Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (22)

1

Един пролетен следобед на 1964 година Луиза, тогава шестнадесетгодишна, се връщаше с приятелките си от кино в Бостън. Тя вървеше в центъра и най-отпред, а останалите три момичета и братчето на едната от тях, подтичваха, за да вървят успоредно с нея, опитвайки се да я гледат, като говори. Луиза обсъждаше филма, а другите мълчаха, тъй като не можеха да се решат да кажат каквото и да било, преди да чуят нейното мнение. Тя и не ги поглеждаше, понеже те я гледаха в устата, а само жестикулираше със слабите си ръце, за да се изрази по-точно, говореше високо и отчетливо, за да я чуват всички.

Луиза беше по-висока и значително по-хубава от другите момичета, с дълга до раменете руса коса. На лицето й беше изписано едно леко младежко високомерие, което премина в явно презрение, когато братчето на приятелката й се осмели да отвори уста, за да каже своето мнение. Той беше само на дванадесет години, беше дебел и носеше къси карирани панталони, докато Луиза беше със синя рокля с дантелена якичка, а стройните й крака бяха обути в дълги бели чорапи.

Другите момичета не бяха по-добре облечени от момченцето. Едното момиче беше с кецове и джинси, другото с измачкана пола и анорак, а третото по всяка вероятност беше наследило роклята си от своята по-голяма сестра. И всичко това беше напълно нормално, тъй като бащата на нито едно от тях не беше като Луизиния — професор, и то професор с катедра, милионер и приятел на сенатора Лафлин, които един ден можеше да стане президент на Съединените щати. Затова беше съвсем в реда на нещата Луиза да се качи първа на автобуса и да се облегне на алуминиевия стълб, докато рейсът се тресеше по Харвард бридж, а Шери, Фани, Мириъм и Сол залитаха и подскачаха, за да запазят равновесие.

Когато стигнаха Харвард скуеър, те слязоха. Мириъм изостана, за да се отърве от брат си — толкова много я притесняваше с неговите тъпи забележки, които той смяташе за забавни, но които нито веднъж не накараха Луиза да се усмихне. Освен това Сол беше дебел и грозен и това напомняше на Мириъм, че самата тя беше пълна и грозновата. Тя обаче явно се беше примирила с пълнотата си, защото скоро се присъедини към другите момичета в една сладкарница на площада и си поръча двойна порция ягодов млечен шейк.

Луиза си беше поръчала бананов сладолед и безгрижно го ядеше, седнала на едно високо столче пред бара — между другото, колкото и да ядеше, това не се отразяваше на стройната й фигура. И докато Мириъм с удоволствие се тъпчеше, а и другите две момичета, коя повече, коя по-малко лакомо гълтаха от сладката, студена смес, Луиза с елегантен, почти европейски маниер докосваше с върха на езика си лъжичката.

— Къде е Сол? — обърна се тя към Мириъм.

— Отиде си в къщи.

— Не искаше ли млечен шейк?

— Разбира се, че искаше, но… по дяволите, бях му казала, че ще го взема само на кино.

— Трябваше да го доведеш и него за един шейк. Нали беше с нас!

Мириъм почервеня и едва не се разплака. Шери и Фани погледнаха Луиза с още по-голямо уважение. След това Шери — тази с наследената рокля — пое дълбоко въздух, като че ли това й даваше кураж, и попита Луиза с почти треперещ глас:

— Луиза, ти ще ходиш ли на лагер тази година?

Луиза поруменя.

— Мисля, че не — отговори тя.

— Ох! — рече Шери и се отпусна на стола си, издишвайки всичкия въздух от дробовете си.

— Аз пък сигурно ще ходя — обади се Фани, но това явно не утеши Шери и тя каза:

— Ако Луиза не отиде, не знам дали ще ходя и аз.

Мириъм мълчеше.

— Работата е там — каза Луиза и скромно се загледа в празната си чаша, като въртеше лъжичката в остатъка от сладолед на дъното, който не можеше да огребе, — работата е там, че може би ще трябва да отида с татко до Европа.

