Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (26)

Двадесет и пета глава

Първото утро след сватбата изглеждаше вълшебно за Меги. Преди Небесни очи да се събуди, тя и Ловен сокол се любиха отново, този път по-бавно, наслаждавайки се на всяка минута.

Ловен сокол бе запалил силен огън, за да затопли колибата. Двамата с Меги седяха край огнището, вперили поглед в Небесни очи, която сучеше лакомо.

После Небесни очи се оказа отново в люлката, дълбоко заспала. Меги се нахрани до насита с бъркани яйца, а Ловен сокол бе пред колибата и хранеше орела с месо, което предварително бе затоплил.

Меги решеше дългата си коса. Чувстваше се изпълнена с покой. Вероятно така се чувстваше котката, излегнала се до огнището или в скута на господаря си.

— Ако можех да мъркам… — прошепна на себе си тя и се разсмя. — Тогава Ловен сокол щеше да чуе доволството ми от това, че съм негова съпруга.

Тя се протегна и остави четката настрана. Беше сигурна, че той не се нуждае други доказателства, освен от тези, които му бе предоставила през изминалата нощ по начин, който единствено имаше значение. Телата им бяха съвършено настроени, една симфония за двама.

Навън Ловен сокол разговаряше с някого и изведнъж гласът му се издигна до вик и привлече вниманието на Меги. Очевидно съпругът й беше разстроен от нещо.

Тя отметна косите си зад раменете, завтече се към входа и се втурна навън, за да установи объркана, че наоколо няма никой — нито Ловен сокол, нито някой друг, само тези, които току-що се измъкваха от колибите си, за да се захванат с ежедневната работа.

Къде бе отишъл? Не беше обичайно да изчезне, без да й се обади.

— Вождът Ловен сокол е в корала — изрече един млад воин, който пристигна запъхтян при нея. — Изпрати ме да ти кажа. Даде ми позволение да вляза във вашата колиба и да взема торбичката с лекарствата му. Там са и церовете за коне. Обясни ми къде мога да я намеря.

— Лекарство за коня му? — попита Меги. — Защо му е нужно?

— Мое задължение е всяка сутрин да проверявам конете в корала, за да знаем дали някой не ни е бил откраднат — обясни младият воин. — Днес намерих коня на вожда Ловен сокол да лежи на земята. Тежко болен е.

Меги забеляза, че той нервно пристъпя от крак на крак и мести погледа си ту върху нея, ту върху входното платнище. Очевидно беше нетърпелив да изпълни нареждането колкото е възможно по-бързо.

Тя му кимна.

— Върви и направи това, което ти е наредено — изрече и го последва, когато той пристъпи в колибата, която тя вече приемаше и като своя.

Внезапен страх обхвана сърцето й, когато го видя да отива направо към торбите от кравешка кожа, които принадлежаха на Ловен сокол. Макар че пътната чанта с парите бе заровена в земята, не можа да не изпита притеснение, че младият човек може да я открие. Докато той продължаваше да търси, сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Въздъхна успокоена, когато най-накрая той избра сред другите една по-особена торбичка.

— Hahou — обади се момчето и излезе тичешком.

С разтреперани крака Меги стигна до леглото и за момент се отпусна върху му. Почти бе забравила за парите. Сега си даде сметка как можеха да се променят нещата, ако чантата бъде открита.

При все това се страхуваше да я изрови и да я скрие другаде, защото се опасяваше да не я заловят в този момент. Засега трябваше да я остави и да се моли Ловен сокол да не я открие никога. Защото тогава щеше да разбере, че в сърцето си тя продължава да държи заключени мрачни тайни.

Искаше й се да отиде при Ловен сокол, но погледът й попадна на люлката на Небесни очи. Нещо дълбоко в нея й говореше да не оставя детето без наблюдение, дори и за минути. Случваха се разни неща, които я караха да се тревожи за неговата безопасност. Най-напред бе пуснат на свобода скъпоценният орел на Ловен сокол, сега пък се беше разболял конят му.

Мислите й пропълзяха назад към Нежен глас и подозренията, които хранеше към тази млада жена. Не беше в състояние да се отърси от тях. Възможно ли бе да е дала на коня на Ловен сокол нещо, от което той да се е разболял?

Отърси глава, опитваше се да не се разсейва с такива мисли. Не изглеждаше логично Нежен глас да продължава да има причини да наранява Ловен сокол. Тя бе открила мъж, който я обича повече, отколкото бе заслужила.

Или пък беше от онези, които винаги искат още нещо?

— Нима ще стоварва отмъщението си върху нас отново и отново? — прошепна на себе си, а в гласа й се долавяше отчаяние.

— Искаш ли да отидеш при Ловен сокол?

Гласът на Жена на иглата, долетял иззад гърба й, я накара да се обърне.

— Повиках те отвън, но ти не ме чу. — Жена на иглата пристъпи още по-навътре в типито към Меги. — Сигурна съм, че си разтревожена за коня на Ловен сокол. Върви. Бъди с него, докато той се грижи за своето животно. Аз ще се занимавам с Небесни очи.

