Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (58)

9

На другата сутрин Луиза излезе от къщи и се отправи с колата си към Самървил — една не особено представителна част на Кеймбридж. Паркира фолксвагена пред една малка къща, скрита зад кестенови дървета. Тя почука на вратата. След малко й отвори слаба жена на около петдесет години.

— Здравейте, мисис Глинкмън — каза Луиза. Жената я гледа няколко секунди.

— Не ме ли помните?

— Луиза?

— Да.

— Наистина!

— Дали можете да ми кажете къде живее Дани?

— Тук живее. Влез. Той е горе.

Луиза влезе в малката уютна къща, пропита с миризмата на лулата на мистър Глинкмън.

— Бруно — извика мисис Глинкмън на мъжа си, който беше в кабинета. — Луиза е дошла. — И тихо добави: — Иди при него, а аз ще видя дали Дани е станал.

Луиза отвори вратата на кабинета, в който така често бе идвала преди няколко години, и се приготви да види черните очила на слепия мистър Глинкмън.

— Здравейте, докторе — каза високо тя, за да го ориентира по-лесно.

— Луиза — каза слепият учен — едър, тъмнокос мъж, значително по-възрастен от жена си — и се обърна в креслото си към Луиза.

— Как сте? — попита Луиза.

— Аз ли? Все същото. Ти как си? Отдавна не сме се виждали.

— Бях в Калифорния.

— В Калифорния, знам. — Гласът му прозвуча тъжно, като че ли знаеше за всичко случило се там.

— Търся си работа. Нямате ли нужда от секретарка?

— И още как? — Той се засмя. — Само да можех да си го позволя.

Луиза погледна купищата от книги за слепи, натрупани около стола му.

— Все още преподавате, нали?

— Преподавам… доколкото мога.

— Това е хубаво.

— Дани е в групата на баща ти.

— Да, знам.

— Много мило беше, че го взе — Дани е само втора година.

— Всички казват, че той е много умен.

— Моля, моля! — с престорена скромност каза Дани, като влезе, натъпквайки ризата в панталона си.

— Ти ли си, Дани?

— Да, татко.

— Виждаш ли — каза мистър Глинкмън на Луиза, — оглушавам.

— Не е вярно, татко.

— Ами, не е вярно! — повтори с ирония баща му.

— Извинявай, ако те дигнах от леглото — каза Луиза и погледна рошавата коса на Дани.

— Нашият гений може доста далеч да стигне, ако става малко по-рано — каза мистър Глинкмън.

— Уинстън Чърчил е четял държавните документи в леглото си — отбеляза Дани.

— Значи, Уинстън Чърчил ти е образец? — каза доктор Глинкмън. А аз мислех, че е Че Гевара.

Дани пламна.

— Ела — обърна се той към Луиза. — Ела да пием кафе.

— Идвай пак — каза доктор Глинкмън на Луиза.

— Разбира се. Щом ви е приятно.

Тя последва Дани в кухнята. Майка му беше горе или пък беше излязла.

— Имаш ли нещо против, ако закусвам?

— Не, яж си — каза Луиза и седна на масата.

— Как си? — попита я Дани.

— Отлично.

— Наистина ли?

— Във всеки случай поне по-добре, отколкото бях.

— Съжалявам, че стана така с теб и онова момче… Джейсън.

— Всичко мина вече.

— Значи, бракът ви не излезе сполучлив?

— Не. — Луиза заоглежда кухнята. Спря поглед на стария хладилник и газовата печка. — Хубаво е у вас — нищо не се е променило.

— Да, външно всичко си е постарому.

— А иначе?

Дани сви рамене.

— Не знам.

— Ти променил ли си се?

— Да, пораснах.

— Това знам, но идеите ти са си същите.

— Някак си се видоизмениха.

— Естествено.

— Ти с вашите ли живееш? — попита Дани.

— От време на време. Наех един апартамент в Бостън, но… какво да ти кажа… понякога ми е добре сама… понякога — не.

— Да, разбирам.

— Ти обаче си за чудене — каза Луиза.

— Защо?

— От всички момчета, които познавам, ти си единственият, който живее с родителите си, без да получава пристъпи на нервна криза.

— И ние се караме — каза Дани.

— Никога ли не ти се е искало да се махнеш?

— А, искало ми се е, но е по-евтино, ако живея тук. Пък и мисля, че на татко му е по-приятно. Разговаряме за много неща.

— Той не е като другите.

— Знам. Сляп е.

— Нямах това пред вид — той просто се различава от другите.

— Да, има какво да ти каже.

— Щастлив си ти.

Дани налапа парче бекон и отхапа от пържената филия, намазана с кленов сироп.

— А баща ти… — започна той и млъкна, за да сдъвче и преглътне храната в устата си. После продължи: — При баща ти всичко върви против него, но трябва да призная, че той се опитва.

— Какво се опитва?

— Да прозре какво трябва да се направи.

— А какво… трябва да се направи?

Дани отново напълни устата си с храна и отпи глътка кафе.

— Според мен той се е увлякъл в едно безкрайно академично обсъждане на нещата и нищо друго не прави.

— Да, наистина — каза огорчено Луиза. — Той никога нищо няма да направи, защото не желае нещата да се променят. А с говорене нищо не се губи.

— Можеш да кажеш същото и за себе си.

— Да, сигурно си прав.

— Я ми кажи… ти какво искаш да се промени?

— Искам да променя себе си… всъщност да се освободя от себе си.

— И правилно. Трябва да го направиш.

— Искам да направя нещо важно и самопожертвователно. — Луиза погледна Дани, който пиеше кафето си.

— Аз възнамерявам да направя нещо важно, но… ти сигурно би го нарекла благородно самолюбие.

— Какво е то?

— Да се боря.

— Да се бориш? Да. Но как и с кого?

— Ха! Само се огледай, за бога! Толкова са много. Може да се започне с който и да е.

— Революция ли?

— Да.

— Ще бъда на твоя страна.

Дани я погледна над чашата си.

— Наистина ли?

— Да.

— Но аз ти говоря сериозно, Луиза. Това не е терапия за неврастенични богати момиченца.

— Да. — Луиза преглътна. — Да, знам!

Дани остави чашата си и си погледна часовника.

— Както ми се струва, дошла си точно навреме.

— Защо?

— След половин час няколко души от групата ще дойдат, за да обсъдим какво трябва да се прави.

— Татко знае ли за това?

— Не. И не трябва да знае.

— Няма да му кажа.

— Знам.

— А твоят баща знае ли?

— Има някаква представа…

— И какво казва?

— Против е.

— Защо?

— Има си свои причини.

Луиза мълчеше и изчакваше.

— Татко мисли, че е опасно — каза Дани.

— Като че ли е прав.

— Да. Това, което сме решили, е много опасно. Но е важно и трябва да го направим.