достатъчно добра. Всичко, което правеше, имаше за цел да привлече вниманието на майка й. Доктор Хилиърд, Светата Дева на медицината, която изглеждаше великолепно след десетчасово дежурство в болницата и сякаш никога в нищо не грешеше. Всеки път, когато погледнеше към майка си, се чувстваше малка, глупава, ненужна. Това преди я тревожеше, караше я да плаче по цели нощи, чудейки се защо не прилича повече на безгрешната си майка.

Но всичко бе станало толкова досадно — всичкият този плач. Тази година бе осъзнала, че никога няма да бъде като майка си, и това сякаш я освободи. Лина престана да иска да получава добри оценки, да има добри приятели и да прави всичко добре. Беше намерила своето бягство в бунта.

Но след време вече и това не беше достатъчно. И тя най-после бе започнала да разбира какво не е наред.

Татко.

Беше смешно да мисли за него с такива детински думи, но не можеше да спре. Спомняше си деня, в който баща й бе започнал да й липсва. Не просто да й се иска да бъде тук, изпитваше истинско чувство за загуба.

Беше в шести клас, година преди да започне месечният й цикъл. Най-после бе намерила смелост да попита майка си за него и Маделин в първия момент изглеждаше стресната, после в очите й се появи тъжен, далечен израз и й каза, че ги е напуснал много отдавна. Че не бил готов да стане баща. Но това нямало нищо общо с Лина, бе добавила гневно Маделин. Съвсем нищо.

Лина още си спомняше как се бе почувствала тогава. Самотна.

А сега, всеки път, когато се погледнеше в огледалото, виждаше очите на един непознат, усмивката на един непознат. С всеки изминал ден се чувстваше все по-самотна и по-самотна, все по-изгубена.

И тогава, в студената зима, Лина бе осъзнала, че само тя иска баща си, само тя смята, че нещо в семейството й не е наред. Тогава и майка й започна да се променя. Лина занесе въпросите си в стаята си, сгушваше се с тях, прегръщаше ги така, както някога бе прегръщала мечето си. Между нея и майка й се настани студенина, забележима дистанция, която предизвикваше още въпроси.

Лина бе плакала в продължение на толкова много нощи. Имаше чувство, че никога няма да спре да плаче за него, този тайнствен баща, който никога не идваше при нея, никога не питаше за нея, никога не се обаждаше на рождения й ден.

Тъгува, докато у нея не остана и капчица тъга, и тогава бавно, постепенно, бе започнала да мисли. Може би той въобще не знаеше за нея.

Веднъж посята, тази мисъл покълна. Лина я подхранваше ежедневно и един ден повярва в нея. Повярва напълно, безрезервно. Баща й не знаеше за съществуването й. Ако знаеше, щеше да бъде тук, до нея. Щеше да я обича, да я води на разходки, да й купува всички онези неща, които майка й не би позволила.

Той нямаше да иска толкова много от нея, нямаше да клати глава и да цъка неодобрително с език, когато поискаше да се татуира. Той щеше да отговаря на въпросите й и да я утешава. Щеше да й позволява да остава у приятеля си за през нощта.

Може би дори щеше да я прегръща, когато е сънувала кошмар, и да я оставя да се наплаче…

Стиснала цигарата между зъбите си, тя блъсна входната врата и влезе вътре. Метна якето си на закачалката и тръгна към кухнята.

Там нямаше никой.

Дръпна още веднъж от цигарата и се огледа, внезапно изгубила представа, какво трябва да направи. Върху кухненската маса имаше камара от пакети, обвити в луксозна хартия. В средата имаше бяла торта с формата на „Харлей Дейвидсън“. Малката кухня беше пълна с балони, които й намигаха от всички посоки — от облегалките на столовете, от хромираната дръжка на фурната, от вратата на хладилника. Огромни цветни балони, на всеки от които пишеше „Честит рожден ден“.

Върху тортата имаше шестнайсет свещи — от онези глупави розови свещи, които се продаваха в кутийки по трийсет.

