Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (57)

8

Като се събудиха, Луиза и Лаура усетиха миризмата на кафе и бекон. Отидоха в кухнята — и двете смутени, всяка по свой собствен начин и поради свои собствени причини.

— Как сте? — обърна се Джулиъс към Лаура.

Тя го погледна и се замисли, като че ли й беше трудно да се съсредоточи.

— Добре съм… — отговори Лаура и седна.

Двете момичета бяха спали с дрехите си, така че роклите им бяха смачкани, но пък Лаура се беше оправила и Луиза се беше успокоила от това, че сестра й е вече добре.

— Какво желаете? — попита Джулиъс, застанал до печката. — Яйца? Кафе?

— Благодаря… кафе — каза Луиза.

— Бих хапнала яйца и още нещо — каза Лаура.

— Готово! И бекон. Имате нужда.

Тримата седнаха и солидно закусиха. Избягваха да говорят за събитията от предишната вечер, но когато изядоха всичко и почти си бяха изпили кафето, Джулиъс погледна Лаура и каза:

— Беше ви доста лошо снощи, нали? Лаура преглътна и кимна.

— Да — каза тя.

— На ваше място не бих продължавал повече с това — каза той със загрижения тон на по-голям брат.

— Наистина. И аз така мисля, Лори. Опасно е — каза Луиза.

Лаура отново кимна.

— Знам. Просто ми се… струваше, че си заслужава да опитам.

— Ясно — каза Джулиъс.

— Първия път беше фантастично.

— Приятно е, защото те откъсва от действителността — отбеляза Джулиъс. — Но това е само едно пътуване. То не води доникъде. Своего рода — бягство… начин да полудееш, ако вече не си луд. А вие според мен не сте.

— Не, но понякога съжалявам, че не съм.

— Това е най-лесното — каза Джулиъс. — Ако сам искаш да се смахнеш с помощта на марихуана, ЛСД или секс — никой с нищо не може да те спре.

— Не, не искам това, но… но…

— Аз я разбирам. — Луиза се обърна към Джулиъс — Просто понякога си така нещастен и потиснат, че искаш да избягаш сам от себе си. И по-добре да забравиш всичко чрез нещо такова, отколкото да се самоубиеш, нали?

— Така е — съгласи се Джулиъс. — Но след това отново слизаш на земята и виждаш, че животът ти с нищо не се е променил. Или ако се е променил, то се е променил в отрицателен смисъл.

— Да, наистина — каза Луиза.

— Просто трябва да се овладееш, да изчакаш известно време и тогава да оправиш нещата, които можеш — каза Джулиъс.

— Но това е трудно. Имам пред вид неща като войната например…

— Човек не бива да се отчайва. Трябва да прави каквото може и да не се отчайва…

— Сигурно сте прав.

— Има много хубави неща в този живот. И любовта, и това да имаш деца, и книгите, и музиката, и картините, и идеалите. Понякога не ги намираме и те са малко опошлени в Щатите, но те съществуват… почакайте и сама ще се уверите.

— Добре. — Лаура се усмихна и стана.

— Искаш да тръгваш ли? — попита Луиза.

— Да, мисля, че трябва. Искам да видя дали Еди е добре.

— И аз идвам тогава — каза Луиза и също стана.

— Недей. Аз ще се оправя сама.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Ще взема такси.

— Добре — съгласи се Луиза и седна.

— Не носех нищо със себе си, нали? — попита Лаура.

— Не — отговори Джулиъс.

— Тогава — довиждане! — Тя подаде ръка на Джулиъс и той стана. — Благодаря ви — каза Лаура и излезе.

Останала насаме с Джулиъс, Луиза се почувствува някак неловко. Тя допи вече изстиналото кафе.

— По-добре е и аз да си тръгвам — каза Луиза.

— Постойте още малко — каза Джулиъс, който също беше смутен.

За миг и двамата замълчаха. После Джулиъс попита:

— Мислите ли, че тя ще се оправи?

Луиза вдигна рамене.

— Надявам се. Но е твърде чувствителна натура.

— А нима вие не сте? — попита Джулиъс с усмивка.

— Да, и аз съм — рязко отговори Луиза. — Само че мен наркотиците не ме привличат.

Усмивката на Джулиъс изчезна и той почервеня от смущение.

— Любовта… — започна тон.

— Ами! Вече привърших с това.

— Има различни видове любов.

— Говорите като проповедник.

— Може би. — Джулиъс се намръщи и за да не забележи Луиза, се обърна и погледна през прозореца.

— Извинете — каза Луиза. — Просто гледайте на мен като на побъркан човек. Всички сме психопати. Ако не душата, а телата ни бяха болни, щяхме да имаме петна по кожата или жълти лица… Но ако главата ни е засегната, нужно е време, за да се забележи.

— Разбирам.

— Вече сигурно сте забелязали.

— На психиатър ходите ли?

