Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (7)

Шеста глава

Утрото настъпи студено и сиво, натежало от мъгла. Ловен сокол разказа на Меги, че много често, когато има мъгла, ако човек изрисува в меката пръст фигурата на костенурка и сетне я наложи с пръчка, мъглата ще бъде убита и ще се разнесе.

Тя се засмя, когато той не посмя да го направи. Беше започнала да открива забавната страна на този мъж. Беше приятно да узнае, че той притежава чувство за хумор. Когато откриеше, че е бременна и че го е запазила в тайна, щеше да се нуждае от цялото си чувство за хумор, за да не почне да я мрази. От начина, по който я гледаше и от време на време я докосваше за миг, тя разбираше, че започва да се влюбва в нея.

Би ли си позволил такава свобода на чувствата, ако знаеше, че тя носи дете?

Не. Мислеше си, че не.

По-скоро, когато откриеше истината, той може би щеше да се почувства измамен. Тази мисъл й тежеше много. Но страхът, че той не само ще я намрази, но и ще я изостави, я възпираше да му каже.

Слънцето вече пробиваше с лъчите си синкавата завеса на утрото, когато Меги взе поводите в ръце и подкани воловете да следват Ловен сокол и белия му жребец. Светкавицата, която проряза в далечината аленото небе, й помогна да отметне паяжината на завладялата я отпуснатост и мислите, които я тревожеха.

Никога не бе виждала такава зловеща светкавица. Никога не бе чувала толкова силен тътен на гръмотевица. Наподобяваше търкалящи се камъни и сякаш нямаше край. След като заглъхнеше, в следващия миг започваше отново.

С приближаването на бурята я побиха тръпки. Западният хоризонт беше закрит от проточили се в продължение на мили ниски тъмни облаци. Те постепенно се издигаха нагоре и се приближаваха все повече и повече.

Бурята постепенно набираше сила и вятърът се засилваше.

Ловен сокол забави ход и се изравни с фургона.

— Не се страхувай — предупреди той Меги. — Скоро ще отмине. Може дори да не стигне дотук. Бурите в Уайоминг обхващат малко пространство. Може да вали на няколко стъпки от теб, а мястото, на което се намираш, да остане сухо.

— Не трябва ли да потърсим някакъв подслон за всеки случай? — С нарастването на страха й, гласът й също се повиши и стана писклив. — Толкова се страхувам от бури. Страх ме е… от светкавици.

Ловен сокол с жест обхвана високата, развълнувана трева, която ги заобикаляше от всички страни.

— Виждаш ли някъде подслон? — провикна се, за да се чуе над постоянно нарастващия вой на вятъра. — Ако завали, това ще е истинска благословия. Ще дойде краят на сушата. Дръж здраво поводите. Не позволявай на воловете да се изплашат.

— Не умея да управлявам тези животни — провикна се Меги. — Винаги ги е водил моят съпруг, а не аз! Ами ако не ми достигнат силите да ги удържа?

— Ако стане нужда, ще се кача на капрата при тебе и ще поема поводите — усмихна й се Ловен сокол.

В отговор и Меги се усмихна немощно. Мразеше да е толкова безпомощна. При всякакви други обстоятелства тя можеше да се справи с положението, особено пък с чифт тъпи волове! Но сега всичко при нея се бе променило, тя трябваше да мисли за детето.

Небето над тях се смрачи. Вятърът притихна и за момент целият свят сякаш замря. Всичко бе странно неподвижно. Единични капки опръскаха извърнатото нагоре лице на Меги.

Сетне започна да вали. Отначало с редки, големи, потропващи капки, а след това дъждът се засили и се превърна в порой.

Вятърът започна да духа на силни пориви и после ги обгърна пелена от дъжд. Начупените линии на светкавиците пробягваха по небето и сякаш го разкъсваха. Тътенът на гръмотевиците се усилваше.

Вятърът запращаше големи количества вода по Меги и шибаше бясно тревата около нея. Тя се бе вкопчила в поводите, защото воловете започнаха нервно да рият мократа пръст под копитата си. Бурята сякаш беше във вихъра си. Въздухът бе така изпълнен с вода, сякаш целият свят бе потънал в нея.

Разтревожена, Меги се огледа за Ловен сокол, но не го откриваше.

— Ловен сокол! — изпищя. — Къде си? О, боже, къде… си?

В следващия момент воловете се подплашиха и тежко затупуркаха без посока в дъжда. Отчаяно опитвайки се да ги възпре, Меги изпусна поводите и се вкопчи в капрата, изплашена за живота си, убедена, че това е краят и за нея, и за нероденото й дете.

