Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (34)

Тридесет и трета глава

Седемнадесет години по-късно

Боровинките в планините и горите вече бяха узрели. Беше настъпило време за Танца на Слънцето, тържествена церемония за възраждане и благословия. Танцът се провеждаше през лятото по традиция, положена преди много години.

Много хора от различни племена бяха пропътували мили, за да присъстват на церемонията в селото на арапахите. Те бяха направили стан под формата на голям кръг близо до реката. Сега беше време за конни състезания, игра на зарове, пируване, демонстриране на възможностите, ухажване и гостуване.

На четвъртия ден от празненствата участниците в церемонията отказаха вода и храна и безкрайно се взираха в слънцето. Но твърде малко млади мъже щяха да изпълнят клетвите и да направят нещо повече. С оцветени тела и покрити с гирлянди, те щяха да се подложат на мъчението да бъдат завързани към свещения стълб и на края дървени шишове щяха да бъдат прокарани през плътта на гърдите им.

Щяха да свирят на флейти от орлови кости и да се теглят и да танцуват, докато кожата им се разкъсаше. В следващите години те щяха да носят придобитите по този начин белези с гордост като доказателство за божествена благословия, спечелена с достойнство.

Слънцето беше високо в небето и пращаше лъчите си към земята. Те се събираха в скелета на колибата, издигната от пръти и зеленина, наречена heiseh–wh, Свещената колиба за Танца на Слънцето.

Колибата бе издигната под формата на конска подкова и отгоре беше отворена, с изключение на мартаците^[1] от цели трупи, които се издигаха над стените към раздвоения акациев ствол в центъра. На изток колибата бе отворена, на запад танцьорите образуваха дъга, обърната с лице към свещеното дърво, най-важното място на танца.

Този ствол, а също и всички останали дървета, бяха отсечени така, сякаш се дебне враг. Бяха повалени и донесени у дома навързани като вражески воини. Към върха на свещеното дърво бе привързано чучело от необработена кожа.

Меги седна на платформата, която в тази колиба бе покрита с дебели и пухкави кожи. От едната й страна се намираха Ловен сокол и Небесни очи, от другата — Дълга коса. Тя хвърли нервен поглед към него и се усмихна. Той бе живял много по-дълго, отколкото някой бе предполагал. Наближаваше стотната си зима, но все още мисълта му бе ясна и можеше да се движи, макар и бавно и колебливо.

Не само Чисто сърце бе умряла, Жена на иглата също бе поела към другата земя още преди десет зими. Но Дълга коса все още бе твърде жизнен, поддържаше го Спящия вълк. Синът му беше неговия стимул да се бори срещу ръката, която се протягаше от небето за него; искаше да оцелее, да види как синът му възмъжава — как участва в Танца на Слънцето — най-грандиозната церемония на арапахите всяка година — време, когато кръвта се проливаше като жертвоприношение на Бога на Слънцето.

Сълзи на щастие заради Дълга коса изпълниха очите на Меги. Той с гордост наблюдаваше сина си, който заемаше високо положение сред връстниците си, защото притежаваше четирите добродетели — храброст, щедрост, сила на духа и честност. Оттук насетне животът на неговия син щеше да е посветен на спазването на тези добродетели във всяко едно начинание.

Също като Златен орел, помисли с гордост Меги и избърса сълзите в очите си. Макар и все още да изпитваше ужас от изпитанието, на което щеше да бъде подложен синът й — изпитание, което щеше да остави по гърдите му белези също като тези по гърдите на баща му, вече бе привикнала с мисълта, че това е нещо, което просто трябва да приеме.

Погледна към Ловен сокол. Беше облечен в еленов костюм с ресни, в съответствие с роклята от еленова кожа на Меги, по която имаше и мъниста. Бе все така красив и с благородна осанка както в първия ден, когато го зърна.

Заради него Меги бе приела и продължаваше да приема всички обичаи на арапахите, дори и тези, които щяха да причинят болка на техния син.

Тя съзираше гордостта в очите му, когато той се заглеждаше в сина си, и очакваше онзи момент, в който Златен орел щеше да се присъедини към Спящ вълк и останалите за последния ритуал от Танца на Слънцето, когато всички щяха да застанат заедно и в гърдите им щяха да бъдат забодени острите пръчки.

Меги съзнаваше смисъла на церемонията и нейната значимост за сина й, за превръщането му в мъж в очите на съплеменниците им. Беше го наблюдавала как израства в прекрасен млад мъж цели шестнадесет години. Той вече привличаше погледите на много млади жени.

Меги запретърсва тълпата хора, които бяха насядали и също очакваха започването на церемонията. Погледът й се спря, когато откри Бяла гълъбица — красиво и крехко момиче от племето на шайените, чието сърце бе в мислите на Златен орел. Тя бе пропътувала заедно с родителите си дълго разстояние, за да може да е със Златен орел в този специален момент от живота му.

