Кристин Хана
Отново у дома (14)

Глава 13

Ейнджъл се събуди внезапно от силна, пронизваща болка в гърдите. Чаршафите се бяха усукали около краката и ръцете му. Възглавниците бяха влажни, миришеха на пот.

Мониторът премигваше. Той изчака да чуе някакъв звук, но нищо не се случи. Въздъхна бавно. Едно, две, три, четири… Започна да брои наум, съсредоточен върху усилието да не обръща внимание на болката.

Сърцето му биеше бързо. Той посегна към червения бутон до леглото си.

Вратата на стаята се отвори и Сара, дежурната сестра, пристъпи до леглото му.

— Не би трябвало да сте буден — каза тя укорително. Провери монитора и системите, които висяха над главата му.

— Искам още успокоителни — каза той провлечено.

— Ще ги получите в шест часа, както е редно. — Тя надигна лентата хартия, която излизаше от монитора, и я разгледа, присвила очи. — Тц, тц, тц.

— Как е дъщеря ви? — попита тихо той.

Тя го погледна и бавно се усмихна.

— Благодаря, добре е.

— Аз… — Той се намръщи. Господи, болеше го дори да говори. — Обадих се на мениджъра си. Ще й изпрати снимка с автограф.

Лицето на Сара грейна и тя махна един потен кичур коса от челото му.

— Благодаря ви, господин Де Марко.

— Няма проблем — прошепна той.

Тя провери още една система, после се обърна и излезе. Вратата се затвори след нея и в стаята отново настъпи тишина, нарушавана единствено от електронния звук на монитора.

Ейнджъл отново въздъхна. Толкова му се искаше просто да може да затвори очи и да заспи. Но знаеше, че не може.

Обърна малко главата си, за да погледне през прозореца на вратата. Интензивното отделение беше тихо, осветлението в стаите беше изгасено за през нощта.

Взира се навън толкова дълго, че погледът му се замъгли, а сестрите, сновящи по коридора, се превърнаха в сенки.

„Аз я наричам Лина.“

Той стисна очи. Изпълни го силно чувство за съжаление. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за момичето от снимката. Толкова много приличаше на него. Лазурносините очи, гарвановочерната коса, мъничката бенка върху бледата кожа на шията й.

Чудеше се каква ли е, тази тийнейджърка с неговата усмивка върху сърцевидното си лице.

Знаеше, че не може да бъде баща. Не когато беше здрав и още повече сега, когато лежеше на смъртно легло. Това го натъжи. Никой човек не биваше да се вижда толкова ясно, да познава собствената си душа толкова добре, но Ейнджъл никога не се бе самозалъгвал — бе лъгал само другите. Винаги бе знаел лошите си черти, както и това, че не може да ги промени. Промяната беше прекалено трудно нещо, а резултатът от нея — несигурен. Затова просто се възприемаше такъв, какъвто е, и продължаваше напред.

Винаги това правеше. Виждаше истината и скриваше съжалението си толкова дълбоко в душата си, че след време въобще забравяше за съществуването им. Докато не дойдеше някой ден като днешния.

Мислите му постепенно го върнаха назад в миналото.

Беше прекрасна лятна вечер — една седмица, преди да предаде Маделин. Спомняше си я ясно — нощното небе, пълната луна, шумоленето на листата над главите им, далечния шум на лунапарка.

„Хайде, Ейнджъл, заведи ме на въртележката. Никога не съм се возила…“

Чуваше тихите й думи, прошепнати до ухото му, спомняше си лекото докосване на ръката й.

Това беше необикновена въртележка. Усещаше как седалката се люлее и скърца под него и ги отнася нагоре, нагоре към звездното небе.

Когато погледна надолу, видя един съвсем различен свят. Нямаше я пошлостта на лунапарка, мръсотията под ярките лампи. Виждаше само светлини и движение. Магия.

Той се притискаше до нея на люлеещата се седалка, желаеше я с отчаянието на седемнайсетгодишно момче, влюбило се за първи път. Ръката му се плъзна към нейната и той почувства мекотата на кожата й. Тя настръхна от докосването му.

После се обърна към него — косата й се развяваше от вятъра, очите й грееха от любов, лицето й беше озарено от луната и звездите. „Обичам те, Ейнджъл де Марко.“

Той също й го каза, усещайки унизителните сълзи, които напираха в очите му. Не си направи труда да ги избърше. В този миг, с нея, се чувстваше сигурен, достатъчно сигурен, за да плаче, и те и двамата го знаеха.

