Каси Едуардс
Изпепеляваща жарава (19)

Осемнадесета глава

Четири дни по-късно

Небесни очи бе подпряна в люлката, която се намираше до Меги пред весело пращящия огън. Задушено еленово месо къкреше в гърнето над пламъците. Пръстите на Меги я боляха. Опитваше се да изучи тънкостите на бродерията на арапахите. Искаше да изненада Ловен сокол при завръщането му.

Тя хвърли поглед към Нежен глас. Не искаше да приеме предложението на индианката да я учи как да бродира красивите шевици, но Нежен глас бе настояла пред други индианци, когато се намираха пред колибата на Ловен сокол, така че на Меги не й остана друго, освен да се съгласи.

Тя погледна към гърнето, окачено над огнището. От него се разнасяше великолепна, разпалваща апетита миризма. Днес беше четвъртия ден от гладуването на Ловен сокол. Беше се погрижила храната да го чака, за да засити глада му, който със сигурност вече бе станал болезнен.

Отмести поглед нагоре към отвора в покрива на колибата, който бе оставен за пушека. Установи, че небето е все още яркосиньо. Оставаха още много часове от деня. Надяваше се, че когато слънцето започне да слиза зад планините, той ще бъде отново с нея и ще е победил в битката с всичко онова, което терзаеше душата му. Най-големият й страх беше, че докато е общувал с Великата невидима сила, може да е променил решението си да я вземе за своя жена.

— Работиш усърдно. — Нежен глас се насили да звучи приятелски, докато вътре в нея се таеше ненавист, която се надигаше и едва можеше да бъде прикривана.

Усмихна се злобно към Меги, чиито пръсти непохватно се бореха с шилото от кост и конеца от сухожилие. Разсмя се вътрешно, защото съвсем умишлено показваше на Меги погрешни неща. Бялата жена щеше да бъде унизена, когато връчеше на Ловен сокол завършеното одеяло. Той щеше да разбере, че тази бяла жена е глупава и от нея няма полза. Щеше да престане да я желае за своя жена!

Меги повдигна вежди и се спря, за да огледа направеното. Връхчетата на таралежовите иглички стърчаха нагоре и шевовете се измъкваха от одеялото.

— Чувствам, че още доста много има да уча и още дълго да се упражнявам, преди да направя нещо, което поне малко да се доближава по красота до ушитото от теб. — За Меги бе крайно неприятно, че трябва да признае пред Нежен глас, че това, което е направила индианката, е по-красиво.

Тя бе започнала да се настройва все повече срещу Нежен глас и й се доверяваше още по-малко отпреди.

Не можеше да понася присъствието й, но Меги знаеше, че няма избор, и трябваше да чака и да види какво ще се случи.

— Нежен глас е изработила много одеяла — избъбри индианката. — Бялата жена е направила само едно.

Меги бързо я поправи.

— През живота си съм ушила много повече одеяла. — Погледна към прекрасното одеяло, изработено от съшити парчета, в което бе повита дъщеричката й. — Но материалите, с които съм ги правила, са много по-различни от тези, с които се уча да правя индианско одеяло.

Нежен глас проследи погледа на Меги и видя бебешкото юрганче. Изработката му наистина будеше възхищение.

Но тя в никакъв случай нямаше намерение да я хвали. Искаше да унищожи гордостта на бялата жена, а също и самочувствието й — малко по малко — а не да го изгражда.

Нежен глас се пресегна и разгъна единия край на индианското одеяло, върху което работеше Меги. Поклати неодобрително глава.

— Работата ти днес изобщо не е хубава. Може би ще се справиш по-добре с боите, отколкото с таралежовите иглички — въздъхна тежко. — Или може би ще си по-добра с малките стъклени мъниста?

Почувствала, че бузите й пламват от изчервяването, Меги дръпна одеялото от ръцете на Нежен глас.

— Трябва ми време — рече решително. — Ще се науча.