— Охо — промълви Фани.

Шери само кимна.

— Е да — каза Мириъм, — кой ще иска да ходи на лагер, като вместо това може да отиде до Европа.

— На мен много ми се иска да отида в Европа — обади се Шери. — И се надявам, че все някой ден това ще стане.

— Аз ще отида само защото татко трябва да отиде на конференция в Париж, а мама не иска да го придружи.

— Не иска да го придружи? — попита Шери. — В Париж?

— Не иска. Много пъти е била там и французите не й харесват. Казва, че се държали нелюбезно с американците.

— Е, това е друга работа — каза Шери. — Щом е била там… много пъти. Ето и мама ходеше с татко в Ню Йорк, а напоследък все по-рядко ходи с него.

Луиза се усмихна с престорен интерес, взе портмонето си и слезе от стола. Другите момичета взеха чантите и списанията си от бара и я последваха. Излязоха на Харвард скуеър и там се разделиха. Трите момичета тръгнаха по Маунт Обърн стрийт, а Луиза пресече площада при павилиона за вестници и влезе в Харвард ярд.

Вече в университета, тя се усмихна в отговор на почтителната усмивка на пазача и кимна на един от студентите на баща й, който, минавайки покрай нея, каза:

— Здравей, Луиза!

След това Луиза стигна до Елиът билдинг и без да чука, влезе в една от стаите. Секретарката вдигна поглед и също й се усмихна.

— Чака ви — каза тя и Луиза прекоси стаята и влезе в кабинета на професора по теория на политиката.

Като я видя, професорът стана. Приликата в чертите и маниера на дъщерята и бащата беше очебийна въпреки разликата във възрастта (професорът беше на четиридесет и четири години) и пола. Той също се усмихна — още една усмивка от многото, с които беше свързано ежедневието й, но тази усмивка беше определено най-желаната, тъй като в нея нямаше никаква почтителност, нито пък угодливост, каквато се четеше в усмивката на възрастния пазач към това дете. Беше сърдечна и същевременно съучастническа усмивка, на която беше отговорено със същата от страна на Луиза.

Както дъщеря си, професорът беше висок и затова се наведе, за да я целуне. От прегръдката им пролича, че докосването на нежното й лице му достави удоволствие, както на нея пък леко наболата му буза.

— Е, как беше? — попита той.

— Доста слабо. В сравнение с книгата, искам да кажа.

— От хубавите книги обикновено излизат лоши филми — каза професорът и затвори папката си от свинска кожа. — А от лошите книги — хубави филми.

— Аз предпочитам хубавите книги — каза Луиза, което не отговаряше съвсем на действителността, но накара баща й да я прегърне, докато излизаха от кабинета.

— Съвсем правилно — отбеляза той и след като двамата много учтиво пожелаха на секретарката „лека нощ“, продължи: — В края на краищата човек получава много повече от книгите. Мога много пъти да препрочета „Ана Каренина“, но няма филм, който да ми се гледа повече от два пъти.

— А книгите — каза Луиза, като излизаха от университета на Харвард скуеър, — книгите са по-истински, защото действуват направо от едно въображение на друго и няма нито артисти, нито костюми, които само могат да те объркат.

— И аз така мисля — каза професорът и това наистина беше негово мнение, само че изказано от дъщеря му.

Хванати под ръка, те стигнаха до края на Комън и завиха по Мейсън стрийт. Беше топла вечер в края на пролетта, може би прекалено топла, за да се държат под ръка, но това им беше станало навик, когато Луиза вземаше баща си от университета, и топлината, идваща от близостта им, не можеше да развали удоволствието, което изпитваха.

— С кого беше на кино? — попита професор Рътлидж.

— Ами с Шери, Фани и Мириъм. Знаеш ги. Мириъм трябваше да вземе и Сол.

— Кой е Сол?

— Брат й. Малкият.

— Видях баща им оня ден. Изглежда много симпатичен.

— И тя също. Впрочем доста е неприятна, но все пак е забавна — поне понякога.

— И защо е толкова неприятна?

— Защото е дебела.