След това, когато тръгнаха ръка за ръка надолу по пътя, Ейнджъл отново усети същата магия. Спомни си какво е да попаднеш в онзи фантастичен свят, а за едно момче, израсло в най-бедния квартал на града, с майка алкохоличка, това беше наистина изключително преживяване.

Спираха се пред всеки фургон, печелеха плюшени играчки, една винена чаша, лък и колчан стрели. Но най-ясно си спомняше последната награда.

„Обеците“ — прошепна му тя и посочи чифт червени метални халки. Той веднага разбра защо иска точно тези — бяха толкова евтини и грозни, че Алекс щеше да се ужаси от тях. Тя, с нейните перли, диаманти и смарагди, бедното малко богато момиче, което никога не бе спечелвало нищо от лунапарк.

Трябваше да изхарчи цели осем долара, докато най-после успя да спечели обеците. Но погледът й, изпълнен е благодарност, си струваше всеки цент.

След това отидоха в парка „Карингтън“ и се изпънаха под стогодишния дъб, прегърнати, вперили поглед в нощното небе. Говориха дълго, споделяха тайни и се кълняха, мечтаейки за бъдещето си.

Той я прегръщаше, целуваше я, закле се винаги да бъде до нея.

Утрото настъпи и те станаха. Маделин свали обеците от ушите си и се загледа в тях.

— Не мога да ги занеса вкъщи. Баща ми… Той рови във вещите ми.

Ейнджъл посегна да ги вземе.

— Аз ще ги прибера.

— Нека ги оставим тук. Така една част от нас завинаги ще остане под това дърво. Когато остареем, можем да дойдем тук с внуците си.

О, още си я спомняше — всепоглъщащата любов, която изпитваше в този момент.

Увиха евтините червени обеци в една от скъпите носни кърпички на Маделин и заровиха съкровището си в основата на дървото.

След това тя го погледна с очи, в които плуваха сълзи.

— Сега трябва да се прибирам — прошепна.

Следващия път, когато я видя, тя седеше на кушетката у тях и му казваше за бебето.

Знаеше, че тогава не й каза това, което трябва, но не знаеше какво друго да каже. Беше толкова изплашен. През цялата следваща седмица звънеше по телефона у тях и затваряше, когато баща й вдигаше. След това се престраши, отиде у тях и видя металните решетки на прозореца на стаята й. Веднага разбра какво се бе случило. Алекс бе разбрал за бебето.

Прииска му се да свие опашка и да бяга, да бяга, да бяга. И за малко не го направи, но тогава видя нещо — една сянка премина зад прозореца й. Спомни си въртележката. „Обичам те, Ейнджъл.“

Споменът му вдъхна сили и той слезе от колелото си. Вдигна яка, за да се защити от проливния дъжд, прекоси алеята и почука на входната врата.

Вътре се чуха стъпки, последва дрънчене и вратата се отвори.

И сякаш самият Господ застана пред него, облечен в скъп костюм, с чаша мартини в ръка. Ейнджъл никога не бе виждал толкова едър и внушителен мъж. Гласът му прогърмя в тъмнината като ловджийски рог. „Значи ти си малкото копеле, което чука дъщеря ми.“

Останалата част от разговора се разми — както винаги — в една мъгла от срам и съжаление. Не си спомняше нищо последователно, през главата му преминаваха единствено части от разговора и отделни думи, които режеха сърцето и душата му като бръсначи.

„За какъв се мислиш, да дойдеш в къщата ми и да почукаш на вратата ми, сякаш мястото ти е тук? Ти си едно нищо. Нищо.“

След всяка дума, която беше като физически удар, Ейнджъл се чувстваше все по-малък и по-малък, докато накрая от него не остана нищо.

„Какво е необходимо, хлапе, за да изчезнеш от живота й? Хиляда долара, пет хиляди, десет хиляди? Ами ако уволня онази алкохоличка, майка ти? Разбирам, не си знаел, че работи в моята фабрика. Животът е пълен с изненади, а?“

Беше му необходимо известно време, за да осъзнае смисъла на думите, но най-после разбра — Алекс му предлагаше изход.

„Десет хиляди, хлапе. Помисли си…“

Не искаше да мисли за това, опитваше се да не мисли, но предложението го изкушаваше.

„Ти не си герой, хлапе. Вземи парите.“

Ейнджъл затвори очи. Чуваше, виждаше, усещаше всичко отново, онзи миг, който го заклейми завинаги. Не трябваше да влиза с Алекс в къщата, но го направи, не трябваше да влиза в онзи тъмен, мрачен кабинет, но го направи. Изведнъж си спомни всичко съвсем ясно — звука на отварящото се чекмедже, шумоленето на хартията, докато Алекс подписваше чека.