Очите й се изпълниха със сълзи. Тортата и покривката се сляха в червено-бяла мъгла. Ядосана на себе си, тя изтри очи с опакото на ръката си и извърна поглед от масата.

Какво й ставаше? Кой поглеждаше към някаква тъпа торта и започваше да плаче?

Но тя знаеше какво й е. Майка й се бе постарала да сложи подходящите балони, да купи подходящата торта. Лина не се и съмняваше, че майка й е мислила дълго, купувайки всеки подарък.

Знаеше също, че всички подаръци ще са неподходящи. Винаги беше така между нея и майка й. Никога не успяваха да направят нещо както трябва.

Не като в добрите стари времена, когато песента на Хелън Реди „Ти и аз срещу света“ беше любимата песен на двете. Когато я пееха непрекъснато, смееха се, танцуваха, прегръщаха се.

Сега гледаше към една глупава торта и онова време й липсваше, липсваха й нощите, когато се сгушваше в леглото на майка си, утрините, когато правеха заедно палачинки и пееха весели песнички. Господи, колко много й липсваше всичко това…

— Честит рожден ден, миличка! — Отекна гърленият глас на майка й.

Лина рязко вдигна глава. Видя майка си, застанала на вратата, водеща към всекидневната. Отец Франсис беше до нея. И двамата се хилеха.

Лина не можеше да повярва, че плаче. Плаче.

Отметна глава назад, подсмръкна силно и се подпря на стената. Усещаше как потъва във фантазиите, които си бе създала — бунтарката с черното кожено яке. Връща се на онова място, където никой не очаква нищо от нея, освен мръсни приказки и раздърпан вид. Място, където неща като самота и тъга не съществуваха. Тя дръпна от цигарата и се усмихна — просто трепване на устните, като Елвис — и промърмори:

— Благодаря, хора.

Маделин се втренчи в цигарата. Широката й усмивка помръкна и разочарованието потъмни лешниковите й очи.

— Помолих те да не пушиш в къщата.

„Тогава накарай ме да спра.“ Лина я зяпна, без да мига. Почти усмихната, тя тръгна напред, ботушите й чаткаха по дървения под. Когато застана точно пред майка си, отново дръпна от цигарата.

— Така ли?

За един кратък миг си помисли, че майка й наистина ще направи нещо, ще каже нещо. Лина се приведе леко. Чакаше.

Маделин безпомощно сви рамене.

— Днес е рожденият ти ден… Хайде да не се караме.

— Лина, изгаси тази цигара, или ще те накарам да ядеш вафли — каза отец Франсис.

— Господи, споразумели сте се, а?

Лина се обърна, отиде до мивката и изгаси цигарата под водната струя.

Когато отново се обърна, никой не беше помръднал. Отец Франсис и майка й приличаха на двойка восъчни фигури от музея на Мадам Тюсо. Стояха един до друг, заедно, както винаги. Най-добри приятели.

Днес Франсис изглеждаше дори още по-красив от обикновено. Беше висок и слаб, с телосложение на танцьор и въпреки че винаги изглеждаше малко не на място със свещеническите си дрехи, с цивилни определено изглеждаше доста добре. Сега също бе обул избелели сини дънки и широка риза и сигурно сума ти шестнайсетгодишни момичета биха припаднали, ако им се усмихнеше.

Франсис оправи гъстата си руса коса и се ухили.

— Е, Лина-балерина, как се чувстваш на шестнайсет?

Лина сви рамене.

— Добре.

Майка й се усмихна тъжно.

— Спомням си, когато бях на шестнайсет.

Франсис погледна към Маделин и Лина видя същата тъга в очите му.

— Да — тихо каза той. — Беше точно по това време на годината.

Ето, отново го правеха, изолираха я.

— Ало — намеси се Лина. — Това е рожденият ми ден, не ден за спомени на старци.

Майка й се засмя.

— Права си. Какво ще кажеш да отворим подаръците?