— Днес е четвъртия ден от гладуването на Ловен сокол. — Нежен глас отново захвана ръкоделието си. Пришиваше оцветените и пресовани таралежови иглички много стегнато по повърхността на одеялото, което украсяваше. Преди да ги използва, тя ги бе омекчила с уста и сплескала с една кост.

— Aa, това е четвъртият ден. — Меги също продължаваше непохватната си работа. Спря и изпитателно загледа Нежен глас. — За теб не би трябвало да има някакво значение кога ще пристигне. Днес. Довечера. Или дори утре.

Пръстите на индианката спряха и тя остро погледна Меги.

— Използваш индианската дума „да“ толкова естествено. — Интонацията й бе ледена. После бавно се усмихна. — Но това е единствената дума, която съм те чула да произнасяш. Учиш много бавно. Ще бъдеш една мързелива съпруга.

Меги ахна и бузите й пламнаха от гняв. Понечи да нареди на Нежен глас да напусне колибата, но за кой ли път осъзна, че всяко действие, което предприеме срещу индианката, впоследствие може да се обърне срещу нея.

Нежен глас беше индианка — арапах.

Меги беше бяла.

— А ти ще станеш по-добра съпруга, така ли? — очите на Меги хвърляха искри.

— Aa, така е. — Нежен глас беше учудена, че Меги не я отпраща от колибата.

Меги прекъсна шева и остави ръкоделието си встрани. Наклони се по-близо до индианката.

— Ами тогава защо не си омъжена? — усмихна се полека тя. — Имала си един съпруг, защо не и втори?

— Много са искали Нежен глас — отвърна нагло индианката.

— Тогава защо не си омъжена? — настоя Меги. — Ти лъжеш, като твърдиш, че е имало мъже, които са те искали. Нима не са прозрели всички воини под тази нежна усмивка, че ти не си такава, на каквато се преструваш? За мене си напълно прозрачна, Нежен глас, а ти ме наричаш глупава.

Индианката метна ръкоделието си встрани и рипна. Сви ръцете си в юмруци до тялото, очите й святкаха към Меги.

— Не смей да говориш на една индианка от племето на арапахите по този начин! — просъска тя. — Когато Ловен сокол чуе какво ще му разкажа за презрителното ти поведение, той ще те изгони от колибата си и от селото.

— Каквото ще направи с тебе, ако му кажа, че ти си виновна за страданията, които той изживя наскоро. — Меги бавно се изправи на крака. Приближи се към Нежен глас и заговори право в лицето й: — Да му кажа ли кой пусна орела?

Устните на Нежен глас се открехнаха в едва чуто ахване и погледът й зашари.

— Какво в действителност знаеш за това? — процеди през зъби. — Какво знаеш изобщо?

— Можеш да ме наричаш глупава колкото си искаш или да се опитваш да ме изкараш неспособна за каквото и да било, но няма да постигнеш нищо с това. — Меги постави ръце на кръста си. — А сега се махай от тук и повече не се връщай. Но те предупреждавам. Ако ми причиниш още някоя неприятност, ще кажа на Ловен сокол за орела. — Меги се спря и постави показалец на брадичката си, сякаш размишляваше върху нещо, после лукаво добави: — А може би така или иначе ще му кажа. Тогава ще видим кого ще изгонят и откъде.

Нежен глас замахна и бе готова да зашлеви Меги, когато кожата на входа се повдигна и една стара жена, която Меги още не бе срещала, влезе в типито.

Внезапното появяване на жената прекъсна караницата между Меги и Нежен глас, която тутакси отпусна ръка и отстъпи назад, така че възрастната жена да може да влезе.

