Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (26)

5

Професор Бонфоа беше като Хенри Рътлидж хубав и преуспяващ мъж на средна възраст. Макар че много френски учени, занимаващи се с политика и привърженици както на левицата, така и на десницата никак не го обичаха заради това, че поддържаше НАТО, професор Бонфоа имаше достатъчно голямо влияние, за да организира един конгрес на американски и западноевропейски учени в Париж, и то по време, когато правителството на Де Гол — към което професорът се отнасяше със симпатия — ревизираше отношението си към Северноатлантическия пакт.

И професорът, и съпругата му говореха добре английски и именно на този език Ив Бонфоа почна да прави явни и неуместни комплименти на Луиза.

— Къде ви е крил баща ви досега? — попита той.

— Сигурно съм била на лагер, когато е бил тук последния път.

— Ама това е крайно нечестно! — каза французинът и погледна Хенри с шеговит укор.

— Луиза е само на шестнадесет години — каза Хенри.

— Само? Че то е съвсем достатъчно за такова развито и красиво момиче, каквото е тя.

— Laisse…^[1] — каза мадам Бонфоа. Тя самата беше красива, елегантна и млада и не ревността, а по-скоро смутеното изражение на лицето на Хенри я накара да прекъсне флирта на мъжа си с Луиза.

Луиза беше очарована.

— Татко каза, че французите не излизат с момичета на моята възраст.

— Мога да посоча поне десетина, които биха… излезли с вас с голямо удоволствие — каза Бонфоа и самодоволно се усмихна на Хенри.

— Но обикновено това не е прието, нали? — каза Хенри, без да обръща внимание на усмивката му.

— Не — обади се Шарлот Бонфоа.

— Е, обикновено не е — съгласи се съпругът й, — но и Луиза не е обикновена. Тя е необикновено красива!

— Тогава ще я доведем пак след една-две години — каза Хенри.

— Ако искате да посетите някои места, докато сте тук, кажете ми — обърна се Бонфоа към Луиза.

— Искам да отида във „Фоли Бержер“.

— Не може — рязко каза Хенри. — Още си много млада.

— Много млада? — учуди се Бонфоа. — Човек никога не е много млад. А може би много стар — да.

Той се засмя, жена му също, макар и неохотно. Хенри се усмихна и те оставиха Луиза на мира, като започнаха да говорят за конгреса.

— Правителството ни пречи по всички линии — каза Бонфоа. — Настроението е по-враждебно към вас, американците, отколкото към Съветския съюз, въпреки че с вас уж сме съюзници, а със Съветския съюз — врагове.

— Така става понякога — рече Хенри.

— Но вашето правителство се съобразява… Искам да кажа, че президентът ви е търпелив, докато нашият старец… дори не се отличава с добри маниери.

— Съпругата на покойния ни президент е много франкофилски настроена — забеляза Хенри с усмивка. — Казва се Бувие по баща.

— А другите? — попита Бонфоа. — Какво е становището на правителствените кръгове? Например на сенатора Лафлин?

Като чу това име, Луиза вдигна поглед от чинията си с охлюви.

— Вижте — каза Хенри, — той е от американците, които не са особено благоразположени.

— Точно така. — Бонфоа се облегна назад.

— Бени Лафлин казва, че французите са неблагодарни — обади се Луиза — и че е ужасно нахално от тяхна страна да бъдат срещу американците, след като ние сме ги спасили от немците.

— Бени е синът му — поясни Хенри.

— Май какъвто синът, такъв и бащата — усмихна се Бонфоа, доволен от интерпретацията си на чуждия идиом.

— Но той не обича и англичаните — продължи Луиза — и според мен това е доста глупаво от негова страна.

— Защо не обича англичаните? — попита мадам Шарлот Бонфоа.

— Заради това, което са сторили британските войски след Първата световна война в Ирландия и разни други неща от този род. Но Бени говори всичко това, за да ме дразни, защото дядо му е бил ирландец, а моят прапрадядо е англичанин.

— Прапрадядо? — попита мило французойката и като наблегна на това, колко е малка Луиза, омаловажи прекалено високата оценка за момичето, дадена преди малко от съпруга й…

— Да, англичанин — потвърди Луиза, — дошъл е от Англия и се е сражавал под знамената на Джордж Вашингтон, а един от братовчедите му, Даниъл Рътлидж, подписал Декларацията на независимостта. Ето защо глупавият Бени мрази англичаните — защото те са основали Америка.

— Ами Луизиана? — попита Ив Бонфоа. — А Ню Орлийн?

— Да, да, вярно, че и французите също нещо са направили.

— И испанците, и холандците — добави Хенри.

— Да — съгласи се Луиза. — Но заселниците от Англия са ръководили революцията и са създали конституцията, не е ли така?

— Така е — каза Хенри.

— Разбира се — каза Бонфоа. — Разбира се, че англичаните и смелият мистър Рътлидж.

— Името му е било Даниъл — каза Луиза, — и чичото на татко също е Даниъл.

