Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (27)

Двадесет и шеста глава

— Съзирам гняв в очите ти и го чувам в гласа ти. — Кафява антилопа свали ръката си от рамото на Ловен сокол. — Не разбирам как майка ти се е озовала в лагера на ута. Разкажи ми.

— Когато баща ми почина преди няколко луни, майка ми изчезна. — Ловен сокол бе събрал цялата сила на волята си, за да не тръгне веднага и да прибере майка си от онези, които никога не станаха приятели на арапахите. Но знаеше, че най-напред трябваше да се отблагодари на своите приятели шайените. Щяха да изпушат свещената лула с него.

После щеше да иде за майка си!

— Значи тя изчезна? — зачуди се Кафява антилопа. — Затова ли е в лагера на ута?

— В началото си мислех, че просто е искала да се махне. — Ловен сокол се чувстваше глупаво, че не е заподозрян нещо по-лошо. — Сега имам усещането, че може би е била пленена от ута.

— Не се държеше като пленница или робиня — сви рамене Кафява антилопа. — Движеше се сред ута, като да е една от тях. Когато не сервираше храна на гостите, седеше с другите жени на нейната възраст, щастлива бъбреше и шиеше.

— Тя е… щастлива? — Гласът на Ловен сокол бе тих и сдържан. Чувстваше се объркан, защо ли майка му живее всред ута като приятел, та дори като член на племето, когато през целия й живот между ута и арапахите се бяха водили ужасни войни!

— Така изглеждаше. — Кафява антилопа надзърташе в очите на Ловен сокол. — Но тя все пак е арапах. Защо е станало така, Ловен сокол?

Ловен сокол нямаше отговор на този въпрос и бързо отмести поглед от Кафява антилопа. Никога по-рано не се бе чувствал така объркан и му беше трудно да приеме за истина, че майка му е щастлива с ута.

Но най-важното сега бе, че е жива!

Тя беше жива!

И той щеше да иде за нея скоро.

Отново извърна очи към Кафява антилопа.

— Ела. Ела с мен и жена ми в моето село. — Опитваше се да скрие борбата, която водеше, дълбоко в себе си, макар да му се искаше да изкрещи високо чак до небесата обърканите чувства, които сякаш го поглъщаха!

Ръката му около кръста на Меги се стегна. Бе почти забравил, че тя стои редом с него. Не се беше опитала да продума, откак пристигнаха шайените.

И той разбираше. Тя беше объркана колкото самия него. А сигурно и щастлива, защото той узна, че майка му е жива и скоро ще бъде при тях, за да се опознаят както бе редно между снаха и свекърва.

— Почивката и лулата ще бъдат добре дошли, преди да се отправим обратно към дома — кимна Кафява антилопа. — И ако желаеш, Ловен сокол, тези воини шайени ще те придружат, когато отиваш да преговаряш с ута за завръщането на майка ти. Ута не са наши врагове, както някога, и като на арапахите. Ние преговаряме кротко и приятелски, а не с напрежение, предпазливост и изпълнени с подозрения.

Ловен сокол се замисли за момент, претегляйки предложението, което бе отправено от сърце.

— С голямо смирение този вожд приема твоето предложение — изрече най-накрая и протегна ръка, за да стисне ръката на Кафява антилопа.

Ръцете им се отделиха. Ловен сокол пое начело. До него яздеше Кафява антилопа, жребецът му бе едър и с бяла окраска. Останалите шайени ги последваха покорно.

Меги се чувстваше много по-добре. Можеше да си отдъхне. Очевидно задачата, която лежеше пред съпруга й, можеше да бъде решена без война. Присъствието на шайените в лагера на ута щеше да гарантира мирен съвет, вместо такъв, в който всяка дума можеше да съдържа заплаха.

Тя бързо извърна очи към Ловен сокол.

— Мога ли да дойда с теб? — Откри, че е изрекла въпроса, преди да е обмислила дали е разумно да придружава Ловен сокол на една мисия. Просто неочаквано й се прииска да го направи. Имаше чувството, че той се нуждае от нея сега, когато е така объркан от постъпката на майка си.

И ако щеше да бъде арапах и в мисли, и в дела, да придружи съпруга си в лагера на друго индианско племе, щеше да е ценен урок. Вече не се страхуваше да оставя Небесни очи. Две прекрасни жени се грижеха за детето — Жена на иглата и Жена с много деца. В нейно отсъствие нямаше да й липсват нито любов, нито внимание.

Ловен сокол се стресна от неочакваната молба на Меги. Вторачи се в нея. Бе разчувстван до дъното на душата си, че е готова да остави Небесни очи за толкова дълго време, за да се присъедини към него в това пътуване. Знаеше, че дори кратката раздяла с Небесни очи й коства много. А сега желаеше да се раздели с детето, заради доброто на съпруга си.