— И ти ще станеш дебела един ден — усмихна се професорът и смушка дъщеря си в ребрата.

— Няма. — Луиза се засмя и се дръпна.

— Ще станеш, ако продължаваш да ядеш сладоледи и млечни шейкове.

— Аз? Млечни шейкове?

— Още имаш по устата си. Повече от сигурен съм, че си яла сладолед, докато те чаках.

Луиза облиза устни.

— Казах, че ще дойда в шест часа.

Професорът погледна часовника си.

— Е добре, добре. Поне не закъсня много, както правиш понякога.

Луиза му се усмихна.

— Джентълмените трябва да чакат.

— Но не и дъщерите си.

— Мама не е напълняла — каза Луиза.

— Тя не яде сладолед.

— Не яде — Луиза погледна крадешком баща си, — но пие джин, а джинът има поне толкова калории, колкото и сладоледа. И ти пиеш, а и ти си слаб.

— Добре, добре — примири се професорът и бутна пред себе си Луиза, като приближиха жълтата им, облицована в дърво къща, разположена в дъното на голяма градина. — Иди да ми направиш коктейла, щом като вече си изяла сладоледа си.

Луиза се засмя, затича се по стълбите и мина с трясък през мрежестата врата. Хвърли чантата си на масата в преддверието, без да обръща внимание на това, че тя се хлъзна и падна. Влезе във всекидневната и отиде при бутилките и чашите в ъгъла.

— Вдигни я — каза майка й, която стоеше с гръб към Луиза, загледана в картината на Лотрек, окачена над камината, изобразяваща парижка проститутка.

— Кое? — попита Луиза.

— Чантата.

— На масата е.

— Не е.

— Правя коктейл на татко.

— Вдигни я.

Луиза заклати краката си, като че ли едва се сдържаше да не тропне от яд, върна се в преддверието, разминавайки се с баща си, вдигна чантата и я захвърли върху масата.

— Къде ми е коктейлът? — попита професорът. Луиза се обърна намръщена и сърдита, но баща й продължи да я гледа усмихнато и ядът й премина. Тя се върна във всекидневната и продължи да прави коктейла. Сложи лед в една стъклена кана, обели лимон, наля джина и накрая, със същата физиономия, която баща й правеше, наля от вермута, който винаги се оказваше доста в повече.

Лилиан Рътлидж се обърна и погледна мъжа си и дъщеря си. Тя беше също висока, слаба и руса, но не като Луиза. Тялото й беше по-оформено — по-закръглено. Бащата и дъщерята бяха попрегърбени, но Лилиан беше винаги изправена. На около тридесет и осем години, тя се стараеше да използува най-пълноценно последните моменти на своя женски разцвет.

Лилиан вече държеше чаша в ръка, преоблечена за вечерята с пола и блуза. Докато Хенри прекосяваше хола, тя му се усмихна с отпуснати ъгълчета на устните си. Той отвори уста, за да я попита нещо, но отмести очи от нейните и се отказа от намерението си.

— Как прекара деня? — попита Лилиан.

Хенри сви рамене.

— Нищо особено.

— А ти? — обърна се тя към Луиза.

— Горе-долу добре. Ходих на оня филм в Бостън.

— Интересен ли е?

— Боклук.

— Аз те предупредих.

— Да, но бях казала на Шери и другите, че ще ида.

— Тя предпочита книгата — обади се Хенри.

Лилиан се усмихна на мъжа си. Уловила тази усмивка, Луиза погледна ръцете си, намръщи се и се обърна към баща си.

— Мога ли да взема тоник?

— Разбира се.

— Иди и донеси още, ако това е последната бутилка — каза Лилиан, когато дъщеря й отиде при бутилките.

— Къде е Лаура?

— У семейство Бруксови.

— Ще трябва ли да я взимаме оттам?

— Не, те казаха, че ще я докарат. У тях ще вечеря.

— Имаме ли нещо за тази вечер?

— Не. За тази вечер, не.

— Слава богу — каза професорът и изпи първата за вечерта чаша джин с вермут.