Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (15)

Четиринадесета глава

Меги се изкиска, когато стомахът й изкъркори от глад. Отпусна се в прегръдката на Ловен сокол, като го гледаше любовно.

— Свикнала съм да закусвам всяка сутрин — изрече внимателно. Положи дланта си на бузата му. — Скъпи, ще ида да събера яйца. Няма ли да хапнеш малко бъркани яйца тази сутрин? Заедно с мен.

— Бърканите яйца не могат да ме изкушат. — Ловен сокол тихичко се разсмя. — Не е храната, която един арапах би искал. — Нежно я отблъсна от себе си и игриво я плесна по задника. — Върви. Събери твоите яйца. Бъркай ги и им се наслаждавай. Аз ще отида да нахраня моя орел, а после ще се срещна с дядо. Ще споделя неговата закуска тази сутрин. Той е самотен, откак бялата жена влезе в кожата на внука му.

— Кога ще се срещна с него? — запита Меги, като вземаше кошничката за яйца.

— Когато настъпи подходящото време. — Закачливата усмивка на Ловен сокол избледня. — Той храни много горчиви чувства срещу nih-a-ca. Ти си бяла. Страхувам се, че когато те заведа при него, той ще види единствено това.

— Тогава трябва ли въобще да се срещам с него? — Меги се страхуваше да не бъде отблъсната от възрастния мъж, който имаше такова значение за Ловен сокол.

— След известно време, да. — Ловен сокол я взе в ръцете си. Докосна леко устните й. — А сега, преди Небесни очи да се е събудила, иди и събери яйца, за да си направиш закуска.

— Колко мило от твоя страна, че построи кокошарник за моите пилета. Петелът ще може да се разхожда между кокошките, а те ще има къде да снасят яйца за моите закуски. — Меги се бе загледала в очите му. Обичаше тайнството, скрито в тъмните им дълбини. — Когато Небесни очи стане достатъчно голяма, за да може да поема твърда храна, едно от първите неща, които ще й дам, е жълтък.

— А кога ще започне да пие краве мляко, вместо да суче от тебе? — Ловен сокол плъзна ръце нагоре и обхвана гърдите й през меката материя на роклята от сърнешка кожа.

— Много дълго бе лишена от гърдите ми. — Усмивката на Меги избледня. — Сега, когато мога да я притисна до гърдите си и да я кърмя, ще направя всичко възможно да отложа колкото се може повече отбиването й.

— И ще ги делиш между нея и мъжа, който те обича. — Гласът на Ловен сокол звучеше дрезгаво. Той я придърпа по-близо и я целуна страстно и дълго.

Когато я отпусна и отстъпи, тихо се разсмя, защото видя, че и тя е разтърсена от целувката толкова, колкото той самият.

— Нощите идват прекалено бавно за този индиански вожд. — Докато се отдалечаваше от нея, й подари през рамо една подигравателна усмивка.

Разтърсена от целувката и внезапно надигналото се желание да го има, Меги почувства слабост в коленете и не успя веднага да последва Ловен сокол вън от колибата. Хвана се за сърцето, усещаше неистовите му удари.

— Кой казва, че трябва да чакаме нощта? — прошепна тихичко и се разсмя.

Усмивката й бе изтрита от болезнения вик вън край типито. Тя пребледня и едва не изпусна кошницата. Звукът бе така пронизителен и изпълнен с отчаяние.

— Ловен сокол! — извика уплашена, че някой го е нападнал.

Пусна кошницата и изтича навън. Сетне рязко спря, защото съзря Ловен сокол застанал край стойката на орела. Ахна, когато видя, че стойката пустее. Въжето, което бе задържало орела към стойката, се люлееше развързано от сутрешния бриз.

Много хора се втурнаха тичешком да разберат какво бе причинило отчаяния вик на Ловен сокол. Самият той се извърна и сведе поглед към Меги.

— Моят приятел орелът си е отишъл — отрони пресипнало. — Трябва да го последвам! Трябва да го намеря!