Меги също отстъпи назад и преглътна трудно. Надяваше се, че лицето й не е прекалено зачервено. Не й се искаше някой в селото да узнае, че толкова силно се е ядосала на една от техните. Заразглежда удивена жената. Тя беше ниска, набита и страдаше от задух. Побелялата й коса бе сплетена на две плитки, дълги до кръста. Очите й бяха присвити и бе облечена в свободно падаща рокля от сърнешка кожа, богато украсена с мотиви на цветя, изработени от мъниста. По една червена точка бе боядисана на всяка от страните й и на челото. Меги знаеше, че червеният цвят символизира напредналата възраст, но Ловен сокол й бе обяснил, че този вид оцветяване на лицето най-общо символизира щастие или желание за щастие.

— Жена на иглата, приятно ми е да те видя. — Нежен глас подхвана възрастната индианка за лакътя и й помогна да се отпусне върху меките кожи пред огъня. Същевременно хвърли притеснен поглед към одеялото, на което показваше на Меги как да шие. Надяваше се, че Жена на иглата няма да го види. Тя веднага щеше да разбере, че този, който шие греши, защото нарочно е подведен.

Жена на иглата кимна, после обърна поглед към Меги, която се настани срещу нея от другата страна на огъня, до детето.

— Дойдох да се запозная с бялата жена. — Гласът й стържеше. — Тази стара жена щеше да дойде по-рано, но болест ме задържа в одеялата край моя огън.

Меги се изправи, заобиколи огъня и протегна ръка на индианката. Надяваше се да е приятелски настроена. Беше трудно да се определят чувствата й само от изражението на лицето. Очите и мимиката бяха скрити нейде дълбоко из хълмовете и долините на бръчките.

— Хубаво е, че мога да се запозная с теб — промърмори Меги. Зарадва се, когато Жена на иглата пое ръката й. — Hahou, че дойде. Радвам се, че се срещаме.

Жена на иглата кимна, задържа за момент ръката на Меги, после я пусна.

— Ловен сокол все още ли гладува? — Тя огледа типито.

— Aa, все още. — Меги се върна на своята постелка от одеяла и кожи до Небесни очи.

— А ти за какво си тук, Нежен глас? — вдигна индианката поглед към съплеменничката си, която или трябваше да седне, или да си тръгне.

Нежен глас не успя да скрие смущението си. Тя хвърли пореден поглед към одеялото на Меги, после фалшиво се усмихна на старата индианка.

— Нежен глас е тук, за да запълни празнината, оставена от Ловен сокол — отвърна тихо. — Бялата жена се нуждае от приятел. Нежен глас предлага своето приятелство.

Годините бяха донесли мъдрост на Жена на иглата. За момент тя се втренчи в Нежен глас, сетне извърна въпросителен поглед към Меги и към нескопосано ушитото одеяло, което бе разстлано до нея.

— Значи Нежен глас те учи на ръкоделие, за да минават дните по-бързо, така ли? — повдигна побеляла вежда тя. — Покажи ми го, Очи на пантера. Да видим на какво те е научила.

Нежен глас скочи като пантера, за да грабне одеялото. Скри го зад гърба си и започна да отстъпва от старата индианка.

— Точно сега няма какво да гледаш. — Гласът й едва се чуваше.

Като видя реакцията на Нежен глас, Меги внезапно проумя, че тя не крие одеялото, защото не иска Жена на иглата да види грешките й.

Тя се опитваше да защити самата себе си.

Нали тя бе показвала на Меги тези бодове с грубите инструменти и със странното шило.

Сега й стана ясно, че съвсем умишлено Нежен глас й бе показвала погрешни неща, за да я направи смешна в очите на останалите арапахи и особено пред Ловен сокол.

Тя стана и решително се доближи до Нежен глас. Взе одеялото от нея.

— Нежен глас, не е нужно да криеш моите недостатъци — изрече насмешливо. — Жена на иглата сигурно е получила името си заради уменията в шева. Нека сега видим твоите умения в преподаването.