— Haa — изрече гърлено. — Хубаво е, че моята жена ще ме придружи. Майка ми ще се нуждае от компанията на жена по обратния път към нейния народ. Твоята добросърдечност ще е добре дошла за нея.

— Значи мога да дойда? — Очите на Меги се бяха разширили от нетърпение.

— Haa, можеш да дойдеш — потвърди усмихнат Ловен сокол. — Ами Небесни очи?

— Толкова много я глезят, че тя дори няма да забележи, че майка й отсъства — разсмя се тихо Меги.

Извърна поглед напред, чувстваше как задоволството се разлива по жилите й. Не разбираше с какво е заслужила да има съпруг като Ловен сокол. Той беше силен и благороден мъж, велик водач на своя народ. В добротата му се криеше голяма сила.

Когато напускаше Канзас Сити, измъчена и наранена, че е озлочестена от един низък човек, изобщо не беше в състояние да си представи различно бъдеще, толкова неповторимо като света, който бе разкрила сред арапахите.

Чудеше се как изобщо е възможно майката на Ловен сокол да пожелае нещо различно от живота, който е познавала всред своите съплеменници, арапахите. Меги изпитваше крайно любопитство да узнае защо тя бе отишла в лагера на враговете на Ловен сокол.

В селото на арапахите всички наизлязоха от колибите си, когато разбраха, че шайените са се върнали. Ловен сокол вкара коня си в корала и се извърна да се изправи лице в лице с наобиколилите го хора, а Кафява антилопа се приближи и застана редом с него. Меги стоеше от другата му страна.

Ловен сокол започна да разказва как Кафява антилопа и неговите придружители шайени са открили майка му в лагера на индианците ута. Меги почувства как сърцето я стяга, когато долови потрепването на гласа на Ловен сокол при споменаването на името на майка му. Сякаш от това се късаха сърцето и душата му.

Тя изпита облекчение, когато обясненията приключиха и събранието си отдъхна успокоено. В центъра на селото бе запален голям огън. Постлаха одеяла, донесоха храна и напитки.

Меги придружи Ловен сокол в тяхната колиба. Докато той измъкваше една кожена торба измежду принадлежностите си, тя прегърна Жена на иглата, а после отиде да нагледа Небесни очи, която лежеше в люлката, риташе с крачета и гукаше доволно.

— Намерили са майка ти — обърна се Жена на иглата към Ловен сокол и се втренчи в лицето му. — Скоро ли тръгваш за нея?

— Най-напред ще има съвет на шайените, които донесоха добрите вести, ще изпушим лулата и тогава ще тръгна за майка си. — Ловен сокол държеше кожената торбичка в ръка, а със свободната обгърна крехките рамена на Жена на иглата и я привлече нежно към себе си. — Скоро твоята приятелка ще шие и ще разговаря с теб.

Жена на иглата изпусна едно гърлено ридание, сетне се отдръпна от Ловен сокол и отново зае мястото си край огнището. Очите й бяха изпълнени с много щастие. Пръстите й работеха по-чевръсто от обичайното над ръкоделието.

За пореден път Меги се уплаши, че пътната чанта с парите може да бъде открита, защото Ловен сокол отиде в задния край на колибата и започна да търси из вещите си. Въздъхна с облекчение, когато той очевидно намери това, което му трябваше. Отново избегна гнева му. Това я накара да осъзнае, че много скоро ще трябва да му каже и последните си злополучни тайни и да приключи веднъж завинаги с това. Но сега имаше други неща, които се нуждаеха от внимание. Извърна се към Жена на иглата.

— Отивам с Ловен сокол в лагера на ута — коленичи край възрастната жена. — Можеш ли да останеш по-дълго? Можеш ли да останеш с Небесни очи, докато се върна?

Известно време Жена на иглата си играеше с пръстите на ръцете, сетне вдигна поглед и ги протегна към бузата на Меги.

— Изобщо не е нужно да питаш — промърмори. — Жена на иглата е винаги на твое разположение.

Меги притискаше старата индианка дълго към себе си, сетне отново се извърна към Ловен сокол. Чудеше се какво ли е взел от торбичката от кравешка кожа, в която бяха събрани бойните му принадлежности. Наблюдаваше го, докато той изваждаше нещата едно по едно.

Макар че Ловен сокол не очакваше сражение с ута, той знаеше, че трябва да е подготвен за срещата си с тях. Амулетите, които избра за този ден, бяха лента за ръката, изработена от кожа на язовец и оцветена от вътрешната страна в жълто и зелено. Към нея бяха прикачени кожа от борсук, един нокът от бухал, няколко пера, звънчета, няколко от червените семена, наречени южни боровинки, и няколко кожени лентички, оцветени в зелено с жълти краища.

