Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (29)

8

Луиза беше още в леглото, когато на следващата сутрин Хенри влезе в стаята й.

— Искаш ли да тръгнем днес? — попита я той.

— Днес? — Луиза седна в леглото и потърка очи.

— Обадих се да проверя за самолетите. Ако заминем сега, още днес ще сме на Африканския бряг — В Момбаса или Малинди. Искаш, нали?

— О, много! Само че… не трябва ли да стоиш тук заради конгреса?

— За какво да стоя — вече изнесох лекцията си.

— Ами семейство Бонфоа?

— Ще им се обадя… — Хенри тръгна към вратата. — А ти се обличай. Самолетът е в един и половина.

— Добре — каза Луиза и скочи от леглото, за секунда се озова до гардероба и го отвори. Тя реши, че и днес беше ден за новия комбинезон.

Хенри влезе в стаята си, но не се обади на Бонфоа. Позвъни на администратора и предупреди, че заминават, обади се също и на авиокомпанията, за да потвърди резервацията на билетите до Момбаса, която беше направил преди половин час.

Толкова бързо прелетяха над Европа, Средиземно море, Египет и Судан, че когато слязоха в Найроби, където времето не беше по-топло, отколкото в Париж, те нямаха чувството, че са изминали пет хиляди мили и че са вече на друг континент, а сякаш бяха прекарали следобеда в някое кино или пък някъде другаде на закрито.

В Найроби пристигнаха вечерта, но тъй като бяха привикнали с френското време и не се чувствуваха особено уморени, те решиха да вземат веднага самолета за Момбаса.

Когато кацнаха в Момбаса, беше късно през нощта. Тук, на морското равнище, въздухът беше горещ и влажен. Хенри и Луиза бяха почти единствените пътници в самолета и на летището нямаше нито автобус, нито такси, с което да стигнат до града. Служителят на летището — индиец, поръча такси по телефона.

— А може ли да се обадите в някой хотел? — попита Хенри, застанал под луминесцентните лампи, целият мокър от горещината. Усещаше как го обхваща чувство на безпомощност.

Служителят поклати глава.

— Резервация имате ли?

— Всъщност… не, нямаме.

Индиецът сви рамене.

— Много е късно — каза той.

— Знам, че е много късно — каза Хенри, — но все пак трябва да преспим някъде.

Индиецът вдигна телефонната слушалка.

— В кой хотел бихте желали да отседнете? — попита той.

— Не знам. В който и да е, стига да е приличен.

Хенри зачака, като наблюдаваше Луиза, която стоеше до него с подгънати навътре стъпала. Той се проклинаше за това прибързано пътуване до Момбаса — часът беше един през нощта, нямаха запазен хотел. Толкова беше привикнал всичко да е наред, че този необичаен хаос след дългото пътуване го доведе почти до сълзи. Да се пътува, беше толкова лесно — абсурдно беше това бързо преминаване от континент на континент и от климат в климат, сякаш влизаш и излизаш в стаи на голяма къща.

— Брат ми има стая за вас — каза служителят.

— Чудесно. Благодаря ви.

Индиецът ги заведе до изхода на бараката, която служеше за аерогара. От тъмнината изникна такси, карано от негър. Хенри и Луиза седнаха отзад, а куфарите им сложиха в багажника. Индиецът обясни на шофьора къде трябва да ги закара и те потеглиха. Пътят минаваше покрай брега. Хенри и Луиза виждаха в тъмнината очертанията на палмите край шосето, зърваха тук-таме навътре из шубраците огньове и хора, наведени над тях. Навлязоха в града. Минаха край къщи, мъждиви улични светлини, барове, гаражи, хотели. За момент Хенри си помисли, че може би тук ще прекарат добре, колкото и влажно да беше, защото имаше нещо екзотично и миришеше някак странно, както никъде другаде по света.

— Уморена ли си? — попита той Луиза.

— Малко.

— Часът е почти четири сутринта… по парижко време. Май трябваше да останем в Найроби.

— Но така печелим един ден на морето.

— Дано не стане много горещо.

— Ще свикнем, татко. — Луиза се прозя. Изглеждаше спокойна, макар че дрехите й бяха съвсем мокри от потта и влажния въздух.

— Мислех, че тук всички са негри — каза тя.

— Има и индийци.

— Като че ли повечето са индийци.

— Може и араби да има. По-рано Момбаса е била владение на султана на Занзибар, а той е бил арабин.

— Като си помислиш, че сутринта бяхме в Париж, а сега сме на брега на Индийския океан!

— По-добре, отколкото във „Фоли Бержер“?

— О, да, разбира се!

Подобреното му настроение отново се развали, като спряха пред хотела. Фасадата му беше олющена, фоайето представляваше покрит вътрешен двор с лоша вентилация, слабо осветен и с мръсни кресла. Посрещна ги стар негър, който по всяка вероятност не знаеше английски, тъй като мълчаливо взе куфарите и с ръка им даде знак да разберат, че първо трябва да се регистрират. Хенри попълни необходимите данни, последваха негъра до другия край на фоайето и се качиха по широките стълби на втория етаж. Влажният въздух миришеше на гнило. Излязоха на един коридор, към който гледаха вратите на всички стаи, също като килии в манастир. Пред една от стаите беше поставена метална стойка за сушене на дрехи с проснато по нея сиво бельо и чорапи, които съвсем безрезултатно съхнеха на влажния въздух. От стаите се чуваха разни шумове — тихи, защото беше нощ, но все пак доловими, — хрипливо дишане и хъркане през нос. Като минаваха покрай една отворена врата, негърът кимна към нея, сякаш искаше да им каже, че помещението може да им дотрябва — за какво, не беше нужно да се обяснява, тъй като отвътре ги лъхна миризма на тоалетна.