И още преди Меги да бе успяла да каже каквото и да било, Ловен сокол се затича към корала. Широко отворила очи, тя го наблюдаваше как се мята на един от конете, който бе избрал, след като бе подарил Пронто. Това беше животно със златисто ръждив цвят, много добре развито и с буен темперамент.

Остана загледана в него, докато той се отдалечи с бавен тръс, оглеждайки клоните на дърветата за обичния орел. Знаеше, че няма лесно да се откаже от птицата. Възможно беше целия ден да обикаля каньоните и горичките. Меги трябваше сама да се грижи за себе си до завръщането му. Това някак си не й допадаше. Беше свикнала да бъде близо до Ловен сокол. Все още не беше съвсем приета от племето му. Това я караше да се чувства несигурна.

Трябваше да си намери занимание, та денят да отмине бързо. Бавно се извъртя, усетила върху себе си погледите на много хора. Леко се усмихна на наблюдаващите я, сетне се втурна обратно в типито на Ловен сокол.

Застана пред огъня. Беше й трудно да успокои дишането си. След малко реши, че трябва да продължи с обичайните си сутрешни занимания, дори и при наличието на публика.

Решително грабна кошничката за яйца и прекрачи навън. Пое си облекчено въздух, когато не видя никого. Имаше само една жена.

— Нежен глас — произнесе тя и вътрешно се стегна. Нямаше доверие на тази жена. Меги бе започнала да свиква с неочакваните появявания на Нежен глас. Почти винаги захващаше разговор, макар и колебливо. В повечето случаи начинът, по който Нежен глас я гледаше, предизвикваше ледени тръпки по гърба на Меги.

— Добро утро. — Меги беше тази, която поздрави, защото този път Нежен глас не понечи да подхване разговор. Сетне се врътна, отдалечи се от индианката и се отправи към кокошарника, който Ловен сокол бе направил съвсем наблизо до типито. Знаеше, че не е сама. Чуваше шума от обутите в мокасини крака на Нежен глас.

Без да й обръща повече внимание, Меги влезе в кокошарника и започна да събира яйцата в полозите.

Меги припряно вършеше работата си, защото не искаше да оставя детето си прекалено дълго само. Когато привърши се извърна, за да се отправи към типито, но й се наложи да спре толкова рязко, че част от яйцата се изтърколиха от кошницата. Нежен глас препречваше пътя й.

— Дръпни се — изрече сурово Меги и отправи сърдит поглед към Нежен глас.

За голямо нейно удивление Нежен глас се подчини, сетне закрачи редом с нея, докато Меги се опитваше да се отдалечи.

— Кокошките са птици с много чудноват вид — изрече най-накрая Нежен глас, — но, изглежда, е добре да имаш кокошки. Яйцата им са много полезни.

— Полезни? — Меги повдигна въпросително вежди, когато се извърна да погледне Нежен глас. — Да, от тях става великолепна закуска.

— Закуска?

— Сутрешното хранене — обясни Меги. — Белите хора се хранят сутрин.

— А, разбирам. — Нежен глас се насилваше да се държи приятелски. Правеше го, за да успее по-късно да осъществи своите планове да направи така, че бялата жена да започне да изглежда глупава в очите на Ловен сокол и той да се освободи от нейната магия.

Индианката безспорно беше много красива и Меги се чудеше защо Ловен сокол подминава такава красота. Меги никога не се бе смятала за красавица. Значи у нея Ловен сокол бе открил нещо друго, може би нещо, което Нежен глас не можеше да му предложи. Достатъчно дълго бе наблюдавала индианката, за да разбере, че тя е злобна.

Погледът на Меги обходи красивата девойка от главата до петите. Днес беше облечена в обичайната дреха на арапахите — две зашити една за друга сърнешки кожи, украсени с мъниста. Роклята не стигаше до глезените. Нежен глас бе обута с мокасини, към които бяха прикачени гети, стигащи до коляното.

