Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (14)

3

Следобеда в деня на двадесет и седмия си рожден ден Хенри напусна мястото си в юридическата библиотека по-рано от обикновено и по 116-та улица излезе на Бродуей. Още не се беше запролетило — беше съвсем студен ден, по Хъдсън имаше лед и вятърът духаше към Уест Сайд.

По онова време Хенри беше слаб, същински младеж на вид, не обръщаше особено внимание на външността си, но винаги купуваше дрехите си от „Брукс Брадърс“ или от някой друг скъп магазин. Висок, изпънал дългия си врат и издал брадичката си срещу вятъра, Хенри чакаше да вземе някое празно такси. Не носеше шапка и меката му коса се развяваше, но това не го безпокоеше.

След час той влезе в апартамента на леля си на Парк авеню и още с влизането си бе представен на Лилиан.

— С какво се занимавате? — обърна се той към нея.

— Тази година завършвам колежа „Сара Лорънс“. — Тя се усмихна и изкриви иронично устни.

— Толкова ли е лошо?

— Как да ви кажа, всичко е много по светски.

— Това не ви ли харесва?

Тя сви рамене.

— Харесва ми — понякога. Но невинаги. Има моменти, когато си мисля, че на живота трябва да се гледа по-сериозно.

— Как именно?

Лилиан се усмихна.

— Доста сериозен въпрос за коктейл.

— Да, знам. Но ми е интересно да чуя.

— Е добре — съгласи се тя. — Бих искала да знам какво върша в живота, не просто да живея слепешката, като правя нещата само защото така е прието — например да излизам с момчета и да ги карам да ме харесват, защото така се прави.

Хенри я слушаше — слушаше приятния й искрен глас, — но вниманието му се отклони от нейните думи и се насочи към изящната й външност и маниери. Тя беше на двадесет и една година и носеше цялото очарование на младостта си, но освен това лицето й изразяваше едно тъй прелестно съчетание от сериозност, чувство за хумор и интелигентност, както е прелестна хармонията в музиката или архитектурата. Лилиан беше слаба, висока около метър и седемдесет, с тънки и изящни ръце и стройни крака, с дълга до раменете светлокафява коса и очи с банален син цвят, които обаче така живо реагираха на промените в чувствата и на двамата, че изражението им се менеше толкова често, колкото и големината на ирисите им, чувствителни към светлината.

— Значи, не излизате с момчета? — попита Хенри с усмивка.

Лилиан се посмути.

— Излизам, но зависи от това дали аз желая да изляза или не. Не бих го правила просто за да си определя среща.

— Искате ли да излезете с мен, след като си тръгнем оттук?

Тя го погледна.

— Ако не се шегувате…

— Малко. Всъщност, не. Фактически съгласен съм с вас.

 

 

— Войната — каза Лилиан, наведена над супата си — сигурно е означавала за вас много повече, отколкото за мен, след като сте участвували в нея.

— Не бих казал. Аз работех във военното разузнаване.

— Аз само четях за нея и гледах прегледите. Вие трябва да сте видели и да сте се запознали с всичко по-отблизо. Какво ви е мнението?

Тя го попита съвсем сериозно и изражението й го накара и той да бъде сериозен, макар че беше във весело настроение и му се искаше да се пошегува с нея.

— Мисля, че не трябва да се случва отново.

— Как можем да го предотвратим? — попита тя — Струва ми се, че е достатъчно трудно да съумеем да не объркваме личния си живот — да не свършваме с развод, пиянство или самоубийство. Но това е само изходната точка, нали? А има и обществен живот, в който участвуваме и ние, пък и отношенията с другите страни…

— Невинаги можеш да се оправиш с всичко това.

— Но трябва да се опита, нали?

— Разбира се.

— Да, но как? Искам да кажа, вие правите ли нещо?

— Ами аз в известна степен се занимавам с политика…

— О! Така ли? — Лилиан се наведе напред, забравяйки супата си. — Вие сте демократ, нали?

— Да, демократ съм.

— И какво правите?

— Ходя на събрания… от време на време и издирвам материали за един мой приятел, който се занимава с политика много сериозно.

— Как се казва?

— Бил Лафлин.

— О, да. Чувала съм за него. Изглежда, че е способен.

— Аз пиша повечето от речите му — каза усмихнато Хенри.

— О, чудесно! — каза Лилиан. — Е, това вече значи да правиш нещо. Важното е да можеш да въздействуваш, а не само да мърмориш отстрани.

— А вие какво правите?

— За… за обществото ли?

— Да.

— Нищо. И там е бедата. Уча сериозно — искам да съм в течение на нещата, но винаги съм мислила, че първо трябва да завърша и тогава да се захвана с каквото и да било. Но ето, че завършвам през юни, а нямам никаква представа какво ще правя по-нататък.

Ядоха филе миньон.

— Мисля, че за жените е по-трудно — каза Хенри. — Смята се, че са равни с мъжете, но всъщност вероятността една жена да стане президент, е минимална.

— Така е. Това е и дилемата.

— Най-влиятелните жени в историята са били любовниците на кралете — каза Хенри.

— Може би и аз ще се ориентирам натам — каза Лилиан.

— Не е толкова лесно.

— Благодаря — отвърна Лилиан, престорено обидена.

— Но ако аз бях крал, бих оставил управлението изцяло във ваши ръце.

— Благодаря — рече този път искрено Лилиан.

— Но в замяна…

Лилиан се изчерви.

Хенри си взе за десерт сладолед, а Лилиан плодове.

— Ако имаш някакво оправдание, че си богат — а и вие, и аз сме относително богати, — то се заключава в това, че ти дава възможност, вместо да се грижиш за собственото си съществуване, да помагаш на другите хора.

— Напълно съм съгласен.

— Лошото е, че през последните години богатите са забравили това свое задължение — гледат само себе си и как да увеличат състоянията си все повече и все повече, без да се съобразяват…

— Сигурен съм, че с нашето поколение няма да е същото.

Хенри изпрати Лилиан с такси до дома на родителите й на 63-та улица в източната част. И двамата мълчаха, но не защото нямаха какво повече да си кажат — а и чувствата, които вълнуваха Хенри, трудно можеха да се изразят с думи.

— Е — каза Лилиан, като слезе от таксито, — благодаря ви за вечерята.

— Мога ли да ви се обадя?

— Утре се връщам в „Сара Лорънс“.

— Не мога ли да ви се обадя там?

— Можете — отвърна Лилиан, каза телефонния си номер и Хенри си го записа на една кибритена кутийка.

След това той я изпрати до входа. Портиерът я разпозна и отвори вратата. Лилиан се обърна, усмихна се и от шест-седем крачки двамата си пожелаха лека нощ.

На другия ден Хенри й се обади и я покани да излязат вечерта. Лилиан каза, че трябва да замине за Кънектикът и той помисли, че това е претекст да му откаже.

— Някой друг път тогава — каза той.

В слушалката настъпи тишина. Хенри чуваше как хора влизаха и излизаха от стаята, където беше Лилиан. Представи си момичетата около Лилиан, които вероятно се подхилкваха, и нея самата — отегчена и нервирана.

И тогава тя каза:

— Ще ви бъде ли приятно да дойдете у дома?

В миг тъжното настроение на Хенри се изпари и той засия.

— Да, ще дойда.

— Добре тогава, елате в неделя на обед.