В следващия момент чу шум от копита. Тя можа да различи Ловен сокол, който яздеше редом с фургона и напрегнат следеше с поглед воловете. Сепна се от уплаха, когато той безстрашно скочи в каруцата до нея и скоро поводите се оказаха в силните му ръце. И после, сякаш бе размахал вълшебна пръчка над воловете, те спряха.

И бурята спря също толкова неочаквано. Облаците се затъркаляха към хоризонта на големи, черни кълба, като отнасяха несекващите светкавици и гръмотевици.

— Благодаря ти — изрече Меги и избърса водата от лицето си с две ръце. — Как бих могла някога да ти се отблагодаря?

Ловен сокол се бе втренчил напрегнато в очите й, потиснал порива да я вземе в ръце, да я успокои. Уважение към скорошната смърт на съпруга й го възпираше все още да не й разкрие дълбочината на чувствата си към нея. Протегна ръка към косата й и отмахна мокрите кичури от челото.

— Hahou не е необходимо. Достатъчно е, че всичко с тебе е наред.

Очите на Меги се разшириха и тя преглътна мъчително. Разтапяше се под докосването му и от начина, по който я гледаше и й говореше. Вече знаеше със сигурност, че е била права, предполагайки силните чувства, които той изпитва към нея. Тя също изпитваше силно влечение към него.

Колко жалко, че не можеше да се остави на чувствата си да я водят. Беше трудно да се сдържа да не се хвърли в обятията му и да признае любовта си към него. А и толкова много искаше да му благодари, че е събудил тези чувства у нея — тя ги бе мислила за мъртви.

Неволно постави едната си ръка на корема. Изведнъж се стегна, проумяла, че дъждът е залепил пончото към издутината, която съвсем категорично издаваше състоянието й. Бързо отлепи пончото от себе си и грубата му материя отново прикри тайната й.

За щастие, погледът на Ловен сокол не се бе отмествал от лицето й, в противен случай той със сигурност щеше да узнае истината.

Беше започнала да се чувства като в капан. Колкото по-силни ставаха чувствата им, толкова по-лошо щеше да е да му разкрие истината за състоянието си. Как би могла изобщо някога да му каже? А не можеше да го крие още дълго.

— Какво значи думата, която току-що произнесе на езика на арапахите — hahou — измърмори тя, опитвайки се да отвлече мислите си към по-безопасна тема.

— На моя език ти казах „благодаря“ — отвърна Ловен сокол, потискайки чувствата си, когато откри копнежа в очите й.

Беше му трудно да проумее как е възможно толкова скоро да е загубила съпруга си и при все това да проявява чувства към друг мъж. За трийсетте си зими, той бе имал опит с достатъчно много жени, за да знае кога някоя е попаднала във властта на очарованието му.

Преди да срещне тази жена с очи на пантера и невинна усмивка, бе пренебрегвал подобен копнеж у други жени. Скоро трябваше да намери начин да говори с нея за чувствата й.

Но подобно деликатно дело изискваше време. Не беше от мъжете, които пришпорват жените за каквото и да било.

— Ловен сокол, гледай ей там! — извика Меги и посочи небето в далечината. Дългата бе изрисувала красивата си арка в небесата над планините. — Не е ли прекрасно? Поне засега със сушата е свършено със сигурност!

— Haa, не е ли хубаво — лъкът на обещанието е легнал като нарисувана мъгла на небето? — Ловен сокол протегна ръка нагоре и с пръсти очерта линията на дъгата.

— Лъкът на обещанието? — Меги премести поглед върху Ловен сокол. — Колко красиво описание. Наподобява мощния лък на индианците, който изпраща стрели във въздуха.

Ловен сокол сне ръката си, усмихна й се и кимна, зарадван, че тя бързо възприема понятията на племето му. Сетне, осъзнал опасността от това, че седи толкова близо до нея, се плъзна от седалката обратно на седлото, когато Пронто се приближи до фургона, сякаш по някаква негласно подадена команда.

— Сега ще продължим да яздим нататък. — Ловен сокол взе юздите. — Слънцето скоро ще изсуши и двама ни. Отново ще яздим до залез. Тогава ще спрем за храна и почивка. Утре по изгрев-слънце ще стигнем моето село.

— Утре? — реагира немощно Меги и примигна при мисълта, че имат да пътуват още цял ден. Днес детето в утробата й лежеше тихо. Дори вълненията покрай бурята не го бяха накарали да помръдне поне веднъж. Кравата бе мучала, пилетата бяха кудкудякали, а петелът бе кукуригал неистово по време на критичните моменти на бурята, но нейното бебе бе останало спокойно.

