Кристин Хана
Отново у дома (26)

Глава 25

Младелия и Ейнджъл вървяха ръка за ръка. Сюрреалистичната смесица от звукове, цветове и светлини се въртеше около тях. Хората от сергиите викаха, смееха се, подканяха Ейнджъл да опита късмета си в стрелбата или да си купи хотдог, или да се снима с Хелоис — дебелата жена в кабина номер 6.

Маделин беше като хипнотизирана. С всяка стъпка усещаше как годините се връщат назад. Предателството на Ейнджъл се превърна в нещо незначително. Нощите и дните, в които го бе чакала да се върне, бяха забравени. Повече не можеше да носи този товар, не и сега, когато се чувстваше по-лека от въздуха и млада… толкова млада.

— Виж! — Ейнджъл й посочи една кабина и я поведе натам.

Тя се запрепъва след него, засмяна, здраво стиснала ръката му.

Когато стигнаха, той сложи маската си и се наведе над дървения щанд. Човекът зад щанда, сбръчкан старец, му се ухили:

— Ще спечелите ли нещо за момичето си, господине?

Маделин видя какво гледа Ейнджъл и дъхът й спря.

Това бяха чифт смешни, червени пластмасови обеци, закачени на дъската отзад.

Знаеше, че точно в този момент не бива да го поглежда. Ако го направеше, той щеше да прочете всичко в очите й. Щеше да разбере какво означава този миг за нея, как се чувства от това, че той си спомня. Но не можеше да извърне поглед.

Когато очите й срещнаха неговите, между тях прескочи искра.

— Обеците — прошепна тя.

Той се усмихна и нежно погали бузата й.

— Добре, добре, влюбени птички — прогърмя гласът на стареца. — Ще играете или какво?

Ейнджъл се ухили.

— Или какво?

Преди Маделин да е успяла да попита какво има предвид, той вече бе сграбчил ръката й и я водеше в друга посока. Тя се притисна към него. Разбра къде я води чак когато стигнаха края на лунапарка. Почувства мъничка болка в сърцето и затаи дъх.

Той я водеше към дървото. Към тяхното дърво.

Спомените се върнаха и сграбчиха гърдите й.

Той коленичи върху сухата трева, привличайки я към себе си. Пусна безмълвно ръката й и започна да рови с пръсти земята.

— Ето ги! — извика изведнъж, измъквайки мръсните червени обеци от влажната пръст.

Махна маската от лицето си и се обърна към нея.

Маделин се взираше в евтините пластмасови висулки, спомняйки си последната им нощ заедно. Нощта, в която лежаха под стария дъб и си обещаваха да се обичат вечно.

Би трябвало да я заболи от този спомен, в миналото винаги я беше боляло. Но тази вечер, виждайки обеците в ръката му, когато из въздуха се носеше ароматът на пуканки и магията беше навсякъде около тях, нищо не можеше да я нарани.

— Ти си спомняш — прошепна тя и прехапа долната си устна. Когато го погледна, от очите й бликнаха сълзи и се търкулнаха по бузите й. Не можеше да ги спре, не искаше да ги спира.

Той махна един кичур коса от челото й с калния си пръст.

— Какво си казахме тогава? Пламенни младежки думи за любовта, която никога няма да свърши, за тези обеци, които ще ни напомнят винаги за нея…

Тя се насили да се засмее. Искаше да каже нещо забавно, но от гърлото й не излезе нищо, освен прегракнало:

— Глупави думи.

Той не се усмихна.

— Не са глупави. Ти каза: „Хайде да ги заровим тук. Така една част от нас ще остане завинаги под това дърво. Когато остареем, ще се върнем тук с внуците си“.

— О, господи! — прошепна тя. — Точно така казах, наистина.

— Опитах се да забравя, Мад. Бягах и бягах непрекъснато, докато изведнъж вече нямаше къде да отида. Много от нещата наистина забравих, но тези думи завинаги останаха в паметта ми. — Той хвана ръката й и сложи евтините, мръсни обеци върху дланта й. — Никога не те забравих. Знам, че това не оправя нещата, но аз никога не забравих…

Прииска й се да каже „Обичам те“, толкова й се искаше да го каже, но думите опариха гърлото й.

— Аз също никога не те забравих.