Хенри — изтънченият милионер, беше ужасен, но беше твърде късно да вървят другаде. Затова той се опита да потисне чувството на отвращение и да се примири с цялата тая мръсотия, но когато отключиха вратата, се оказа, че им предлагаха една обща спалня за двамата — голяма, с двойно легло и гореща — в нея беше много по-горещо, отколкото навън. Портиерът остави куфарите и отвори капаците на прозорците, преди Хенри да успее да го попита за друга стая. Но колкото и да се мъчеше да му обясни, че им е нужна още една стая, отговорът беше един и същ — мълчалив жест, който сочеше или стаята, или леглото. Преди да излезе, портиерът включи бавно въртящ се вентилатор на тавана, като че ли той щеше да разреши всички останали неудобства.

Към стаята нямаше баня, а само един леген в ъгъла. Луиза отиде до тоалетната на етажа. Хенри отвори куфара и извади пижамата и несесера си. Свали сакото и връзката си и отиде да се измие над легена, Луиза се върна.

— Внимавай, има хлебарки — каза тя и се опита да се усмихне, но не можа, и се разплака.

Хенри я прегърна.

— Милото ми момиченце!

— О, татко, ужасно е!

— Наистина.

— И в Париж беше ужасно. Ненавиждах семейство Бонфоа.

— И аз. — Хенри я потупа по рамото и Луиза престана да плаче, а само заподсмърча.

— Сега ще поспим — каза той, — а утре ще се чувствуваме по-добре.

Тъй като в стаята нямаше никакъв параван, Хенри си взе пижамата и отиде в мръсната тоалетна да се преоблече. После постоя в коридора, слушайки сумтенето и хъркането от другите стаи, за да даде възможност на Луиза да си облече нощницата. Но като влезе в стаята, тя все още се миеше над легена по кремавия копринен комбинезон, който беше купила в Париж.

Като избърса лицето си, Луиза се обърна и се усмихна. Хенри легна в широкото легло и взе книгата си.

— Това на теб е много хубаво — каза той.

— Купих го в Париж.

Хенри спря поглед върху нея — дантелата покриваше бюста й, а дългите й крака почти целите се виждаха изпод късия копринен комбинезон. След това той се зачете в книгата си, а Луиза се поприкри зад гардероба и облече нощницата си.

— Нямаш нищо против, нали? — попита я Хенри, когато тя легна до него. — Мога да спя и на пода.

— Нещо против? Аз — не — отговори Луиза. — Мислех, че ти може би…

— Не, разбира се.

— Помниш ли, като малка често… се настанявах между теб и мама.

Хенри се усмихна.

— Мисля, че един ден всичко това ще ни изглежда смешно, като си припомним — каза Луиза.

Хенри затвори книгата и загаси лампата. Легнаха с гръб един към друг, но макар че беше вече късно — и по френско, и по източноафриканско време, а и двамата бяха изморени, нито единият, нито другият можеше да заспи. Въртяха се в леглото около двадесет минути. Като че ли беше станало още по-горещо.

Хенри седна, отметна памучното одеяло и остави само чаршафа. Не можеше да разбере дали Луиза спи, но ето че тя прошепна:

— Много е горещо. — Гласът й беше леко напрегнат от досадното безсъние.

— Не обръщай внимание. — Хенри я прегърна и тя започна да диша по-равномерно, макар че й стана още по-горещо от допира на неговото тяло.

Хенри не усещаше неудобството от близостта на Луиза — беше смаян от откритието, че това вече не е детското телце на дъщеричката му, а зрялата фигура на девойка, и когато тя се намести по-удобно в прегръдката му, нежният й, но твърд корем се докосна до бедрото му. От този допир в миг всичко в него — и тяло, и мисъл — се напрегна. Изпитваше мъчително желание да докосне с ръка влажното й тяло, да почувствува в тъмнината формите й и да разбере как и доколко неговата дъщеря беше станала жена.

Някакъв инстинкт му пречеше да го стори — инстинкт, който се бореше с натрапчивото, коварно: „Защо не?“ И докато разумът му отчаяно се противеше, тялото му се предаваше на изкушението. В миг го потресе чудовищността на това, което вършеше, и със страшно усилие на волята си той успя да се откъсне от нея.

Рязкото движение събуди Луиза, ако тя изобщо беше заспивала.

— Татко, удобно ли ти е?

— Да, извинявай. — И добави: — Сънувах нещо.

След това и двамата се опитаха да заспят отново — без телата им да се допират вече едно до друго. Дишането на Луиза стана съвсем равномерно, но Хенри се преструваше, че спи, тъй като дълго време угризението и отвращението от самия себе си не му даваха да мигне.