— О, Жена на иглата, наистина ли? — Меги пресрещна бавно приближаващата се индианка. Тя сграбчи ръцете й и ги стисна с много чувство. — Винаги си толкова мила с мен. Дали някога ще мога да ти се отплатя?

Жена на иглата тихо се разсмя.

— Отплатата е, че съм с теб и детето — отвърна, а старите, заобиколени с бръчки очи танцуваха, втренчени в Меги. — Не знаеш ли, че караш тази стара жена отново да се чувства млада?

— Толкова е мило, че го казваш. — Меги пусна ръцете й и я прегърна.

После се отдръпна от нея и погледна към люлката.

— Небесни очи се нахрани и току-що заспа. — Тя посочи с глава детето. — Ако се събуди, не би трябвало да е гладна.

— Това е добре, защото млякото на тази стара жена пресъхна преди много, много години — изкиска се тихо Жена на иглата. — За тази стара жена ще бъде достатъчно да я подържи.

— А също и за Небесни очи. Тя привикна към прегръдката ти като към моята. Вече разпознава лицето ти. Така задълбочено изучава лицата, забелязала ли си?

— Ще порасне умна и красива жена — кимна утвърдително Жена на иглата. Тя се отпусна бавно край огъня и направи знак към входното платнище. — Върви. Върви при Ловен сокол.

Меги грабна един шал, който държеше току до входа, окачен на един от прътите на колибата. Сутрините вече носеха дъха на есента.

Навън тя се втурна към корала и скоро бе коленичила край Ловен сокол. Сърцето й натежа от мъка, когато се вгледа в жребеца, който знаеше като толкова силен. Не беше мъртъв, но бе тежко болен. Лежеше, дишаше тежко, а тъмните му, доверчиви очи се взираха в Ловен сокол.

— Какво му е? — запита Меги. Потрепери, когато нова пяна се появи от ъглите на устата на животното и то изцвили тихо, опитвайки се да вдигне глава от земята.

— Според мен конят е изял нещо отровно — отвърна Ловен сокол и остави настрана торбичката с връзките, от която току-що бе извадил нещо. Огледа се наоколо в различните видове билки, които надничаха сред тревата, а после и по-далече, към оградата, където имаше много по-голямо разнообразие от тях.

— Ще умре ли? — попита Меги, която със страх гледаше как коремът на животното се повдига, сякаш се бореше за всяка глътка въздух.

— Ловен сокол няма да позволи това да се случи — отвърна безизразно той.

Меги заразглежда изваденото от торбичката.

— Какво е това? — попита, забелязала няколкото бобови зърна на точки и непознатите корени, които лежаха в дланта му.

— Това са бобови зърна — амулети. Направени са от конски букаи и корените на растението hawaxu-haxhiwaxu — конски корен — тихо обясни Ловен сокол, докато насила пъхаше тези неща в устата на коня. — Те се дават на болния кон или с тях се натрива носът на коня, ако животното е изморено, за да се възстановят силите му. Днес ще направя и двете неща. Ще го нахраня и ще го разтрия.

Меги бе затаила дъх, докато наблюдаваше как Ловен сокол се занимава с коня, внимаваше за реакцията на животното и се надяваше тя да не се забави много. Молеше се наум Ловен сокол да не е закъснял — не само заради животното, но и заради самия него. Той обичаше своите животни. Те бяха част от него. Неотдавна бе загубил орела. Беше се разделил с Пронто, а сега можеше да се случи така, че да загуби и втория си кон.

Нещата изглеждаха така, сякаш за всичко виновна беше само Меги, защото нещастията започнаха да се случват, откак тя влезе в живота на Ловен сокол. Много се надяваше самият той да не почне да мисли по същия начин.

Можеше да я намрази.

Меги подскочи, когато конят вдигна глава и я опря в Ловен сокол, като търкаше меките си ноздри в ръката му.

Ловен сокол прокара свободната си ръка по плещите му, после надолу към хълбоците.

— Сега трябва да се изправиш — заговори тихичко той. — Сега или никога, мое прекрасно животно.

Меги се изправи и отстъпи встрани, когато Ловен сокол се надвеси над коня. Младият воин, който стоеше настрани и наблюдаваше, подаде на Ловен сокол въже. Той го натъкми около врата на животното и започна внимателно да го тегли.

Меги стискаше ръце зад гърба си, докато наблюдаваше как мъжът й се бори за живота на животното. Краката на коня се преплитаха, когато той най-накрая се изправи.

Ловен сокол зашепна в ухото му.

— Трябва не само да стоиш, но и да вървиш. — Отново прокара ръка по плещите на коня. Кимна на Меги. — Ела. Ще вървим заедно. Ще му дадем възможност да се раздвижи достатъчно и да възвърне силите си.

Меги пребледня.

— Сигурен ли си, че това е най-доброто за коня? — запита, но после се сети, че така поставя под съмнение преценката на съпруга си. Той също я погледна кисело.