Сега Ейнджъл мислеше за минутите, за секундите, и които би могъл да откаже. Но не и след като взе чека в ръка и видя всичките онези нули.

Алекс бе усетил колебанието му, беше го подушил и насочи последния си удар с точността на ловец, дебнещ жертвата си.

„Какво можеш да дадеш ти на Маделин? Живот в някоя разнебитена паянтова къща, една бира с вечерята след работа? Ами ти — ще прехвърляш тоалетна хартия цял живот като майка си ли? Или пък ще вземеш това, което ти предлагам, и ще си вдигнеш парцалите от този град?“

Ейнджъл помисли за родителите си — трийсет години, прекарани в завода за хартия. Вечер се прибираха вкъщи само за да се напият. Баща му бе умрял от алкохолно отравяне, преди да навърши четирийсет години.

Алекс не спираше, размахвайки чека пред носа на Ейнджъл. „Виждал съм милиони като теб през живота си. Ти си никой и нищо няма да постигнеш. Не си достоен дори да ближеш мръсотията от подметките й.“

Ейнджъл опита. Бог му бе свидетел, че събра всичката си смелост и опита. „Аз бих могъл да бъда добър баща.“ Но знаеше, още в мига, в който го каза, знаеше, че е лъжа. Алекс също го знаеше.

Възрастният мъж се изсмя. „На какво? Утре тя ще направи аборт. Не си мислил наистина, че тя ще роди детето ти, нали? Тя е Хилиърд, за бога.“

Ейнджъл почувства облекчение. Дори сега му ставаше зле, като си спомнеше какво облекчение изпита при тези думи.

„Вземи парите, хлапе. Всичките са за теб.“

И Ейнджъл го направи. Обърна се и избяга, стиснал чека с потните си пръсти. Докато тичаше, непрекъснато си повтаряше, че няма значение, че може да осребри чека, да похарчи парите и пак да се върне при Маделин.

Но когато стигна до колелото си, разбра истината и тя го прониза целия, разкъса вътрешностите му. Напускаше я, защото той искаше да я напусне, защото не беше достатъчно силен да остане, да започне работа в някоя смрадлива фабрика и да бъде баща на нероденото си дете.

„Няма да има никакво дете.“ Опита се да използва тази мисъл за успокоение, но от нея сякаш го заболя още повече.

Беше изплашен. Господи, толкова се страхуваше. Не искаше да се отказва от цялото си бъдеще, не още.

Обърна се бавно. Видя я на прозореца, видя бялото й лице зад решетките.

И тогава скочи на колелото на брат си и тръгна. Чекът тежеше като кюлче злато в джоба му.

Ейнджъл въздъхна дълбоко. Да, беше избягал, беше бягал дълго, много дълго, за да се върне отново там, откъдето тръгна.

„Аз я наричам Лина.“

Думите отново го върнаха в настоящето. И почувства първото заплашително почукване в гърдите.

Затвори очи и задиша плитко, учестено. Потта по челото му стана студена, започна да се стича на струйки надолу по лицето му.

Опита се да натисне бутона за сестрите, но беше твърде слаб. Не можа дори да надигне ръката си.

Мониторът бучеше силно, после изведнъж запищя.

Сърдечен удар.

Ейнджъл се опитваше да диша. Тялото му сякаш бе затвор, който ставаше все по-голям и по-голям. И в центъра на всичко беше болката.

Някаква далечна част на мозъка му чу шума — отварянето на вратата, светлината, тревожните гласове. Чуваше името си, но не можеше да отговори. Между него и светлината се спускаха пласт след пласт тъмнина, а той беше уморен, толкова уморен. Сякаш минаха часове.

И тогава усети докосването й, чу гласа й в какофонията.

— Ейнджъл?

Опита се да я докосне, но тялото му пречеше, беше се превърнало в безжизнен предмет. Премига и отвори очи.

Маделин се бе надвесила над него, светлината превръщаше косата й в ореол. За миг той се върна отново на онази въртележка.

— Мад — изграчи.

— Не умирай, Ейнджъл де Марко. Не смей да умираш. — Тя обърна глава и делово започна да дава заповеди. Гласът й го успокои. Тя отново се обърна към него и погали влажното му чело. — Ти ще се справиш, Ейнджъл. Само не се предавай.

Лицето й ту влизаше, ту излизаше от фокус.

— Ейнджъл? Стой буден.

Клепачите му натежаваха. Помисли си, че трябва да й каже нещо, но го забрави.

— Белодробна едема — каза тихо Маделин, после добави по-високо: — По дяволите, хора, размърдайте се.

Ейнджъл знаеше, че тези думи би трябвало да го изплашат, но повече не можеше да изпитва никакви чувства.