Нежен глас си пое шумно дъх и очите й станаха огромни, когато Меги разстла одеялото на пода пред Жена на иглата. На старата индианка й бе нужен само миг, за да разбере какво се бе случило и защо. Тя хвърли гневен поглед към Нежен глас.

— Ти грешно си й показала как да направи всяко нещо. — Гласът й бе леден. — Напусни. Засрами се от това, което си сторила. Тази жена принадлежи на нашия вожд. Никога не го забравяй, Нежен глас!

Объркана, Нежен глас се взираше в Жена на иглата невярващо, после побягна навън от колибата.

За миг между Меги и старата индианка се възцари напрегнато мълчание. Двете жени се гледаха една друга.

— Ела. Седни до мен. Донеси си ръкоделието — изрече най-сетне Жена на иглата и потупа възглавницата до себе си. — Аз съм приятел на всички. Ще бъда и твой. Нека ти помогна да поправим грешките, преди да се е върнал Ловен сокол.

Поразена от това, че старата индианка може да скастри по този начин Нежен глас, а после така неочаквано предложи на нея приятелство, Меги бе загубила способността си да говори. Искаше да благодари отново и отново. Но в поведението на Жена на иглата имаше нещо, което казваше, че благодарности не са необходими. Тя бе видяла злината в действията на Нежен глас. Беше разбрала, че тя се опитва да злепостави жената, която скоро щеше да се омъжи за техния вожд!

Меги събра всичките си шивашки принадлежности и одеялото и усмихната се настани край Жена на иглата.

— Детето спи добре. — Старата индианка посочи Небесни очи с костеливата си ръка. Момиченцето бе потънало в дълбок, спокоен сън. Разсмя се, когато погледът й спря върху пълните му бузки. — А се храни добре.

— Aa, и двете неща ги върши добре. — Погледът на Меги танцуваше от радост. Най-после бе намерила приятел. Би предпочела някой на нейната възраст, но точно сега, когато си нямаше никого й стигаше, че Жена на иглата е при нея.

— Дойдох точно днес не само за да се запозная с теб, но и за да ти кажа, че дядото на Ловен сокол е малко болен. — Тя погледна към котлето със задушеното, което къкреше на огъня. — Може би по-късно ще отидем заедно да му предложим малко храна?

Усмивката на Меги угасна и сърцето й прескочи. Страхуваше се да отиде в колибата на дядото на Ловен сокол. Той все още не й бе обърнал никакво внимание, дори не я бе заговарял. И винаги, когато я погледнеше, сякаш гледаше през нея, сякаш тя не беше там.

Това й причиняваше болка, защото осъзнаваше, че сигурно я мрази, за да се отнася така хладно към нея. Така или иначе, тя нямаше друг избор, трябваше да е мила с него. А днес това щеше да стане, без Ловен сокол да е край нея.

— Aa, ще дойда с теб да занесем храна в колибата на Дълга коса — промърмори Меги. — Съжалявам, че е болен.

— Състоянието му всекидневно се мени. — Жена на иглата взе одеялото от ръцете й. — Един ден изглежда добре, а на другия така, сякаш ще умре преди залез-слънце. — Тя замълча и се загледа в огъня. — Много странно, преди четири съня се бе съживил и изглеждаше като много по-млад мъж. В погледа му имаше нещо, което говореше, че е влюбен. — Жена на иглата сви рамене й насочи погледа си върху погрешно украсеното одеяло. — Макар че в миналото често съм си пожелавала да бъда избрана за жена на Дълга коса, сега съм прекалено стара, за да си мисля, че се е увлякъл по мен — изкиска се тя. — А и Дълга коса е прекалено стар за такива мисли и желания. Сигурна съм, че това, което видях, беше един стар мъж, който в мислите си се беше върнал към стари, приятни спомени.

За малко замълча, сетне продължи да бъбри, докато шиеше, а Меги се чувстваше все по-спокойна, макар че никак не й беше удобно да слуша да се говорят такива работи за дядото на Ловен сокол.