Косата на Нежен глас бе разделена на път, който започваше от средата на челото и завършваше в средата на врата, и беше сплетена в две плитки, които висяха зад ушите. Самият път бе боядисан в червено. Меги все още не беше питала защо се прави това, но моментът сега изглеждаше удобен, защото Нежен глас все още вървеше с нея и дори нарочно я последва в типито.

— Защо си боядисваш пътя на косата? — Меги остави кошницата с яйцата на пода и понечи да го докосне, но отпусна ръка край тялото си, когато Нежен глас припряно отстъпи назад. — И какво е това, което придава този силен цвят?

— Това оцветяване се нарича Пътека на Слънцето. За да се получи точно този цвят, се използва охра, а понякога киновар.

Меги понечи да запита още нещо, но за нейна голяма изненада и объркване, Нежен глас неочаквано се завъртя и напусна типито. Меги сви рамене и отиде да нагледа Небесни очи. Намери я дълбоко заспала, устничките й помръдваха, сякаш сучеше от зърното на майка си.

— Още ли сънуваш ангелски сънища? — Меги приглади и подпъхна юрганчето под брадичката на дъщеричката си.

Бавно прокара ръка по завивката, като й се възхищаваше. Беше я шила с много любов през дългите часове край огъня в колибата. През това време Мелвин или работеше в градината, или четеше книга на меката светлина на пламъка на единствената газова лампа.

Споменът за онези вечери с Мелвин вече не бяха така болезнени. Това бяха хубави, приятни спомени, такива, които щяха да се запазят завинаги. Добротата на Мелвин беше за нея като божа благодат. Никога нямаше да я забрави.

Само няколко дни след като бе родила дъщеричката си, Ловен сокол й бе донесъл от фургона всички нейни неща. Много ценеше малкия кедров скрин, който Мелвин бе изработил със собствените си ръце. В него се намираха бебешките дрешки и пеленките, които бе ушила за детето.

Мармаладът, който бе успяла да вземе, бе намалял, след като разбра как да пече хляб в огнището на типито. Беше показала на Ловен сокол как се бие масло.

Той опитваше някои от храните, които тя приготвяше.

Искаше да опознае нейния начин на живот, както тя — неговия.

В началото ранното кукуригане на петела го дразнеше. Но постепенно го включи към звуците, с които бе привикнал от детство — шума на вятъра, кучешкия лай, пръхтенето на конете в корала.

— Донесох охра да оцветим косата ти — неочаквано се обади иззад гърба й Нежен глас.

Стресната, Меги се извъртя, ококорила очи.

— Донесла си своите бои, за да оцветиш моята коса? — възкликна изненадана от милото отношение на Нежен глас, но все още не можеше да й се довери.

— Ела. Седни край огъня — подкани я Нежен глас и махна с ръка. В другата държеше малка съдинка с боя. От един от предните джобове на роклята й стърчеше четка за боядисване на косата, а малкото ръчно огледало беше в другия.

Изведнъж Меги усети глад, но не искаше да пропусне възможността да създаде дори най-слаби приятелски отношения с тази жена, която по много начини й бе демонстрирала, че я ненавижда.

— Добре. — Меги се настани край огъня.

— Приятно ли ти е това, което правя? — запита Нежен глас, когато започна да разчетква дългата и пищна коса на Меги.

— Aa, приятно ми е. — Меги отправи въпросителна усмивка през рамо.

— Ще кажеш ли на Ловен сокол, че си доволна от това, което правя за теб? — за момент Нежен глас престана да реше косата й.

Меги бе започнала да подозира защо индианката върши всичко това. Нежен глас искаше да я използва за свои егоистични цели. Но в момента Меги нямаше причина да бъде недоволна.

— Aa, ще му кажа — потвърди тя.

Нежен глас се усмихна широко и продължи да реше, сетне сплете косата на Меги.

— Днес Ловен сокол загуби птицата си. — В думите й прозвуча остра нотка. — Тъжно, нали?