Меги се опасяваше, че детето й може би се готви за раждане. Страхуваше се, че може да не стигне навреме в селото.

Какви ли трудности щяха да възникнат, ако Ловен сокол не само откриеше прекалено скоро, че тя е бременна, но му се и наложеше сам да я изражда!

Отново взеха да нарастват страховете й, че може да не пожелае да я докосне, нито пък детето й, след като разбере, че е бременна. Беше невъзможно сама да си акушира! Бе сигурна, че или ще кърви до смърт, или по някакъв начин ще нарани детето.

— Haa, още един ден. — Ловен сокол повдигна въпросително вежди. — От какво значение може да е още един ден? Ловен сокол е с теб и те закриля. Нищо не може да ти причини зло.

Меги преглътна мъчително и отмести поглед от неговия. В дълбините му се четяха прекалено много въпроси.

— Още един ден — това е добре. — Тя вдигна поводите. — Всичко ще бъде наред.

Ловен сокол смушка с колене жребеца и мина пред волския впряг, а Меги го последва изтръпнала. Сърцето й биеше до пръсване, докато тя се молеше да усети някакво движение в корема си.

— Моля те, Господи — прошепна. — Нека да издържа още един ден! О, боже, моля те.

Продължиха да пътуват нататък. Изтекоха много часове. Ловен сокол бе имал право, че дрехите им ще изсъхнат бързо под палещите лъчи на слънцето. Но сега пончото на Меги се беше вкоравило и беше още по-неудобно от времето, когато бе пропито с дъждовната вода.

Младата жена се втренчи в разлюляната трева и видя, че тя също е изсъхнала. Всъщност нямаше абсолютно никакви следи, че буря е вилняла в района. Когато вятърът раздели тревата, тя можа да види земята, в която зееха дълбоки пукнатини. В края на краищата дъждът се бе оказал недостатъчен. Или поне тук, където преминаваха, сушата все още тегнеше.

Нещо привлече вниманието на Меги. Ушите на жребеца на Ловен сокол бяха щръкнали още повече и от начина, по който клатеше глава, пръхтеше и риеше с копито, тя разбираше, че е неспокоен. Знаеше достатъчно за тези животни, за да се сети, че когато един кон се държи по този начин, обикновено е от предусещането за опасност.

Но каква опасност? Днес вече веднъж бяха преодолели смъртна опасност. Какво друго можеше отново да застраши детето й и да забави пътуването им към индианското село!

Осъзна обаче, че и Ловен сокол е доловил настроението на коня. Той се приведе напред, потупа любовно Пронто по врата, прошепна нещо в ухото му, но дори и това не успокои напълно животното.

Ловен сокол се изправи и мрачно погледна към Меги.

— Трябва да мина напред и да видя какво има зад хълма. — Не изчака отговора й и се отдалечи в бърз галоп. Когато се изкачи на хълма, се вцепени от това, което видя. Доста далече, легнал като светлосин облак на земята, се виждаше дим! Той се надигаше и спускаше, като че ли яздеше вятъра.

После Ловен сокол съзря и червенеещия се матов пламък.

Пожар!

Прериен пожар, сигурно причинен от светкавица, който се приближаваше насам. Пороят не беше потушил огъня, защото дъждовните облаци бяха отнесени встрани от този район.

Страх сграбчи сърцето му, защото знаеше какво е да си в плен на разбушувал се прериен огън. Ловен сокол обърна коня и препусна обратно към Меги. Рязко спря пред нея и й обясни какво е видял.

Меги вече бе усетила слабата миризма на дим, а сега долавяше и тайнственото приглушено боботене във въздуха.

— Пожар? — прошепна едва, сякаш някой я бе стиснал за гърлото. Пребледня и й прималя от мисълта, че може да загине сред пламъците.

— Обърни фургона — извика Ловен сокол. — Има начин огънят да бъде спрян. Това ще направи Ловен сокол. Ти ще караш в другата посока, докато не дойда за теб. Разбираш ли?

Меги протегна ръка към него, от ъгълчетата на очите й се стекоха сълзи.

— Но ти можеш да загинеш — изрече, но отдръпна ръка и улови здраво поводите, когато видя решително стиснатата челюст.

— Тръгваш и се махаш от мен и от огъня — изкомандва Ловен сокол. — Сега!

Преди да бе успяла да обърне фургона в срещуположната посока, той вече се отдалечаваше. Дългата черна коса се вееше от вятъра, мускулите играеха, кожата му блестеше от потта.

Ловен сокол направляваше коня с юзда от сплетени косми. Яздеше бързо към хълма. Конят се носеше напред с дълги прескоци, сякаш по този начин търсеше свобода и сигурност за себе си. Меги остана загледана, докато Пронто превали хребета на хълма.