След като обядваха, всички отидоха на следобедната сесия на конгреса в зала „Декарт“. Един немски професор по социология четеше доклад за демократическите ценности в производствените отношения. На лекцията присъствуваха малко хора и вниманието на повечето от тях беше привлечено от влизането на професор Бонфоа и Хенри Рътлидж — известният учен от Харвард, приятелят на сенатора Лафлин, личният познат на покойния президент Кенеди. Те се обърнаха и загледаха в знаменитостта и импресариото, докато те сядаха на последния ред в компанията на красивата съпруга и прелестната дъщеря. Немският професор се запъна, намръщи се и пак продължи да чете. Ив Бонфоа се наведе напред, облегна лакти на коленете си и подпря брадичка на палците на сключените си ръце. Седя съсредоточено в тази поза около десет минути, след което пошепна нещо на Хенри Рътлидж, стана и си тръгна. Всички в аудиторията обърнаха глави и го проследиха с поглед до вратата. Немецът повиши глас и присъствуващите отново се съсредоточиха, тъй като професор Рътлидж седеше на мястото си и по всичко личеше, че проявява интерес към доклада.

Щом лекцията свърши, Хенри Рътлидж скромно излезе от залата, но след него се втурнаха петима-шестима европейски учени — негови познати от предишни конгреси, — за да го поздравят за еди-коя си статия в еди-кое си списание и без никакво стеснение да го попитат дали той е прочел техните. Хенри се усмихваше, отговаряше на въпросите, смотолевяше нещо, като през цялото време се мъчеше да си пробие път до вратата. Шарлот Бонфоа го държеше с два пръста за ръкава на сакото и така символично го измъкваше от тълпата учени. Само Луиза беше доволна и любезно разговаряше с тези, които не можеха да стигнат до баща й, отговаряше на учтивите им въпроси и с удоволствие приемаше ласкателствата им. Но в един момент Бонфоа се появи във фоайето и с решителен жест спаси Хенри, жена си и Луиза от тези не толкова известни делегати, като ги изведе навън, и те се качиха в едно такси.

— Боя се, че всички искат да се срещнат с вас — каза седналият до шофьора Бонфоа, като се обърна назад, за да погледне останалите.

— Какво от това? — каза Хенри. — Нали тъкмо такава е целта на конгреса — човек да се срещне с колегите си.

— Да, но тези бяха от най-неинтересните. Ще трябва да съставим няколко отделни групи — с Ерзенберг например и Хиндли. А също и с шведа — Халберстрьом. Познавате ли го? Утре ще присъствува на лекцията ви.

Вечерта Хенри заведе Луиза в „Комеди Франсез“ на „Буржоата благородник“. Луиза почти нищо не разбра, но танците по музиката на Люли поддържаха интереса й по време на целия спектакъл. Хенри я прегърна и й се усмихна с разбиране.

На следващата сутрин двамата закусиха заедно. Този път Луиза си оттегли поръчката за шоколад и пи заедно с баща си кафе. След това отиде да чака във фоайето Шарлот Бонфоа, която трябваше да я заведе на покупки, а баща й се качи в своята стая, за да прегледа лекцията си.

Докато вървяха из „Галери Лафайет“^[2], настроението на Луиза се поразвали — мадам Бонфоа се държеше особено резервирано с нея, комплименти нямаше, само няколко общи въпроса.

— Майка ви е на морето сега, нали?

— Да — отговори Луиза. — Заедно с Лаура са във Виниърд. Не искаха да дойдат тук.

— А вие ще отидете ли после при тях?

— Първо ще ходим в Африка. Татко каза, че никога не е бил в Етиопия и иска да отиде там.

— Но това ще бъде чудесно за вас, нали?

— Струва ми се, да.

— Момиче с късмет.

— Да.

Разгледаха цяла стойка с рокли. Хенри беше дал на Луиза сто долара да си купи някои дрехи и изисканата Шарлот Бонфоа трябваше да й помогне в избора, но тоалетите на момичето явно не я интересуваха.

— Много е хубава, нали? — каза тя поне за пет-шест рокли. А когато Луиза си хареса една жилетка, каза: — Купете си в Лондон от кашмирска вълна. Няма смисъл да си харчите парите тук за такова нещо.

Когато накрая Луиза се спря на една скромна бледоморава рокля, Шарлот сви рамене и нетърпеливо и рязко каза на продавачката да я завие.

— Майка ви — попита тя — има ли си приятели в Марта Виниърд?

— О, да — отговори Луиза. — Много.

— А какви приятели? От Харвард?

— Мисля, че има и от Харвард, но повечето са от Вашингтон и Ню Йорк. Като семейство Лафлин…

— Сенаторът Лафлин най-добрият й приятел ли е?

— Да, бих казала, да. Знаете ли, татко и Джийн се разбират много добре, но нямат какво толкова да си говорят. А Бил и мама заедно са чудесни!

Шарлот кимна.

— Искате ли да си купите някакво linge?

— Какво да си купя?

Шарлот поясни с жестове и добави:

— Бельо.

— О, не знам. Аз имам, разбира се, със себе си, но може да си взема още.

— Montrez — nous des jolies chemises et des choses comrae са^[3] — каза мадам Бонфоа на момичето зад щанда и го извади няколко красиви фусти и по-интимни части от дамското бельо — всичките от коприна и дантели.

Луиза беше очарована. Стоеше и ги докосваше с един пръст.

— Разкошни са, нали? — обърна се тя към Шарлот.

— Изберете си това, което ви харесва.

Луиза продължаваше да разглежда кокетното, украсено с дантели бельо.

— Струва ми се, че е глупаво да се носят такива красиви неща под дрехите, щом като никой не ги вижда.

— Ще ги видят доста скоро — каза Шарлот и се изсмя.

Луиза не можа да разбере напълно какво искаше да каже Шарлот Бонфоа, но явно осъзна смисъла му, тъй като в нея трепна нещо, и то по-силно, отколкото когато беше само смутена. Тя не отговори, а бутна купчина бельо към момичето зад щанда.