Не това трябваше да каже, но само за толкова й стигаше смелостта. Този миг означаваше прекалено много и тя не можеше да рискува с думи, които той не беше готов да чуе.

— Да отидем на въртележката!

Тя се усмихна и кимна. Той й подаде ръка, изправи я и я прегърна. После заедно, притиснати един към друг като влюбени тийнейджъри, тръгнаха към лунапарка. Маделин си купи захарен памук.

Ейнджъл спря пред въртележката, клатейки глава.

— Не мога да повярвам, че смяташ да ядеш това пред пациент, претърпял сърдечна операция.

— Никога не си го харесвал.

Очите му потъмняха от изненадата, после се усмихна.

— Забравих колко добре ме познаваш.

Тя дръпна парче от памука и го напъха в устата си.

Ейнджъл извади черната превръзка и изтри лепкавото петно от носа й.

— Хайде.

Хвана ръката й и я качи на въртележката. Изрусеното момиче, което я пускаше, се втренчи в Ейнджъл със страхопочитание.

— Г-господин Де Марко — промълви тя, — вие ли ни наехте за тази вечер?

Той кимна.

— Ще ни повъртиш дълго, нали, скъпа?

Той сложи колана и вдигна палец към момичето. Въртележката започна бавно да се върти и те се издигнаха над рампата.

Маделин се облегна назад и се загледа в нощното небе. Седалката скърцаше под тях, докато се издигаха все по-високо и по-високо в тъмнината, докато около тях останаха само звездите, достатъчно близо, за да бъдат докоснати.

Ейнджъл я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. В далечината се чуваше скърцането на Виенското колело.

Но тук горе, обвити в одеялото на звездите, осветени от слабата лунна светлина, лунапаркът изглеждаше отдалечен на стотици километри.

Ейнджъл се обърна и я погледна.

— Мад…

Имаше нещо в тона на гласа му, което я изплаши — звучеше толкова сериозно. Тя изведнъж се изплаши, че той бе направил всичко това само за да се сбогува. Може би този път искаше да го направи както трябва. Сега имаше дъщеря, за която да мисли, и не би си тръгнал просто така, яхнал мотоциклета си.

— Не казвай нищо — прошепна тя, впила поглед в очите му.

Знаеше, че този път няма да може да го забрави. Ако смяташе да си тръгне, би предпочела просто да го направи — да си събере багажа и да избяга. Нямаше да понесе сбогуването.

— Исках да ти благодаря, задето спаси живота ми.

Тя въздъхна с облекчение. Беше толкова благодарна за това, което не каза, че й беше необходимо известно време, за да осъзнае какво наистина каза.

— „Благодаря ти, задето спаси живота ми?“ — Тя преглътна. — Затова ли е всичко, Ейнджъл? За да благодариш на кардиолога си? — В гласа й имаше горчивина.

Той се усмихна.

— Не. Нямах предвид спасяването на тялото ми, макар че също го ценя. — Той се наведе и докосна бузата й, усмихвайки й се нежно. — Исках да кажа: благодаря ти, че спаси живота ми. Ако не беше ти през последните няколко седмици, нямаше да намеря сили да продължа. Мисля, че щях да се напия и да избягам. Но ти… и Лина, вие ми посочихте верния път.

Маделин не знаеше какво да каже.

— Това е моята Мад — каза той, усмихнат. — Сега ще те целуна, Мад. Ако имаш някакъв проблем относно това… — Той се наведе към нея.

Тя го гледаше, опиянена от копнежа, който видя в очите му. Желанието да го целуне и да бъде целуната от него беше неустоимо и преди да се усети, тя също се наклони към него.

Той хвана лицето й в ръце, преплете пръстите си в обърканите й коси и бавно я целуна.

Усещането беше прекрасно, точно като преди толкова много години. Целувката беше нежна и бавна, първата целувка след толкова много изгубени и самотни години. Тя се притисна към него.

Целувката стана по-дълбока, опасна. Езикът му се плъзна в устата й, но тя продължаваше да се притиска към него, стенейки в отговор.

Въртележката отново ги върна при звездите, но Маделин почти не забеляза. Единственото, което усещаше, беше нуждата да бъде докосвана, прегръщана, галена от този мъж.

Въртележката внезапно спря.

— Това достатъчно ли е, Ейнджъл?

Маделин се дръпна от него и погледна към изрусеното момиче, което й се ухили.