— Трябва да разпорим всичко, което си направила, и да започнем отначало — изкривените, умели пръсти на Жена на иглата вече измъкваха конците от одеялото на Меги. — Няма да си свършила до идването на Ловен сокол, но ще му покажеш едно добро начало. Той ще бъде доволен. Срам и позор за Нежен глас. Трябва да се каже на Ловен сокол и това ще го направи тази стара жена. Какво ли още може да измисли това дете, защото иска Ловен сокол за себе си? Трябва да бъде спряна сега, преди да е отишла прекалено далеч, та да се наложи Ловен сокол да я изгони от селото.

— Искаш да кажеш — завинаги? — осмели се да попита Меги.

— Щом някой е прогонен от селището, това е завинаги. Хайде да започваме. — Тя измъкна от джоба си костта за сплескване на таралежовите иглички. На нея имаше тридесет чертички. — Тази стара жена е изработила тридесет халата през живота си. И това няма да е всичко. Ще има още много, преди тази жена да си поеме дъх за последен път.

Меги внимателно слушаше и наблюдаваше Жена на иглата, възхищаваше се на умението й както да шие, така и да разказва.

— Всеки път, когато тази стара жена изработи и даде един халат, получава за него кон — изкиска се индианката. — Сетне конете се разменят срещу конци, платове и мъниста. Старата жена прави доста добра сделка.

Меги слушаше и кимаше, когато бе нужно. Научи, че робата с бели иглички символизира зрялата възраст и че петдесет малки нокътя от недоразвития пръст на бизона се окачват като висулки или тракалки по долния ръб на така наречения двадесетреден халат.

Щеше да запомни завинаги, че бизонският халат обикновено има двадесет реда бродерия и се нарича Niisa-uxti. Покрай долния ръб на халата се изработваха седемнадесет и после още три, по-близо разположени един до друг, реда. Обичайно те бяха жълти.

Меги и Жена на иглата работиха, докато почти една четвърт от одеялото стана готово, сетне старата индианка неочаквано се надигна.

— Време е да занесем храна на Дълга коса. — Тя вече отсипваше от еленовото задушено в една дървена купа. Погледна към детето, сетне към Меги. — Да побързаме, та детето да не остава дълго само.

Меги остави ръкоделието си настрана и последва Жена на иглата вън от колибата. Когато пристигнаха пред типито на Дълга коса, индианката връчи купата на Меги.

— Ти я занеси. Ти предложи храната — тихичко я окуражи тя. — Важно е Дълга коса да те види от добрата ти страна. Той никога не е обичал белите.

Меги преглътна с мъка и отправи мълчалива, благодарствена усмивка на Жена на иглата за нейната предвидливост.

И когато индианката повдигна платнището на входа, Меги влезе. Краката й се преплетоха, когато откри Дълга коса да седи край огъня в не по-лошо здраве от всеки друг път. Запита се дали понякога той не се държи така с хората, че да привлече съчувствието им.

— Дълга коса, донесох ти малко храна. — Меги протегна купата към стария човек. — Задушено от елен. Надявам се да ти хареса.

Дълга коса размахваше ветрилото от пера пред голите си гърди. Втренчи присвити очи в Меги.

Вътрешно я обзе хлад, докато чакаше някакъв отговор, после се запита дали изобщо някога в сърцето му щеше да се намери топло чувство за нея!

Отново поднесе купата към него.

— Моля те, вземи я — промърмори тя.

Погледът на Дълга коса се премести върху храната, оттам върху Жена на иглата и после отново към Меги. Той кимна и протегна ръка.

Меги се усмихна с облекчение и му я подаде. Но усмивката й повяхна, когато той продължи да мълчи, а само я дари с онзи поглед, от който й се искаше да умре! Трябваше да й каже поне една дума! Бе дълбоко наранена, знаеше, че сигурно я ненавижда.