Златен орел често пътуваше до селото на Бяла гълъбица — така поддържаше връзка помежду им. Макар че воините на арапахите смятаха за по-разумно да изчакат по-зряла възраст за женитбата, Меги не вярваше, че синът й ще чака, докато навърши тридесет зими, за да си вземе жена.

Надяваше се поне да изчака двадесетте! Искаше й се да е сигурен в жената, за която се жени. Шестнайсет — това беше началото на младостта, времето, когато човек трябваше да е безгрижен…

Бяла гълъбица бе дошла не само да присъства на церемонията, но и да помага на Златен орел. Щеше да стои редом с него и да избърсва кръвта, струяща от раната му със стиски блага трева, която по-късно щеше да изгори като молитвен дар, принесен, за да задържи любовта на този благороден воин.

Сърцето на Меги пропусна един удар, когато Бяла гълъбица се изправи и премина през насъбралото се множество. Времето за жертвената част от ритуала почти бе настъпило.

С нервно движение се извърна и отново загледа участниците в Танца на Слънцето. Онези, които не се осмеляваха да продължат, бяха отстъпили и направили място за останалите.

В гърлото на Меги заседна ридание и тя прикри уста с ръка, за да го потисне. Гледаше сина си, който, гордо изпъчил рамене, чакаше началото на особения момент. Всяка стъпка от тази церемония се смяташе за проява на чист и свят стремеж да се измоли сила и помощ от вселената. Правеше се в чест на слънцето, което, ако останеше доволно, щеше да награди молителите, подложили се на тези изпитания.

Напрегнато взряна в Златен орел, Меги избърса сълзите от очите си. Бяла гълъбица стоеше недалеч от него, очите й бяха изпълнени с любов и гордост. За Меги беше толкова лесно да разбере чувствата на тази девойка към сина й. Днес той бе облечен с червена надбедрена препаска от мека сърнешка кожа, къса наметка от видрова кожа, две ленти на ръцете, изработени от козина на бизон, две ленти на краката от заешка козина, украшения от чай и кокалена свирка от кост от крилото на орел, която висеше на кожена каишка около шията му.

Очите на Меги се разшириха, тя плъзна ръка към Ловен сокол и сплете пръсти в неговите. Вкопчи се в ръката му, когато започна оная част от ритуала, която всяваше ужас в душата й.

Златен орел и Спящ вълк заеха местата си сред останалите млади воини. Те легнаха с лице към земята върху своите роби. Шаманът пристъпи напред и много сериозно взе да възхвалява храбростта на младите мъже, описвайки всеки от многобройните им подвизи.

Меги бе съсредоточила поглед единствено върху Златен орел, когато четирима мъже го доближиха и коленичиха до него. Те го преобърнаха и го притиснаха към земята, докато пети мъж изпъна мускулите на гърба му, за да може да прониже с нож плътта на гърдите му и да прокара дървените шишове през нарезите.

Меги извърна очи, сърцето я болеше да гледа мъките, които сигурно изпитваше синът й, при това, без да пророни нито звук.

Отново започна да следи какво става. Заедно със Спящ вълк и останалите, Златен орел беше заведен до свещения стълб. Един по един, наобиколили го, те отмятаха ръце нагоре и се молеха. Сетне се извръщаха така, че ръководещите обреда да могат да вържат с ремъци остриетата, прекарани през плътта им, и по този начин да ги прикрепят към свещения стълб.

С ръка Меги заглуши риданието, надигащо се в нея, бореше се с желанието да иде при сина си, да го прегърне и защити от евентуална нова болка.

Но точно тогава Златен орел пое кокалената свирка в уста и започна да свири, докато той и останалите неистово се задърпаха назад и затанцуваха, без да откъсват очи от слънцето.

Това продължи няколко часа. Бялата гълъбица стоеше достатъчно близко до Златен орел, за да избърсва кръвта от тялото му. Меги виждаше сълзите, които се търкаляха по хубавото лице на шайенското момиче, и разбираше, че и тя страда при гледката на изтощения и страдащ Златен орел.

Все още с поглед към слънцето, Златен орел направи един последен подскок с ръце във въздуха, дръпна каишките, плътта му се поддаде и освободи шишовете.

Когато се срина на земята, на Меги й бе необходима цялата сила на волята да не се завтече при него и да не вземе главата му в скута си.

Ловен сокол бе почувствал нейната болка и отчаяние, защото през време на танца тя все по-силно и по-силно бе впивала пръсти в ръката му. Знаеше мислите й — тя искаше да изтича при Златен орел. Майката в нея виждаше само болката, която изпитваше детето им, но не и славата, с която се окичва днес, понасяйки най-решителното от всички изпитания в Танца на Слънцето.