— Мисля, че свършихме — каза Ейнджъл и отново сложи маската си. — Да вървим, Мад.

Маделин се чувстваше лека като перце. Разхождаха се в продължение на часове — разговаряха, смееха се, спомняха си добрите стари времена, оставяйки лошото в миналото. Ейнджъл беше в страхотно настроение, пилееше доларите с шепи, подписваше автографи, стоеше търпеливо, за да го снимат.

Най-после успяха да стигнат до изхода, където той спря, за да разговаря с един стар джентълмен с износено палто.

— Утре около десет тук ще е пълно е деца. Направи така, че да се забавляват, и ще получиш страхотен бакшиш.

Маделин се намръщи към Ейнджъл, когато се отдалечиха.

— Кой беше този? Какви деца?

Той сви рамене.

— Организирал съм за утре група деца от фондацията „Пожелай си нещо“ да посетят лунапарка.

Маделин го погледна.

— Ти наистина си се променил.

Той свали маската и й се ухили.

— Ти слезе от въртележката с всичките дрехи на гърба си. Е, това наистина е промяна.

Тя не премига.

— Какво те кара да мислиш, че искам да са на гърба ми?

Той преглътна и усмивката му изчезна.

— Влизай в колата.

— Къде…

Той отключи вратата й и я отвори.

— Да вървим.

 

 

Ейнджъл никога не бе искал толкова отчаяно да прави любов с жена, както го искаше сега. Щом погледнеше към Маделин, болката се усилваше. Беше му необходимо всичкото самообладание — и може би малко от това на Франсис, за да слезе от тази въртележка, без да разкъса дрехите й.

Само за това бе мислил в лунапарка, искаше я, желаеше я, но ето че сега, когато тя беше толкова близо до него, беше изплашен до смърт. Караше бавно по пустите улици, ръцете му на волана се потяха. Опитваше се да не мисли как прави секс с нея, но мисълта непрекъснато се връщаше, за да го тормози. Беше го планирал, беше си фантазирал, но…

Можеше ли да го направи? Това беше въпросът, който го парализираше, от който по челото му избиваха ситни капчици пот. Не знаеше ще успее ли да издържи цялото разстояние, не знаеше дори дали може да започне състезанието. Преди операцията ли? Тогава нямаше да има никакъв проблем, но това беше наистина страшно отдавна.

Когато стигнаха до целта на пътуването им, той вече почти не можеше да каже смислено изречение. Спря колата и изгаси мотора.

Тя се обърна към него. Беше съвсем тъмно, но той знаеше какво е изражението й. Очите — широко отворени, зъбите — нервно прехапали долната устна.

— Защо сме тук? — тихо попита тя.

Той отвори вратата си.

— Ще видиш. Хайде. — Усещаше нежеланието й и се стараеше да не му обръща внимание. Беше мислил много върху това и трябваше да го свърши. Някои демони можеш просто да забравиш, но с други трябва да се срещнеш очи в очи.

Той бръкна под седалката си за фенерче, после слезе от колата и търпеливо зачака на бордюра.

След доста време тя отвори своята врата. Излезе навън, затвори я с трясък и се загледа в къщата пред тях. Къщата на баща й.

Извисяваше се на хълма като замък — висок черен силует на фона на звездното небе. Лунната светлина блестеше в прозорците, заобикаляйки решетките на прозореца на спалнята й.

Изглеждаше мрачна и сърдита, тази тъмна къща, в която беше израснала.

— Единственото нещо, което липсва, е надпис „Мотел“ — опита се да се пошегува Ейнджъл.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Хайде, Мад — каза тихо, протягайки ръка.

Тя тръгна бавно към него и я пое. Той я поведе безмълвно към входната врата, после се наведе, търсейки някакъв камък. Когато намери, се дръпна назад, готов да го хвърли към прозореца на дневната.

Тя хвана ръката му.

— Какво правиш?

— Намирам начин да влезем вътре.

Тя го изгледа.

— Опитай с ключа. Скрит е зад разхлабената тухла на последното стъпало.

Той погледна надолу и видя мястото.

— Така въобще не е интересно…

Тя не се усмихна.

— Използвай ключа.

