Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
24
Хенри се върна в кабинета си и позвъни на мисис Глинкмън. Уреди срещата и тръгна към дома им. Отиде пеша, тъй като това беше полезно за здравето, а той все повече започваше да цени доброто здраве — приятно му беше да усеща лекотата на стройното си тяло и гъвкавостта на мускулите си.
Въпреки че преди не беше ходил у семейство Глинкмън, той намери лесно къщата. Беше се срещал преди години с тях — по разни вечери, когато доктор Глинкмън все още ходеше по такива места. Хенри харесваше семейството, а трудовете на професора го възхищаваха, но тая странна особеност — тази смесица от комунизъм, слепота, еврейски мотиви и беднотия го накара да се въздържа от по-близко приятелство с тях.
Когато влезе в дома им, мисис Глинкмън го заведе в кабинета на мъжа си и Хенри се почувствува отново някак чужд, но този път с чувството на приятна възбуда, сякаш влизаше в пещера или арабски пазар.
— Професор Рътлидж? — попита доктор Глинкмън и се обърна в креслото си.
— Доктор Глинкмън… здравейте.
— Много мило, че дойдохте. Извинете, че не ставам.
— Моля ви.
— Освен че съм сляп и глух, аз съм и мързелив. — Докато Глинкмън се засмя. Едва ли беше по-възрастен от Хенри, но се държеше като стар човек.
— Имате добър вид — каза Хенри.
— Понякога бодър, понякога — не — каза докторът и усмивката изчезна от лицето му. Той насочи черните си очила към тавана. — Понякога човек мисли за скърбите си, понякога за радостите си.
— Така е.
— Аз не мога да използувам очите си, но пък имам жена — същински ангел, и син — едно мило дяволче. — Докторът се засмя отново.
— Дошъл съм да поговорим за милото дяволче — каза Хенри.
— Да не би да не посещава лекции?
— А, не — отговори Хенри, който седеше на дивана и се наведе напред. — Не знам доколко ви е известно — Дани ми каза, че знаете някои неща, — но няколко от моите студенти, Дани също, преминаха, така да се каже, от политическа теория към… политическа практика.
Доктор Глинкмън кимна отново.
— Да.
— Знаете ли за това?
— Те се съвещаваха тук, горе… Дани не ми разказва много за техните неща.
— Знаете ли какво смятат да правят?
— Нещо… крайно.
— Смятат да застрелят сенатора Лафлин.
Доктор Глинкмън кимва отново.
— Да, знам.
— Това е идея на дъщеря ми.
— Да.
— Дани каза ли ви, че аз знам?
— Да. Струва ми се, той искаше да ви каже.
— А защо?
— Защото ви уважава.
— Това… — Хенри се поколеба — усложнява нещата.
— Безусловно.
— Искам да попитам… да разбера какво е вашето мнение.
— А вашето какво е? — попита доктор Глинкмън.
— Аз смятам, че те не са прави, но не мога да ги убедя… Не мога всъщност и себе си да убедя. Чувствувам, че грешат, но не разбирам в какво точно.
— Боя се, че и моето мнение е същото.
— А аз мислех, че тъй като сте стар комунист — по-скоро сте били комунист, — за вас ще е по-лесно да ги разубедите.
— За съжаление не мога да го направя. Въпреки всичко се опитах — с Дани.
— Какви бяха аргументите ви? Според мен техните доводи… диалектиката им… са неоспорими, ако се приемат — а аз приемам — някои от предпоставките им. Особено тези на свещеника…
— Влиянието му върху тях е много силно — каза доктор Глинкмън. — А мексиканецът? Не мога да го разбера.
— Да, и аз също. Кажете ми какво говорихте с Дани.
— Свалих си очилата — каза доктор Глинкмън, — ето така. — Той вдигна ръце, свали черните си очила, обърна се и погледна Хенри с обезобразените си очни кухини и безжизнени, изкуствени очи. — „Виж какво, Дани — казах му, — ето с това заплатих за идеализма на младостта си.“ Аз — продължи докторът, като отново постави очилата си — се сражавах за Испанската република и това ми струва зрението. — Той се засмя и посочи с ръка към очите си — стара военна рана. Обсадата на Мадрид.
— Не знаех — тихо каза Хенри. — А Дани какво ви отговори?
— За съжаление не ми повярва. Аз съм герой за него. Да загубя зрението си в Испания, сражавайки се за справедливото дело — това е нещо велико… И когато го предупреждавам, той изобщо не иска да ме чуе — смята ме за страхлив баща.
— Мисля, че имаме основание да се страхуваме.
— Разбира се, че имаме. Тези деца нямат никакви изгледи за успех. Страната е пълна с полицаи, които надушват заговори дори там, където няма такива. Ще бъдат направо щастливи да открият един истински заговор… И те ще го открият. Дори и да убият Лафлин — какво? Ако сформират по-голяма група, както смятат да направят, на всеки петима от тях четирима ще бъдат агенти на ФБР.
Доктор Глинкмън сега говореше по-бързо и възбудено.
— Казвам ви, те се подхранват взаимно с фантазиите си. Тези деца си представят капиталистически заговор, а полицията — комунистически. Но историята не се прави със заговори… Знаете го така добре, както и аз. Историята се създава в резултат на мощните движения на обществените и икономически сили, които раждат личности — Робеспиер, Ленин или Фидел Кастро, но и тези личности сами не правят историята. Идеята на Ернесто Гевара беше умна и близка до мисленето на идеалистически настроената младеж, но тя беше абсурдна и ето защо смъртта на Гевара беше неизбежна. А Дани и приятелите му не са се поучили от нито една грешка на Гевара и затова ще направят същите грешки и или ще ги убият, или ще прекарат младостта си в затвора… Изобщо в някакъв затвор.
И доктор Глинкмън отново посочи с ръка към очите си.
— Но какво — обади се Хенри — бихте ги посъветвали да правят? Омръзнало им е да учат теория за обществото, докато тяхното собствено се руши пред очите им…
— Тогава трябва да организират и агитират, ако желаят. И ако възникне революционна ситуация, в което се съмнявам, но все пак допускам, те ще успеят.
— Да — съгласи се Хенри. — Смятам, че сте прав.
— Може би ще си пропилеят живота, но поне когато ще остареят и ще знаят повече за нещата, те все още ще могат да виждат картините, природата и усмивките на младите жени.