Сетне, сграбчена от страха, направи това, което й бе наредено. Бореше се с напиращите сълзи, когато най-накрая успя да насочи впряга с воловете в обратната посока и те затупуркаха колкото им държат силите по смазаната трева, по която току-що бяха дошли.

Изпищя, когато огромен брой малки, сиви прерийни зайци я настигнаха и задминаха без звук. Една след друга ги следваха групи антилопи, които препускаха и се оглеждаха назад. От време на време наблизо минаваха с големи подскоци разпокъсани групи белоопашати сърни, гонени от облака от вятър и дим.

Тя хвърли поглед през рамо, пое пресекливо въздух и почувства как й прималява, когато установи, че сега димът се е превърнал в широк цяла миля облак, който се върти и извива вретеновидно към небето, черен като мастило. Не виждаше как Ловен сокол ще оцелее сред такъв опустошителен пожар.

Нещо я накара да обърне. Не можеше да остави Ловен сокол да загине по такъв начин. Трябваше да го накара да се оттегли с нея.

Сърцето й заби учестено, тя плесна воловете с поводите, подкарвайки ги отново към опасността, която току-що бяха оставили зад себе си, макар да си даваше сметка, че от уплаха, те биха могли да се втурнат без посока и дори да обърнат фургона.

Но заради Ловен сокол трябваше да рискува всичко. Не беше справедливо да го остави сам да се бори с огъня. Щеше да е най-добре, ако и двамата се оттеглеха към реката. Там пожарът не можеше да премине и те щяха да го изчакат да затихне.

С приближаването към хребета на хълма, зад който бушуваше пожарът, Меги беше посрещната от силна вълна топъл въздух. Когато стигна билото, спря воловете и вкаменена загледа как Ловен сокол, който беше много близо до бушуващите пламъци, пали множество по-малки огньове. Гледката беше удивителна. Свирепият прериен пожар напредваше, но щом стигнеше огньовете запалени от Ловен сокол, се отдръпваше.

С лице, нашарено от дима, препускайки, той се отдалечи от тлеещата пепел. Когато откри Меги в такава близост със смъртната опасност, той я изгледа строго и гневно.

— Не си изпълнила заповедта ми! — изръмжа. — Останала си!

— Тръгнах, но после се върнах. Не можех да те оставя да загинеш сред пламъците.

— И какво щеше да направиш, за да ме спасиш? — запита все още сърдит.

— Щях да те накарам да избягаме към реката. — Меги изпъчи рамене под гневно смръщения му поглед. — Там можехме да изчакаме, докато огънят утихне.

— Не знаеш ли, че когато пламъците напредват, те се засилват? — Ловен сокол се наведе и доближи лицето си до това на Меги. — Нямаше да стигнем реката.

— Наистина ли? — немощно запита Меги.

— Наистина — бе отговорът. Сетне индианецът взе поводите от ръцете й и сам се зае да обърне впряга назад към реката. Сторил това, той й ги хвърли обратно. — Сега ще отидеш при реката. Така е по-безопасно и за двама ни. Там ще прекараме нощта.

Меги кимна нетърпелива и го последва. Наблюдаваше го, докато яздеше пред нея, и изпитваше истинско облекчение, че е добре, възхищаваше се от смелостта, с която се бореше със свирепия огън.

У нея се разливаше непозната топлина и тя осъзнаваше, че истински го обича. Иначе не би рискувала собствения си живот и този на нероденото дете, за да се върне при него.

Колко странно бе, че най-накрая позна истинската любов!

Но в колко неподходящо време! А и да обичаш индианец, нямаше да е толкова лесно, като да обичаш бял мъж. Тази любов бе забранена от обществото на белите. Може би дори и индианското общество забраняваше на свой воин да даде сърцето си на бяла жена.

Освен ако този воин не беше вожд и се ползваше с по-голяма свобода. А Ловен сокол имаше властно поведение като на вожд.

Извърна поглед от него и се усмихна. Надяваше се да е така!

Продължиха да яздят, докато стигнаха реката, където вкараха животните в естествената кошара, образувана от редицата акациеви дървета. От двете страни на реката долитаха безредни крясъци на птици, които се установяваха за нощта. Някъде в далечината отекна вълчи вой.

Ловен сокол слезе от Пронто и го завърза за един нисък акациев клон. После се приближи към воловете на Меги и започна да ги разпряга, докато тя слизаше от капрата. Меги въздъхна и докато се протягаше, се хвана отзад за кръста. Никога по-рано не се бе чувствала толкова изтощена. Клепачите й тежаха като олово, беше й трудно да ги държи отворени.