Той го намери и го пъхна в ключалката. Вратата се отвори с пронизително скърцане. Той светна фенерчето и влезе в тъмното фоайе, като продължаваше да стиска здраво ръката й. Затвори вратата зад тях, поведе я по коридора, покрай огромната кухня, към тъмната стая, която някога беше кабинет на баща й. Дори сега, след толкова години, тя все още миришеше на пури и власт.

Ейнджъл извади кутия кибрит от джоба си и коленичи пред голямата бяла мраморна камина. Тук имаше дори дърва, с които да запали огън. Пламъците бързо обгърнаха сухите дърва и стаята започна да се затопля.

Тя продължаваше да стои на мястото си — трепереща, неподвижна.

Той се върна при нея и хвана ръцете й. Когато погледите им се срещнаха, той видя тревогата в очите й и думите, които толкова бе обмислял, заседнаха в гърлото му.

— Защо дойдохме тук? Знаеш как ми действа това място.

Той долови страха в гласа й и го заболя за нея точно така, както го бе боляло за нея в миналото. Не знаеше подробностите от това, което й се беше случило в тази къща, с този ненормален, долен старик, какъвто беше баща й, но знаеше, че е била наранена.

— Това е мястото, където се е случило, и сигурно тук трябва да свърши… и може би дори да започне.

— Не разбирам.

Той се огледа наоколо. Стаята беше точно такава, каквато си я спомняше, като се изключи слоят прах, покрил мебелите и леката миризма на плесен. В сребърните свещници с тъмна патина все още имаше дебели бели свещи. Две големи бургундовочервени кресла стояха в ъгъла, с гръб към дървената ламперия. От двете страни на камината имаше дълги, мръсни прозорци, полузакрити от прашни завеси.

— Тук продадох душата си за десет хиляди долара.

— Не е необходимо да говорим за това — каза тя и той разбра, че точно това има предвид.

Но между тях имаше нещо, беше заложено нещо и той не можеше да се преструва, че не е направил това, което й бе причинил. Ако искаха да имат някакъв шанс в бъдещето, той трябваше да изкупи грешките на миналото.

— Знам, че не е необходимо, но аз трябва да се извиня за това, което направих. Знам, че едно извинение не означава кой знае колко — просто няколко изтъркани думи, но аз съжалявам, Мад. — Гърлото му се сви. — Ако знаех…

Тя се вцепени, сякаш дори спря да диша. Една тънка вена пулсираше върху шията й. Приличаше на изплашена сърна, готова да избяга.

— Да знаеш какво?

— Бях на седемнайсет. Какво съм знаел за живота? Ти беше първото момиче, в което се влюбвах, и всичко изглеждаше толкова дяволски лесно… — Той докосна бузата й и се усмихна. — Не знаех, че никога няма да се почувствам отново по същия начин, нито че ти никога няма да излезеш от мислите ми. Не знаех, че ще прекарам остатъка от живота си, мечтаейки за момичето, от което избягах.

Погледът й срещна неговия. Очите й бяха открити и нямаха почти нищо общо с очите на девойката, в която се бе влюбил някога.

— Винаги съм разбирала това, което направи. Дори ти простих малко… или поне така си мислех, докато не се появи отново. Баща ми беше силен мъж, на който не можеше да се противоречи. — Тя се изсмя гърлено. — Знам това по-добре от всеки друг.

Тя му предлагаше лесния изход и му се искаше да го приеме. Преди операцията щеше да го направи, но сега не можеше. Беше твърде важно да бъде честен — заради тях двамата.

— Причината не беше в баща ти. Бих могъл да се противопоставя на това копеле. Причината беше в мен. Страхувах се да се закълна, че ще те обичам до края на живота си. — Той поклати глава. — Бременна или не, ти беше човек, когото си струваше да запазиш и аз го знаех. Знаех също, че ако се закълнеш да ме обичаш вечно, щеше да удържиш думата си. Ти щеше да ме обичаш…

В очите й блестяха сълзи.

— Да.

— Това ме плашеше, Мад. Не можех да се справя с любовта ти — не и на седемнадесет, по дяволите, дори миналата година. Знаех, че рано или късно отново ще стана същото копеле, ще започна да правя глупости… Всичко, което обикновено правя. — Той се приближи и хвана лицето й в ръце. — Но вече не съм онова уплашено хлапе. Сега знам какво искам.