Погледът на Лина се стрелна към купчината пакети на масата. Големи, ярки, красиво опаковани кутии, които не съдържаха това, което тя искаше. Не можеха да съдържат това, което искаше.

Тя погледна отново към майка си и внезапно се изплаши от това, което възнамеряваше да направи днес. Майка й беше работила толкова много… Винаги бе работила много и това щеше да разбие сърцето й.

Маделин пристъпи към нея, протегнала ръце.

— Скъпа, какво има?

Лина се вцепени и се дръпна назад, далеч от успокоителната тъга в докосването на майка й.

— Не ме наричай „скъпа“. — Ужасно, но гласът й се пречупи.

— Миличка…

— Как се казва той? — Въпросът изскочи от устата й, преди да е готова за това, и прозвуча грубо и грозно. Но беше тук, увисна между тях и вече нямаше връщане назад.

Майка й спря. Веждите й учудено се свиха.

— Кой?

Лина усети, че губи самообладание. Започна с треперене на пръстите, което не можеше да овладее. Прииска й се да запали цигара или да изпие чаша вода. Нещо — каквото й да е, за което да се хване. Нещо, което да гледа, освен обърканите очи на майка си.

А онази проклета песен не излизаше от ума й „Ти и аз срещу света“.

Следващият й въпрос щеше да промени всичко. Да помете малкото, което бе останало между нея и майка й, и да го раздроби на парчета.

„Той не знае за теб. Би те обичал, ако знаеше.“

Лина се вкопчи в тази успокояваща мисъл, докато пръстите й спряха да треперят и буцата в гърлото й се стопи. Бавно, поемайки си дълбоко въздух, тя затвори очи. Не можеше да гледа майка си, докато й задаваше въпроса.

— Как се казва той, майко? Това е всичко, което искам за рождения си ден. Просто едно име.

За миг всичко замръзна, сякаш времето спря.

— Чие име? — най-накрая се обади майка й.

Гласът й беше съвсем тих. Толкова тих, сякаш знаеше и се страхуваше.

Лина отвори очи и погледна майка си в очите. Изпита угризение на съвестта, знаейки колко много следващите й думи ще я наранят, но успя да пропъди чувството.

— На баща ми.

— О, боже! — прошепна Франсис.

Лина не го удостои с поглед, просто се взираше в майка си, която беше толкова неподвижна, сякаш дори не дишаше. Стоеше, вцепенена, в средата на стаята, светлата й коса се завиваше леко зад ушите, чистата, бледа кожа на лицето й започна да поруменява.

— Е? — настоя Лина.

По дългата, тънка шия на майка й пропълзя червенина. Тя вдигна трепереща ръка към челото си и махна несъществуващ кичур коса.

— Баща ти… — Тя спря и хвърли на отец Франсис поглед, изпълнен с несигурност.

През ума на Лина внезапно премина ужасяваща мисъл.

— Той ли е? Отец Франсис и Светата Дева на медицината? — Тя се изсмя дрезгаво, почти истерично, но това не беше смешно. Как така никога не бе помисляла за тази възможност? Второто й име беше Франческа. О, боже, това беше лудост, истинска лудост. Кой би могъл да е по-добър за идеалната й майка от един свещеник? — Колко Аве Марии трябва да изпееш заради това?

— Не — обади се Франсис. — Бих искал аз да съм баща ти, Лина, но не съм.

Лина въздъхна облекчено. Той не беше баща й, не беше живял до нея в продължение на всичките тези години като скрит лъжец, един баща, който не иска да го признае. Той още беше неин приятел, чичото, който никога не бе имала, единственият роднина, когото познаваше. Изведнъж си спомни хилядите пъти, когато той беше до нея, когато имаше нужда от някого. Тя тръгна вдървено към него, вперила поглед в лицето му. Конфузни сълзи изпълниха очите й, но не можеше да ги пропъди.

— Но ти знаеш кой е той, нали? Знаеш.

Франсис пребледня и погледна объркано към Маделин.