Отиде до водата, приведе се и наплиска лицето си. Скоро долови зад гърба си миризмата на пушек.

Стресната, тя се изправи на крака и се извърна, уплашена от възможността огънят да ги е последвал. Усмихна се облекчено, когато видя огъня, който Ловен сокол бе стъкмил под заслона на подредени в кръг камъни.

Когато се извърна и й отправи усмивката си, очите му искряха и издаваха топлотата на чувствата му към нея.

— Очи на пантера, ела и седни с мен край огъня. Или би искала да се изкъпеш? Ще ти осигуря уединението, което желаеш.

— Така ли…? — Меги нямаше търпение да премахне вонята от тялото си, а и вече напълно се доверяваше на индианеца.

— Колкото и време да е необходимо, за да се изкъпеш, Ловен сокол ще остане с гръб към теб — кимна той.

— Колко ще ми е приятно да се потопя във водата и да се отпусна за малко. — Меги прокара пръсти през мръсната си коса.

Ловен сокол свали седлото от гърба на коня и го нагласи близо до огъня, после легна и положи главата си върху него, обърнат с гръб към Меги.

— Хайде, преди да се е стъмнило напълно, върви се изкъпи. После ще се изкъпя аз.

Меги се изчерви от мисълта, че той ще се съблича толкова близо до нея, но после се забърза обратно към фургона, взе оттам чиста рокля, бельо, кърпа, изтривалка и сапун. Върна се при реката и скоро вече беше стъпила на покритото с дребни кръгли камъни дъно, отдала се на удоволствието от допира на водата до плътта й. Час по час хвърляше поглед към Ловен сокол и всеки път изпитваше облекчение да види, че неговото внимание не е насочено към нейната особа.

Когато най-накрая се почувства чиста, а косата й скриптеше, като прокарваше пръстите си през нея, тя излезе от реката и бързо се облече. Простена, когато погледът й се спря на мръсното пончо, ужасена от мисълта, че трябва отново да го облече.

Но нямаше друг избор. Може би по-късно тази нощ щеше да намери кураж да открие истината за състоянието си пред Ловен сокол. Ако той я обичаше истински, щеше да разбере. Сърцето му беше достатъчно голямо, за да приеме всичко.

След като отново навлече пончото, а мръсните дрехи занесе обратно във фургона, Меги се върна при огъня и седна. Изкашля се, за да привлече вниманието на Ловен сокол.

— Ловен сокол, готова съм. Сега е твой ред. Обещавам да не гледам.

Като се извърна към нея, нетърпелив да я види без мръсното пончо и с пищната коса, измита и пусната върху раменете, в погледа му се появи остро разочарование, щом откри, че все още е облечена с широката дреха, която скриваше тялото й.

Опитваше се да го проумее. Може би се обличаше така, защото скоро бе останала вдовица и не искаше да излага на показ пред друг мъж женската си фигура.

Може би скоро щеше да има по-голямо желание да се разкрие.

Оставаше му да очаква този момент, защото нищо друго не му се искаше повече от това да прокара ръцете си по твърдите й гърди, да открие вкуса на плътта й.

Искаше да й покаже как да забрави онзи, другия мъж.

Втурна се към реката, изкъпа се набързо, после се върна край огъня и понечи да предложи на Меги парче изсушено месо, което извади от торбичката. Но откри, че тя е дълбоко заспала, легнала на одеялото близо до огъня с мечата наметка отгоре си.

Разочарован, защото бе имал желание да прекара вечерта с нея, разговаряйки за събитията от деня, Ловен сокол се отпусна на одеялото до Меги. Докато я наблюдаваше как спи, той отхапа парче от месото и го задъвка бавно, а очите му поглъщаха сладката миловидност на лицето на Меги.

Неочаквано нещо го подтикна да я докосне. Придвижи се по-наблизо и прокара пръсти първо по очертанията на лицето, сетне по устните й. Сърцето му заблъска силно при мисълта да мушне ръка под мечата роба, да събере гърдите й в треперещите си шепи. Щеше да е толкова лесно. Тя изобщо нямаше да узнае.

Но не посмя. Нямаше да е честно от негова страна. Вместо това хвърли настрани парчето месо и със запален в слабините пожар се изтегна на своето одеяло и притворил очи си наложи да заспи.

Но сънят не идваше.

Очите му не можеха да останат дълго време затворени. Продължаваше да копнее да хвърли още един поглед на бялата жена.

После щеше да гледа на другата страна, защото разбираше, че мислите му се носят в опасна посока.