— Да, разбира се — язвително отговори Луиза. — Но какво може да направи той? И той е луд като мене. Изобщо тук, в Кеймбридж, това е като чума. Всеки в Америка е заразен… освен вас, като че ли.

— Така ли мислите? — с леко ироничен тон попита Джулиъс.

Луиза се загледа в лицето му.

— Да, така мисля.

— А защо така мислите?

— Не знам. Може би защото сте мексиканец.

Джулиъс изсумтя недоволно, като че ли очакваше този отговор.

— Аз съм половин янки.

— Знам. Но вероятно имате имунитет от мексиканска страна. Индианска кръв може би. Вие не се питате непрекъснато какво правите и докъде ще ви доведе това, и щастлив ли сте, или не, както прави всяка секунда обикновеният американец. Вие просто сте такъв, какъвто сте. И сигурно затова доведох Лори у вас…

Джулиъс не отговори и Луиза се притесни за думите си.

— Дано не ви е било неприятно… че я доведох тук…

— Не. Напротив.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава можем да сме приятели, дори ако не искате да… да…

Джулиъс се усмихна и каза:

— Можем да бъдем приятели.

— Тогава разкажете ми нещо за себе си.

— Какво?

— Каквото и да е. Вие знаете доста за мен, защото познавате татко. А аз знам за вас само, че баща ви, както казахте, е работил най-различни работи.

— Да, така беше.

— А сега с какво се занимава?

— Той е починал.

— Починал? Не сте ми казвали това.

— Не съм.

— Останах с впечатление, че е жив.

— Не, не е.

— Кога е починал?

— Когато бях на четири години.

— Сигурно е ужасно. — Луиза произнесе някак сухо баналните съболезнователни думи, сякаш не беше съвсем убедена, че животът е наистина ужасен без баща.

— Имам майка — каза Джулиъс.

— Е, това е добре.

— И чичо. Братът на баща ми.

— А той какъв е?

— Той пое грижата за мен. Идва… Идваше всяка година със самолет за рождения ми ден.

— Тук ли живее?

— Не, във Вашингтон.

— И идваше в Албъкърк? Всяка година?

— Да.

— Чудесен човек.

— Купи на майка ми къща и плаща за образованието ми.

— Много сте му задължени тогава.

— Ако не беше той, нямаше да съм тук.

Луиза стана.

— Може ли да направя още кафе?

— Разбира се.

Тя отиде и напълни чайника. Зачака водата да заври, застанала с гръб към Джулиъс и отпуснала тежестта на тялото си върху единия си крак. Джулиъс потри лицето си с ръце и през пръстите се загледа в стройната й фигура.

— Надявам се, че не сте си помислили — каза той — от това, което стана… знаете кое… че не ви харесвам.

Луиза се обърна и се усмихна.

— Не. Всичко е било от расови предразсъдъци.

И двамата се разсмяха. Водата завря. Луиза направи нес кафето и седна. И на двамата не им идваше на ум какво да кажат, но и не искаха да се разделят.

— Този ваш чичо — каза най-накрая Луиза — трябва да е много горд, че има такъв умен племенник. — Лицето й придоби нежно и насмешливо изражение.

— Той може и да не мисли точно така.

— Нямаше да сте в групата на татко, ако не сте способен.

Джулиъс вдигна рамене.

— Въпреки че татко няма кой знае на какво да ви научи — каза Луиза и в гласа й изведнъж прозвуча горчивина.

— Вече доста научих.

— Не мога да си представя, че ще ви научи на нещо… нещо, което наистина си заслужава да знаете.

— Защо не?

— Ами… той е някак… обезнадежден.

— Какво имате предвид?

— Той може да ви говори за идеите на други хора, но всъщност свои собствени няма.

— Не всеки трябва да е Карл Маркс.

— Съвсем не искам от него да бъде гений. Но смятам, че трябва да има свои принципи.

— Той няма ли?

— Не. Всъщност не.

— А вие?

Луиза погледна Джулиъс.

— И аз нямам. Но искам да имам.

Джулиъс отбягна погледа й.

— И къде мислите, че ще ги намерите?

— Не знам. Може би някой, който има, ще ми помогне.

— На мен не се надявайте — засмя се Джулиъс.

Но Луиза го погледна и каза:

— Аз знам, че вие имате, но не искате да ми кажете какви са.

— Защо не опитате с Дани? Той е пълен с принципи.

— Дани? Да, наистина.

— Нали видяхте как реагира за Че.

— Да. Само че аз мислех за други неща тогава. — Тя му се усмихна и Джулиъс ненадейно се наведе и я целуна. За миг всичко в Луиза се стегна, но в следващата секунда тялото и устните й се отпуснаха.

След като се целунаха, Джулиъс стана. Известно време не откъсваха очи един от друг — тя седнала, той прав до нея. Луиза погледна надолу и каза:

— Трябва да тръгвам.

Джулиъс й направи път и я изпрати до вратата.