Меги се извърна и побягна от колибата, оставила Жена на иглата с Дълга коса. Ридаейки, се завтече обратно в колибата на Ловен сокол и се хвърли на леглото му. Бе жестоко обидена от Дълга коса. Той я бе отблъснал и тя се страхуваше, че това може да стане причина Ловен сокол да не я вземе за своя жена. Знаеше се, че старият индианец има своето влияние, защото навремето сам бе предвождал племето на арапахите. Сигурно имаше начин да възпре внука си от женитбата с бяла жена.

— Каква ти благословия! — В сърцето си Меги плачеше. — Той не е направил това, което е искал от него Ловен сокол!

Нежен глас стоеше зад колибата на Ловен сокол. Беше там през цялото време, докато Меги и Жена на иглата бяха шили. Беше останала до завръщането на Меги от колибата на Дълга коса. Индианката знаеше за решението на Жена на иглата да разкрие пред Ловен сокол нейната измама и се ужасяваше от завръщането му.

Когато чу колко разстроена е бялата жена от това, че не е била приета от Дълга коса, Нежен глас почувства, че все пак в негово лице има един съюзник! Трябваше да намери начин да му се отблагодари!

Промъкна се покрай колибата на Ловен сокол и започна да наблюдава типито на Дълга коса. Чакаше Жена на иглата да си тръгне. После тя влезе вътре. Застана мълчаливо тъкмо до входа и загледа как Дълга коса лакомо яде задушеното. Обзе я нещо, което тя самата не можеше да разбере. Беше дошла с намерението да изиграе театър пред стария човек, но докато го наблюдаваше, сърцето й се размекна. Всички го обичаха. Притежаваше всичките добри качества на Ловен сокол.

Не беше сигурна защо и какво я обзема в този момент, но днес беше в състояние да не забелязва бръчките и да види в стария човек красивия мъж, който някога е бил.

Пулсът й се ускори, тя излезе от сянката.

Когато той вдигна старите си очи към нея, тя се усмихна искрено, сетне се приближи и седна край него.

— Защо си дошла в колибата на този стар човек? — Дълга коса остави купата настрани. — Изминаха четири съня, откак изпълни типито ми с твоята сладост. Защо толкова време не се върна?

— Делят ни много години. — Нежен глас сведе поглед.

— Когато е с теб, този стар мъж отново е млад. — Гласът на стария индианец беше дълбок.

— Аз те виждам млад.

Ускорените удари на сърцето й, й показаха, че думите му криеха истината. Изведнъж образът на Ловен сокол в мислите й избледня. Най-накрая осъзна, че никога не би могла да го притежава. А този стар човек я искаше. Можеше да го почувства в докосването му!

— Нима чувствата ти към Ловен сокол са изчезнали и ти си изпитала нещо към този стар човек? — Дълга коса почувства как топлина бавно залива слабините му.

Нежен глас не отговори. Вместо това се изправи пред него и бавно започна да се съблича. Отхвърли дрехите настрани и пристъпи напред. Затвори очи и потрепери, когато ръцете му започнаха да се движат по нея. Откак мъжът й бе умрял, много пъти бе жадувала за мъжко докосване. И не на кой да е мъж. Искаше той да е с много качества и най-вече да е от благородно семейство на вождове. Дълга коса беше такъв.

Старият индианец се протегна да хване ръцете на Нежен глас. Привлече я върху меките кожи, разстлани на пода край него. Отметна одеялата, с които бе увит, легна отгоре й и отново се почувства мъж.

Наслаждаваше се на крехкото й тяло, притиснато в неговото. Извиваше се от ласките и целувките й. Обгърна я с ръце и я притисна още повече и когато достигнаха върха на страстта, телата им се разлюляха.

След това Нежен глас лежеше край Дълга коса с притворени очи. Беше изненадана от неговата мъжественост. Беше изненадана, че бе изпитала наслада от този контакт с него!