— Не казвай нищо повече, Ейнджъл, моля те…

Той разбираше, че тя се страхува, че той ще каже, че я обича и после отново ще разбие сърцето й. Искаше му се да я обвини за това, но тя имаше всички основания да защитава сърцето си от него. Единственото, което можеше да направи, бе да опитва и да продължава да опитва, докато един ден тя отново повярва в него.

Помисли за всички неща, които би могъл да й каже сега, всички думи, които би могъл да използва, за да й каже, че я обича, но все пак това бяха само думи, а тя ги бе чувала от него и преди. Затова само се наведе към нея, хвана нежното й, красиво лице и я целуна — бавно и истински — така, както дори не би могъл да си мечтае да я целуне тогава, когато бяха хлапета. Тогава не бе знаел нищо за любовта. Тогава тя не знаеше как тя усуква вътрешностите ти и те кара да се чувстваш чуплив като стъкло. Как понякога — както сега — си толкова крехък, че един по-силен вятър може да разбие душата ти на парчета.

— Кажи нещо — прошепна той.

Тя стисна обеците в юмрука си, после ги пусна на пода.

— Не искам да говоря. Искам…

— Какво? Какво искаш? Просто ми кажи и ще преобърна небето и земята, за да ти го дам.

— Теб — прошепна тя и на лицето й изгря бавна, изкусителна усмивка. Изрита едната си обувка към стената. Другата се удари в крака на масата. — Искам теб, Ейнджъл де Марко.

Дъхът му се учести. Ако сърцето му беше свързано с централната му нервна система, щеше досега да е излязло от контрол, но то продължаваше ритмично да бие. Той преглътна, гърлото му беше сухо.

Тя започна да разкопчава блузата си, но той хвана ръката й. В мига, в който го направи, се почувства като глупак. Опита се да излезе с усмивка от положението, но тя вече бе видяла истината в очите му.

— Не знам дали мога да го направя, Мад — прошепна той. Чувстваше се унизително.

Тя не се усмихна, не се престори, че не разбира.

— Лекарят ти те посъветва, че можеш да възобновиш сексуалния си живот, когато… поискаш.

В ъгълчето на устните му се появи лека усмивка.

— Трябва да ти призная, че се възбудих, когато лекарят ми го каза.

— А сега? — попита тихо тя, разкопчавайки ризата му.

Той поклати глава.

— Не знам. Може би трябва да изчакаме…

Тя се усмихна и разкопча още едно копче. Ръката й се плъзна по гърдите му. Пръстите й бяха горещи.

— Трябва ли?

Ейнджъл не можеше да се концентрира, докато тя правеше това с него. Усещаше пръстите й, докосващи деликатната плът на гърдите му. Тя съблече ризата му. Откри яркочервения белег.

Той почувства моментно колебание, несигурност. Това означаваше толкова много — да я обича и да се страхува, че не може да го направи. Да се страхува, че сърцето му втора употреба може да откаже.

Тя се надигна на пръсти и целуна края на белега. Устните й бяха топли и нежни и той потрепери. Не можеше да се отдръпне от нея. Искаше да я притисне към себе си, да проникне дълбоко, дълбоко в нея, толкова дълбоко, че да изгуби представа, къде започва тя и къде свършва той.

Стенейки, той я прегърна и я целуна със страст, каквато никога преди не беше изпитвал. Целува я, докато не му спря дъхът от желанието, което изпитваше към нея. Бавно се наведе към килима и тя го последва, продължавайки да се занимава с копчетата. Когато легнаха на пода, тя свали ризата му и я захвърли.

Той съблече мекия й зелен пуловер и го хвърли назад през главата си, после разкопча сутиена й и той се плъзна през треперещите му пръсти към килима.

Маделин коленичи пред него. Красивите й гърди блестяха на светлината от огъня. Тя вдигна ръце, за да ги скрие.

— Бебето…

Той дръпна ръцете й и разгледа мъничките сребристи линии, които тя се опитваше да скрие. Само като я гледаше, разбираше, че тя мисли, че някак е повредена, че тялото й на жена не може да се сравнява с момичето, което той някога бе обичал.

Той бавно се наведе и хвана малките й, кръгли гърди в ръцете си.

— Красива си — прошепна и целуна едната гърда.

Тя потрепери и тихо изстена, после леко се изви към него. Той пое зърното с устни, като в същото време разкопчаваше дънките й.