Лентата от кожа на язовец, която се носеше около китката, беше предназначена да направи коня по-бърз. Нокътят помагаше на воина да сграбчи врага си, перата отблъскваха неприятелите, а звънчетата символизираха шума на боя. При нужда едно от червените семенца се разчупваше и сдъвкваше.

Когато Ловен сокол се върна при Меги, тя излезе заедно с него и се присъедини към останалите отвън. Седна редом с него в кръга на шайените и арапахите. Наблюдаваше как Ловен сокол изважда лула и мундщук от кожената торба, която бе взел от типито. Докато той ги съчленяваше, тя им се възхищаваше. Беше й говорил за лулата, беше й разказал, че арапахската лула се нарича saeitca.

Лулата беше дълга около два фута и широка около два инча. Тръбата и долната й разширена част бяха еднакво бели на цвят и изработени от дърво.

Ловен сокол й бе обяснил, че лулата е свещен атрибут и с нея се пушат осветени благовония за спечелване благоволението на Великата невидима сила. Тръбата беше цевта, през която се изсмукваше дъхът на молителя, за да може той да получи в себе си силата свише.

Поради тази причина тръбата бе украсена с най-различни предмети, за които се вярваше, че помагат да се привлече силата. Върху дървото бе нанесена символична окраска, която можеше да представлява небето и така да омилостиви Великото тайнство.

Когато Ловен сокол напълни лулата с тютюн, той манипулираше с нея с много уважение, почит и благоговение. След като я запали, тя пое своята обиколка по кръга. Всеки всмукваше от дима през осветената тръба. Церемонията имаше за цел да накара всички да мислят ясно. Днес всеки участник пое глътка дим и бавно го издуха.

Когато лулата направи пълна обиколка, беше подадена на Меги. Тя хвърли притеснен поглед към Ловен сокол. Когато той кимна, давайки й да разбере, че желае и тя да вземе участие в изпушването на лулата, Меги пребледня.

Тя направи знак към себе си и устните й оформиха думата „аз“? Всичко това направи в посока на Ловен сокол, та само той да види неудобството й от мисълта, че може да пуши лула, не само тази, но която и да била друга. В нейното общество нито една жена не си позволяваше да пуши, освен ако не беше пропаднала.

Но колкото повече се колебаеше и колкото по-дълго продължаваше да гледа към Ловен сокол, толкова по-ясно осъзнаваше, че точно това се очаква от нея.

Отвърна поглед от него и откри, че е единствената жена измежду насядалите в кръга. Едва сега си даде сметка за това. Ако други жени бяха седнали на този съвет, щеше ли и от тях да се очаква да пушат от лулата? Или може би беше така, защото е жена на вожда?

Шайенът, който седеше от лявата й страна, неочаквано се пресегна през нея и подаде лулата на Ловен сокол, но през цялото това време неговият поглед не се откъсваше от Меги.

Тя преглътна мъчително и се вторачи в него, а той държеше лулата пред нея с мълчалива настойчивост.

Тя се вгледа в очите му и с доволство откри, че той се забавлява. Мислеше си дори, че той едва се удържа да не се усмихне.

Сега разбра, че не е задължително да участва в пушенето, но че той подлага на изпитание нейната решимост да го направи.

Наглед непоколебима, Меги пое лулата и мушна тръбата между устните си. Усмихна се закачливо на Ловен сокол, когато пое първата глътка дим. Когато той навлезе в устата й, усмивката изчезна на часа от лицето й. Никога не беше кусвала нещо толкова отвратително! И докато димът се изкачваше към очите и носа й, разбра, че миризмата бе също толкова ужасна!

Припряно отдръпна лулата. Бореше се с пристъпите на кашлица, защото вече почти се бе задавила от смрадливия пушек.

Ловен сокол й се усмихна, когато изтегли лулата от ръката й. Меги усети как лицето й почервенява от продължаващия напън да се изкашля, но успя да се удържи. Нямаше да му достави удоволствие!

Още известно време, когато воините вече бяха започнали разговорите и се хранеха, тя продължаваше да усеща в гърлото си парене и смъдене и отказа дори изкушаващата храна, която бе оставена пред нея.

По времето, когато съветът приближаваше своя край, големият сноп слънчева светлина върху планините в далечината, бе навлязъл навътре в долината и над него се издигаше пояс тъмни и заплашителни облаци.

Ловен сокол се изправи на крака и се вгледа в небето. Потърка брадичка, сетне се обърна към Кафява антилопа.

— Няма да се оставим бури и мрак да ни спрат — изрече и постави ръка на рамото на шайена. — Все още ли смяташ да яздиш с нас до лагера на ута?