Опита се да изтрие всички мисли за Ловен сокол. Искаше да обича Дълга коса. Дори се надяваше семето му да покълне в утробата й и тогава щеше да има дете родено от връзката между тях. И нямаше да се чувства самотна.

— Ти си по-прекрасна от всички звезди на небето. — Дълга коса милваше гърдите й. — Ако те бях срещнал като млад, нямаше да има нощ, в която да не те любя. Друг път този стар мъж може да не е способен като тази вечер. Ще бъде ли справедливо по отношение на теб, ако те помоля да останеш и да бъдеш моя жена? Ще си щастлива ли в онези нощи, когато няма да мога да те взема в ръцете си и да те любя?

— Дали ще ме любиш или не няма значение, важното е само да съм в прегръдките ти — прошепна Нежен глас и се сгуши до него. — Толкова дълго имах нужда от някого.

— Няма ли да те е грижа за хорските приказки, че един стар мъж и една млада жена са открили щастието? — Дълга коса докосна устните й в лека целувка.

— Не ме е грижа — реагира със злоба тя.

Дълга коса повдигна въпросително вежда при този тон, но го забрави, когато тя се надигна над него и го обязди, и той откри, че отново е в състояние да намери с мъжествеността си достъп в нея. Дишаше тежко, докато на тласъци проникваше в нея, а тя изви глава назад и започна да стене.

Той затвори очи. Наслаждаваше се на възможността отново да получи naii–tate–ihi — сбъдване на желанието.

 

 

От върха на високия хълм Ловен сокол разглеждаше богатата земя, ширнала се под него. Над долината плуваха бели облаци, сенките им се плъзгаха и продължаваха нататък, докато се сгушеха в скута на далечните планини. Неспирният вятър галеше тревата в ливадите и я превръщаше в покрита със сребърни гребени накъдрена повърхност.

Но на тази височина всичко бе спокойно. Ловен сокол не чуваше нито птиците в гората, нито ромона на потока, който се извиваше в краката му. Тук беше сам с Великата невидима сила и молитвите, които отправяше към небесата през изминалите четири дни, когато не събираше необходимите съставки за целебната торбичка, която бе измайсторил от кожата на язовец.

Сега в нея имаше корени. Щяха да бъдат използвани при нужда от него и жена му против кашлица. Бе събрал и корени, които често се употребяваха в ритуалните церемонии на арапахите. Бе поставил вътре и едно наподобяващо кръгъл речен камък образувание, което намери в тялото на умрял бизон. Казваше се hanataca „бизонски камък“. Щеше да се използва за лечение на възпалени места.

Както беше прието, Ловен сокол издигна могила от камъни на хълма, където гладуваше. Един череп на бизон използваше за възглавница.

Немощен и измършавял, но със сгрято сърце, че Великата невидима сила бе благословила него и бъдещето му с Меги, Ловен сокол взе целебната торбичка и се отправи надолу по стръмния склон на хълма. Крачеше бавно, колената му се огъваха, сърцето му биеше учестено.

Когато стигна коня, едва намери сили да го възседне. Обърна жребеца и се отправи към дома.

— Haih-nyah-weh, благодаря Велика невидима сило — пророни, а в главата му звънтеше и го заливаха вълни на световъртеж. — Hahou, че направи така да проумея правилността на избора ми — бялата жена да бъде моя съпруга. Hahou, за прозрението, че моят народ ще приеме тази жена в сърцето си. — Вдигна глава към небето. — Все още не съм напълно сигурен за дядо си — прошепна. — Благословиите му бяха направени без желание.

Отпусна глава и продължи да язди, а в мислите си виждаше Меги, която с добротата и предаността си се бе докоснала до най-съкровеното у него. През изминалите четири дни бе намерил отговор за много от въпросите, които го вълнуваха. Времето, прекарано далеч от любимата жена, бе засилило чувствата му към нея.

Само и единствено към нея.