Тя не очакваше нов отговор. Завърза шала на възел под брадичката си и зачака да поставят на коня оглавник. Сетне се приближи до Ловен сокол и го хвана за ръката.

Меги затаи дъх, когато той дръпна поводите и конят направи предпазлива стъпка напред. Краката му вече не се подгъваха толкова много.

— Ще падне! — извика тя и тревожно погледна Ловен сокол.

— Няма да падне — отвърна той и тихичко започна да подмамва коня. — Той има силен дух. Моят жребец ще се бори за живота си.

Меги тръгна напред, после изчака, докато Ловен сокол убеждаваше коня да го последва. Беше разтворила широко очи, сърцето й заблъска неудържимо, когато конят започна бавно да пристъпя по тревата.

Колкото повече време минаваше, откак се бе изправил на крака, толкова по-силен ставаше конят. Скоро Меги и Ловен сокол закрачиха бързо. В днешния ден слънчевата топлина беше истински дар от небето, защото убиваше ледения вятър, който подухваше в лицето на Меги и разпиляваше косите по раменете й.

— Виждаш ли? — В гласа на Ловен сокол звучеше гордост. — С всяка измината крачка конят става все по-силен. Конското лекарство отново спаси един от жребците на арапахите!

Меги се облегна на Ловен сокол и обви с ръка кръста му, готова да забрави тревогите си за коня. Вместо това се отдаде с наслада на чувството за освободеност, което й носеше тази сутрешна разходка вън от селото. Разсмя се, когато ято яребици бе подплашено и излетя от високата до колене трева в небесата. Съзираше зайци, които се разбягваха в различни посоки. Наслаждаваше се на красивите скокове на сърните, които побягваха при звука на конските копита.

Меги притвори очи. Изпитваше удоволствие от усещането на затопления от слънцето въздух по лицето си. Отдаде се изцяло на този специален миг, споделен с Ловен сокол — спасяването на любимия му кон. Стореното зло бе поправено, но въпреки това тя не беше в състояние да отхвърли напълно съмнението си по отношение на Нежен глас.

Отвори очи и се стегна при звука на приближаващи се коне. Засенчи очите си с ръка и напрегнато се взря в онези, които препускаха силно към тях. Скоро установи, че са шайени. Колкото повече се приближаваха, толкова повече лица разпознаваше от деня на сватбената церемония. Не разбираше защо се връщат, когато всъщност вече би трябвало да са стигнали собственото си село.

Скоро и Ловен сокол разпозна ездачите и се обезпокои защо те бяха счели за нужно да се върнат. Съвсем сигурно се бяха отправили към селото му с някаква необяснима решителност!

Наум преброи онези от тях, които бяха дошли за сватбената церемония. Специално в този отряд нямаше жени. Поради отдалечеността на техния стан, само неколцина воини бяха приели поканата.

Когато осъзна, че всички тези, които бяха удостоили сватбеното празненство, са тук, без изключение, любопитството му още повече се засили. Очевидно не се бяха натъкнали на някаква неприятност по обратния път. Изглеждаха все така добре и все така изкусно облечени, както когато бяха насядали в кръга на своите приятели.

Тогава защо…? Той спря коня, когато шайените го наобиколиха.

— Защо се връщате обратно към моето село на арапахите? — запита Ловен сокол, а въпросителният му поглед ги обхождаше един по един. — Да не се връщате за второ празненство и празнична трапеза? Може би искате още веднъж да поседнем и да изпушим свещената лула?

Един от воините смушка коня си и се приближи още повече до Ловен сокол. В знак на приятелство той притисна ръка към рамото му.

— Приятелю мой, този шайен ти носи вести, които ще изпълнят сърцето ти с радост — изрече Кафява антилопа и се усмихна на Ловен сокол.

— Вести? — Ловен сокол въпросително вдигна вежди. — За какво?

— За кого би трябвало да бъде въпросът ти? — отвърна Кафява антилопа с още по-доволна усмивка. — Приятелю мой, този отряд шайени спря в един лагер на ута за храна и за лула. Човекът, който ми поднесе храна, ми се стори познат. Когато се взрях в очите й, видях твоите. Ловен сокол, майка ти е жива и е добре. Тя живее с ута, сякаш е една от тях!

Ловен сокол си пое шумно дъх. Не можеше да повярва, че чутото е истина, но се надяваше да е.

Майка му беше жива!

Но изведнъж погледът му стана тревожен, когато се сети в чий индиански стан бе отишла. Този на ута. Отколешните врагове на арапахите.

Внезапно му хрумна, че може би тя изобщо не е напуснала, а е била пленена.

— Кажи ми къде е лагерът и колко ута има там. — Гласът му беше станал дрезгав от напрежение.

Меги изстина, защото я заля ужас, че мъжът й скоро може да оглави боен отряд и тя да го загуби! Животът й можеше да се промени толкова бързо! А тя не можеше да си представи бъдеще без този мъж, който я бе благословил със сърцето си!

Изплашена, извърна разтревожените си очи от него.