— Много — промърмори Меги. — Той обожаваше тази птица. Отгледал я е от пиленце. Бяха приятели, така както хората стават приятели.

Меги замълча, давайки възможност на Нежен глас да говори, но когато тя не го стори, продължи:

— В началото не можех да разбера защо Ловен сокол ще държи орел — промърмори тя. — Но когато видях колко е привързан към птицата, реших, че няма нищо лошо в това тя да му бъде любимец. Той ми обясни, че е нещо съвсем обичайно един ловец арапах да донася у дома си животни и птици, които да отглежда в плен.

— Белите хора имат ли домашни любимци? — Нежен глас нанасяше боята по пътя на косата на Меги.

— Aa, аз самата десет години имах котка и сигурно още щеше да е с мен, ако не я беше сгазила една двуколка — тъжно изрече Меги. Тя никога нямаше да забрави Старч, черно-бялата си котка. Дори сега можеше да си припомни миризмата й и приятното чувство, когато я чуеше, че преде. Не беше странно, че когато погреба котката в градината, внезапно усети самота. — Една моя приятелка имаше канарче — продължи тя. — Беше доста красиво. Песента му беше прекрасна. — Припомни си дървената, боядисана в бяло клетка. Въздъхна, после добави: — Въженцето на орела на Ловен сокол се е развързало. Чудя се дали ще го открие?

— Не. — В гласа на Нежен глас имаше саркастична нотка. — Разтвори ли веднъж орелът крилата си на свобода, много бързо вземат власт инстинктите на дивото същество. Дори и Ловен сокол да открие своята птица, орелът няма да го разпознае като стария приятел.

— Питам се как ли се е освободил? — Меги погледна индианката изкосо през рамо. Замръзна, когато съзря странния блясък в очите и усмивката, която заигра по устните й.

Сърцето й пропусна един удар и тя извърна поглед от Нежен глас и от истината, която би искала да не се налага да узнава и която лежеше скрита зад дяволската усмивка и присвитите очи.

Нежен глас извади малкото ръчно огледало и го пъхна в ръката на Меги.

— Виждаш ли? — бързо промени темата. — Не изглеждаш ли прекрасно?

Меги се чувстваше прекалено неловко от това, което току-що бе разкрила, за да е в състояние да види нещо красиво. При все това, когато погледна в огледалото, не можеше да не забележи, че стореното от Нежен глас значително бе подобрило външния й вид. С плитките и роклята с прекрасните мъниста тя заприличваше на индианка.

Остана загледана в себе си още малко, после върна огледалото на Нежен глас.

Очите на индианката се разшириха. Меги беше умна. Беше ли доловила от поведението й, че тя е виновна за изчезването на орела на Ловен сокол?

Изтръпна, когато си помисли, че Меги може да каже на Ловен сокол своите подозрения! Трябваше да направи нещо да отвлече вниманието й!

— Днес направих нещо за теб — рече припряно. Заобиколи бялата жена, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. — А ти ще направиш ли нещо за Нежен глас?

Меги очакваше индианката да моли за мълчанието й и бе учудена от молбата й.

— Може ли Нежен глас да закуси заедно с теб бъркани яйца? — замоли тя и подари най-сладката си усмивка на Меги. — Ти учиш моите обичаи, аз уча твоите.

Меги се взря изпитателно в тъмните очи на Нежен глас. Не желаеше да споделя каквото и да било с тази дяволска жена. И макар да подозираше, че тя използва тази молба като примамка, не можеше да не я изпълни. Щеше да е прекрасно да има приятел. Ако бе възможно Нежен глас да е човек, на когото да се довери…

— Aa. — Меги освободи ръцете си. — Сега ще приготвя закуската.

— Hahou. — На пръв поглед Нежен глас изглеждаше доволна. Тя се изправи, взе кошницата и я подаде на Меги.

Точно когато Меги се присегна за тигана, в типито влетя Ловен сокол, побеснял от ярост. Меги и Нежен глас си размениха въпросителни погледи.