— Мад…

— Не питай нея. — По лицето на Лина се стичаха сълзи. Тя сграбчи ръката на Франсис и я стисна. — Моля те…

— Франсис няма да ти каже — обади се уморено Маделин.

Лина видя истината в бледосините очи на Франсис. Той може и да я обичаше, но нямаше да престъпи желанието на майка й. Не би разсърдил великата идеална Маделин.

Лина изведнъж почувства заслепяващ гняв. Как смееше майка й да пази такава тайна от нея? Как се осмеляваше?

Тя се обърна и тръгна към майка си.

— Кажи ми.

Маделин докосна бузата й с леденостудената си ръка.

— Нека поговорим, скъпа. Това не е начинът, не толкова…

Лина блъсна ръката й.

— Не искам да говорим. Искам отговор. — Гласът й се пречупи, сълзите се стичаха. — Ти винаги говориш и вече ми писна от това. Писна ми да съм шумна и различна. — Тя гледаше майка си, заслепена от сълзите.

— Съжалявам, скъпа, не знаех. — Гласът на Маделин премина в шепот. — Трябваше да ти кажа още преди години.

Лина я сграбчи за раменете. Цялото й същество беше изпълнено със страх и паника, изпращащи на заден план всичко, освен желанието най-после да получи отговор.

— Кажи ми.

— Баща ти не искаше… — Майка й погледна към Франсис и се засмя пресилено. — О, господи, Франсис, как е възможно още да ме боли толкова?

Изведнъж на Лина й стана студено. Сякаш усещаше отговора. Искаше да извика, но устата й беше суха. И тогава спря да плаче.

— Той не ме е искал.

— Не, не е така. — Маделин тръгна към нея, без да сваля поглед от лицето й — Той… не искаше мен, скъпа. Мен. — Тя се изсмя накъсано. — Напусна мен.

Лина се дръпна назад.

— Какво си му направила? Какво? — Тя погледна към Франсис, после отново към майка си. Усещаше паниката, която смразяваше кръвта й, от която й призляваше, която я ядосваше. — Ти си го пропъдила, нали? Втръснала си му с перфектността си. — Тя се разплака още по-силно. — Ти си го накарала да ни напусне.

— Лина, изслушай ме. Моля те, толкова много те обичам, скъпа. Моля те, нека…

— Не! — Лина дори не осъзнаваше, че крещи. Тя отстъпи назад, затиснала ушите си с ръце. — Не искам повече да слушам. — Втурна се към вратата и я отвори. Когато излезе в ярката светлина навън — днес беше шестнайсетият й рожден ден, тя изведнъж изпита странно спокойствие. Сълзите й пресъхнаха. Само в стомаха й остана буца. Бавно се обърна към майка си. — Аз като него ли съм?

За първи път Лина видя сълзи в очите на майка си. Но, разбира се, това беше невъзможно. Никога не беше виждала майка си да плаче.

— Лина…

— Като баща ми ли съм?

Маделин я гледа дълго време, после леко се извърна. Погледът й омекна.

— Точно като него.

В първия момент изражението в очите на майка й смути Лина. Но тогава изведнъж разбра. Майка й си спомняше него.

Спомени, които би трябвало да бъдат на цялото семейство, които би трябвало да изпълват сърцето на Лина, да изпълват онова място, където имаше само една черна дупка с името „татко“. Лина толкова бе опитвала да изпълни тази празнота в живота си, да си създаде представа за един мъж, който си бе заминал много, много отдавна, без да поглежда назад. И всичко, което трябваше да направи, бе да зададе един прост въпрос и майка й си спомни милиони неща, свързани с него. Как е изглеждал, как се е усмихвал, какво е да усещаш ръката му да държи твоята. Всичко, което Лина толкова искаше да изпита и никога нямаше да разбере.

Тя погледна към Маделин. В този момент я мразеше повече, отколкото бе мразила когото и да било в живота си.

— Тогава знам защо те е напуснал.