Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
22
На другия ден Алън и Джулиъс заминаха за Флорида да купуват оръжие. Луиза, изпълнявайки своята роля в заговора, отиде да пазарува с майка си в Бостън.
— Какво смяташ да облечеш другата седмица за обеда на демократите? — попита Луиза майка си, докато прекосяваха реката.
— Каквото и да е. Притеснявам се повече за уикенда.
— У Аштънови ли ще бъде?
— Да.
— Те важни ли са?
— Не, но ще има доста екстравагантни хора, в чието присъствие се чувствувам старомодна.
— О, моля ти се! Изглеждаш милион пъти по-добре от повечето жени на твоята възраст.
— Благодаря — каза кисело Лилиан.
— Така е, наистина.
— Не знам защо ли се тревожа… на тия години.
— Ами сигурно има защо. По-възрастните мъже харесват по-възрастни жени, нали?
— Някои млади мъже също харесват по-възрастни жени.
— Сигурно.
Мълчаха известно време.
— Ти и татко сте правили всичко заедно, нали? — попита Луиза майка си.
— Кога?
— Когато сте били млади.
— Струва ми се, да.
— И политика, и всичко друго?
— Да.
— Според мен това е важно, ти как мислиш?
Лилиан, която караше колата, сви рамене.
— Да.
— Също и Бил. Оттогава ли се познавате с него? — попита Луиза.
— Да.
— Той защо е станал толкова десен?
— Това е нещо като втвърдяване на кръвоносните съдове. Идва с годините.
— Но ти, а всъщност и татко не сте като него.
— Аз си мислех, че смяташ и баща си за такъв.
— Той се промени. Възгледите му се разшириха, и то доста.
Лилиан направи гримаса, като че ли искаше да каже, че не е забелязала такова нещо.
— Имаш пред вид тази история с раздаването на парите ли? — попита тя.
— Това са глупости.
— А какво друго възнамерява да прави?
— Не мисля, че ще направи нещо. Не е от активните. Но идеите му се променят… в положителен смисъл.
Лилиан кимна.
— Радвам се да чуя това — каза тя и спря колата на червено.
— Бил ще дойде ли за този обед? — попита Луиза и погледна през прозореца навън към хотел „Шератон“.
— Да.
— В кой хотел ще бъде?
— Не зная точно.
— В „Шератон“ ли?
— Едва ли. Обикновено отсяда във „Феърфакс“. — Лилиан захапа долната си устна и се изчерви, което така я нервира, че тя превключи рязко скоростта и колата потегли внезапно.
— Мамо, ти си била щастлива с татко, нали?
— До известна степен.
— Само до известна степен?
— Не. Ние бяхме щастливи.
— Значи, може и да излезе нещо.
— От кое?
— Ами… от брака… изобщо.
Лилиан зави и влезе в един многоетажен паркинг. Взе билет и раираната бариера се вдигна, за да минат.
— Не е лесно — каза Лилиан, — но мисля, че ти сама го знаеш.
— Дори и за теб и татко ли? И с вас ли не беше лесно?
— Никога не е лесно.
Луиза кимна.
— Но си заслужава — каза Лилиан, — ако издържиш до края.
Колата се заизкачва по спираловидната бетонна рампа. Луиза погледна лицето на майка си сред отраженията на променящата се светлина — изражението й беше особено — и меланхолично, и замечтано.
— Все още не всичко е свършило — каза Луиза.
— Да. Но сме почти към края. Мисля си, че баща ти и аз ще имаме щастливи старини.
Лилиан паркира колата. Слязоха и се отправиха надолу към магазините.