Събу ги, след това събу и бикините й, докато тя не остана пред него гола, блестяща на светлината от огъня. Единственото, което имаше върху тялото си, бяха чифт чорапи. Той бръкна в джоба си за презерватив и когато го извади, го остави на пода до тях. После съблече останалите си дрехи, захвърли ги и отново се наведе да я целува, да гали тялото й, докато тя отново не се изви към него и не започна да шепне в ухото му тихи, задъхани, умоляващи думи, които го изваждаха от равновесие.

Той се дръпна назад задъхан. Сърцето му биеше с дразнещо спокоен ритъм, напомняйки му, че нищо от това, което става, не е нормално.

— Не знам, Мад — прошепна той.

— Не се притеснявай. — Тя взе пакетчето с презерватива и го отвори. Усмихна му се и посегна надолу. Пръстите й се сключиха около него галещи, любящи. — Изглеждаш толкова добре напоследък.

Ръката й му подейства като магия. Той изстена и затвори очи.

— Трябва ли да продължаваме? — прошепна задъхано тя в ухото му и близна леко чувствителната плът.

Той се чувстваше като упоен. Успя единствено да кимне. Гърлото му беше прекалено сухо, за да може да говори. Усети как тя му слага презерватива и бавно, бавно, го нахлузва на мястото му.

Не издържа и я целуна — дълго, пламенно. Усети как отново го хваща, как го насочва към себе си, в себе си.

И тогава той за малко не свърши, но се въздържа, захапал почти до кръв долната си устна. Тя се притискаше към него, шепнейки името му. Движеха се в ритъм, стар като света, но за Ейнджъл той беше нов, толкова нов. Сдържаше желанието си с невероятно усилие на волята, водейки я по-близо и по-близо до ръба…

Усети как настъпва освобождаването й, и се изгуби в нея, избухвайки в собственото си удоволствие. После се отпусна до нея на килима. Дишаше тежко.

— Като бяхме тийнейджъри, не беше така — каза той.

Тя се усмихна и се сгуши до него.

— Да.

Останаха така, прегърнати, спомняйки си толкова много неща. Той бе сложил бузата си на гърдите й и разглеждаше голото й тяло в златистата трептяща светлина на огъня. Прокарваше пръст по корема й. Беше толкова красива…

Не искаше никога да я напуска. Искаше този миг, тази интимност да продължават вечно, душата му завинаги да остане сгушена в топлината й, в усмивката й.

Но как може мъж като него да каже това на жена като нея? Какви бяха магичните думи, които щяха да я накарат да повярва, че това, което току-що направиха, е нещо специално и че той вече е пораснал достатъчно, за да го разбере.

Той не можеше да измисли такива думи, затова използва тялото си, за да й каже, че я обича, че не може да й се насити. Ръцете му, устните му, езикът му… С тяхна помощ той отново се възхити на тялото й, докато тя не завика от удоволствие и не се притисна към него.

Лежаха прегърнати цяла вечност. И тогава, с треперещ смях, тя се опита да се отдръпне.

— Май трябва да тръгваме…

— Няма начин. — Придърпа я по-близо до себе си и телата им сякаш отново се сляха. — Сигурно още няма полунощ.

Тя се претърколи и му се усмихна. Косата й се разпиля в разбъркана меднозлатиста маса, погалена от светлината на огъня. Устните й бяха подути от целувките му. Зърната й галеха голите му гърди.

— Как е да излизаш със самотна майка?

Думите сякаш го прободоха с нож. Той трепна.

— Това ли правя, излизам с теб?

По лицето й премина сянка и тя нервно прибра косата зад ушите си.

— Е… Ти как би го нарекъл?

Той вдигна ръка към лицето й, докосна бузата й, прокара пръст по розовата долна устна. Изведнъж се зачуди как може да оцелее един мъж, който обича толкова много. Само да поискаше, тя можеше да извади душата му и да я стъпче с крака. Точно както той бе постъпил с нея.

Той за първи път разбираше — наистина разбираше — какво бе причинил на онова красиво, доверчиво шестнайсетгодишно момиче, и изпита срам. И още нещо — съжаление. Дълбоко, болезнено съжаление.

Той я погледна. Обичаше я толкова много, че чак го болеше.

— Бих го нарекъл влюбване.