— Никакви застрашителни облаци не могат да възпрат шайените да сторят това, което трябва да бъде сторено — гордо вдигна брадичка Кафява антилопа.

Той извърна поглед към Меги.

— Тя ще идва ли? — повдигна въпросително вежди.

— Тази жена е не само моя съпруга, но и мой най-добър приятел и другар. — Ловен сокол обви ръка около кръста на Меги и я привлече плътно до себе си.

— Хубаво е да имаш такова доверие в жена — кимна Кафява антилопа.

Ловен сокол стана сериозен.

— Трябва за известно време да отложим пътуването — изрече тържествено. — Мислите ми отиват при баща ми. Трябва на спокойствие да ги оставя да стигнат до него, да се помоля на мястото, където чака.

Меги се извърна и се загледа в отдалечаващата се фигура. Разбираше желанието му да е с баща си, самата тя често изпитваше нужда да бъде със своя.

С очи, изпълнени с печал и самота от спомена за онези дни, преди толкова много време, когато се бе смяла и бе споделяла всичко с баща си, тя проследи Ловен сокол, който се отдалечи тичешком, сетне се отправи да го чака при корала.

 

 

Ловен сокол се отдалечи тичешком от селото и се отправи към хълма, който откриваше изглед към виещата се река. В подножието забави крачка и претръпнал се заизкачва към пиедестала, който бе издигнат висок, извън досега на койотите. Погълна го скръб, когато зърна увитата в бели кожи фигура, положена на пиедестала.

Баща му все още не беше погребан, той чакаше завръщането на съпругата си, за да получи духът му покой. Но ритуалите по погребението бяха изпълнени, и то достатъчно бързо, защото се знаеше, че душите на умрелите търсят компания за дългия си път към отвъдното.

Ловен сокол спря пред пиедестала и извърна поглед към него.

— Татко мой, чуй ме — извика той. — Този син скоро ще доведе твоята съпруга да се сбогува с теб завинаги. И тогава ти ще почиваш, neisa-na — изрече със задавен глас. — Ако можеше да си с мен и да видиш любовта, която открих в една жена. Тя е толкова чиста и добра, колкото твоята жена, neisa-na.

Когато рече и направи това, той побягна от мястото, на което баща му чакаше, и скоро се срещна с останалите при корала. Разгледа животните и избра една кротка кобила за жена си.

Няколко млади воини дойдоха и грижливо оседлаха коня на Меги. Други донесоха дълго наметало от кравешка кожа.

— Ще го наметнеш, ако завали — обясни единият от тях, когато го преметна през ръката й.

Меги вдигна поглед нагоре. Вътрешностите й се стегнаха, когато съзря зигзазите на светкавиците, които пронизваха небесата. Припомни си една друга буря и пожара, който я последва. Никога нямаше да забрави тези изпепеляващи въглени!

— Нека тръгваме. — Ловен сокол я вдигна на седлото.

Меги протегна ръка надолу и докосна лицето му.

— Когато се върнем, майка ти ще бъде с нас — промърмори. — Толкова съм щастлива за теб, скъпи мой. Толкова съм щастлива.

Той пристъпи към своя кон и се метна на седлото. Когато вдигна поводите и смуши животното в хълбоците с петите на обутите си в мокасини крака, тя го последва и скоро яздеше редом с него, право към сърцето на бурята, която облаците влачеха към тях.

 

 

Франк Харпър лежеше ниско до земята, лицето му едва-едва се подаваше иззад ръба на скалата. Той наблюдаваше как шайените напускат заедно с Ловен сокол, Маргарет Джун и много воини арапахи.

По-рано бе видял шайените да се връщат в селото. Бе наблюдавал церемонията с лулата. Веждите му се бяха повдигнали от удивление, когато видя Маргарет Джун да лапа лулата и да взема участие в пушенето.

А сега беше още по-удивен, когато я видя да заминава заедно с шайените и арапахите.

— Къде, по дяволите, отиват сега? — изръмжа и хвърли поглед към небето, където светкавици разкъсваха мрака.

Хвърли поглед през рамо към пещерата, в която бе намерил подслон. Тя беше скрита зад храсталаците и той реши, че е най-уместно да се настани в нея, преди бурята да е ударила.

Огън. Нуждаеше се от огън, за да се опази от студа. В пещерата можеше да запали огън. В дъжда димът щеше да се разстели и никой нямаше да го забележи. Бяха му останали оскъдни провизии, които можеха да бъдат изядени без предварително приготовление. Скоро щеше да зависи от улов на дивеч и тогава вече съществуваше възможност да бъде заловен от арапахите.

— Не мога още много дълго да отлагам разговора с тази кучка — прошепна на себе си, докато припряно събираше дърва за огъня. — Когато се върне. Да, когато се върне.

Разбираше, че времето му изтича.