И Ловен сокол бе почувствал синовната болка, защото можеше да си спомни своето мълчаливо страдание по време на ритуала. Но от това бе станал по-добър, което щеше да се случи и със сина му. В очите на своето племе Ловен сокол бе придобил величие, а Великата невидима сила го благослови по много различни начини.

Една от тези благословии се извисяваше над останалите — беше отведен при Меги в онзи ден, когато тя отчаяно се нуждаеше от закрила.

Двамата заедно бяха създали този великолепен син — този син, който също щеше да създаде синове и Ловен сокол и Меги щяха да ги гледат как растат и да присъстват на техния Танц на Слънцето.

Животът беше непрекъснат низ от изпитания и жертви, но те го правеха по-пълен, по-удовлетворяващ.

— Мина ли най-страшното? — прошепна наклонилата се към него Меги.

— Haa, най-лошото мина, а също и най-хубавата част — извърна към нея усмихнати очи. — И не се бой за нашия син. В този миг той е изпълнен с гордост и вътрешно спокойствие, познати само на онези, които са участвали в Танца на Слънцето.

Меги вяло му се усмихна, искаше й се да му вярва. Но въпреки това никога нямаше да забрави страданията на сина си. Макар устните му да не бяха отронили дори едничък вик, който да свидетелства за болката, тя знаеше, че е страдал.

Неговата болка беше нейна болка.

Това се случваше с майките.

Когато отново извърна глава към сина си, Меги видя, че вече не му е нужна като успокояващ приятел. Там беше Бяла гълъбица, а главата на Златен орел почиваше в скута й.

Усмивката, която синът й отправи към своето момиче, показа на Меги, че преживяното от него, а също и причините, накарали го да го направи, са били основателни.

В усмивката му имаше меко излъчване.

Сега вече вярваше на казаното от Ловен сокол — че синът им е изпълнен с гордост, вътрешно спокойствие и увереност, познати само на онези като него, които са отишли до края, за да докажат на своя народ, че са достойни.

Меги хвърли поглед към Дълга коса. Сълзи се стичаха по хлътналите му, с пепеляв цвят страни, а той се взираше в сина си с присвити очи. Разбираше също, че и той одобрява младата жена от племето на шайените, която сега се грижеше за Спящия вълк, държеше главата и бършеше кръвта от раните по гърдите му.

— Голяма е благодарността на този стар мъж, че доживя деня на този празник. — Дълга коса погледна Меги, сетне погледът му мина покрай нея и спря на Ловен сокол. — Внуко мой, твоят дядо е готов да се отправи по дългия път заедно с Жена на иглата.

— Naba-ciba, не бъди толкова нетърпелив да ни напуснеш. — Ловен сокол протегна ръка да потупа дядо си по рамото. — Още толкова много неща ни предстоят да видим от нашите синове.

— А и дъщери. — Меги наблюдаваше Небесни очи, която се измъкна към гората тичешком, придружена от един красив воин — шайен. Беше спряла само за миг да се порадва на могъщия орел, който гордо бе кацнал на своята стойка пред колибата на Меги и Ловен сокол. Преди много години женският орел беше пуснат на свобода, за да си намери другар. Оттогава насам Ловен сокол бе имал и други женски птици, а сега този мъжкар бе обичан колкото всички останали.

— Изглежда, шайените имат някакъв начин да спечелват сърцата на нашите деца — въздъхна Меги.

— Аз пък мисля, че трябва да напомним на нашите деца, че все още са деца — добави Ловен сокол, който се тревожеше от увлечението на Небесни очи по този млад шайенски воин. Той често й носеше подаръци. Двамата се разхождаха дълго и далеч от погледа на Меги и Ловен сокол. Но вождът не искаше дъщеря му да се омъжва толкова рано, макар че тя беше на възраст, когато индианските момичета създаваха свое гнездо. Ловен сокол знаеше, че това е истината. Не беше ли Очи на пантера на почти същата възраст като прекрасната му и примамваща мъжете дъщеря?

Меги остана загледана в тази посока, докато Небесни очи се скри от погледа. Тревожеше се за времето, през което дъщеря й и младият и красив шайенски воин оставаха сами. Толкова ясно си спомняше първите прекрасни трепети на любовта! Тя можеше да те направи сляп за всичко, освен за ръцете, които те обгръщат, и устните, които те държат в плен!

Но сетне сви рамене и се засмя — никой не можеше да заповядва на сърцето, когато в живота се появеше идеалният партньор.

Тя се присламчи по-близо до Ловен сокол и му се усмихна с обожание. Самото му присъствие беше малко чудо. Името му бе като музика за сърцето й.

И когато се любеха с нежност, изпепеляваща жарава наново заискряваше в сърцата им, макар че бяха заедно вече седемнадесет зими!

Тя щеше да се погрижи огънят никога да не угасне!