Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (24)

3

Бащата и дъщерята пристигнаха със самолет в Париж и от „Орли“ направо отидоха в хотела си на Рю де Сен Пер. Хотелът беше малък, но луксозен, във фоайето му миришеше на пури и скъпи парфюми. Портиерът беше облечен с добре ушита униформа от син шевиот с кръстосани метални ключета на реверите и знаеше от паспортите на пристигналата американска двойка, че са баща и дъщеря. Той забеляза прикритите недвусмислени усмивки на хората във фоайето, които виждаха пред себе си просто един хубав мъж на години, дошъл в хотела с красиво момиче.

Беше единадесет часът вечерта, но нито Хенри, нито Луиза бяха изморени, тъй като още не бяха усетили пет-шест часовата разлика във времето — сега в Кеймбридж беше още ден, — и затова излязоха от хотела и тръгнаха по булевард Сен Жермен, след това към Сена, като се отдаваха на неясните пристъпи на носталгия, породени от различните миризми, които им напомняха за различни моменти от предишните пътувания в чужбина.

Луиза беше развълнувана — като че ли й се искаше да се затича или да разпери ръце и тя избързваше напред, после се обръщаше, сякаш й беше трудно да се спре. Баща й пък се беше умислил, отдаден на спомени. Той се усмихваше почти незабележимо на мислите си.

— Бях на десет години, когато за последен път идвах тук, нали? — попита Луиза.

— Да — каза Хенри. — Да, струва ми се.

— Помня, че Лаура се разболя тогава. — Луиза се върна за миг към спомените си от това пътуване, а после попита: — Мама оттогава ли не е идвала?

— О, не. Преди две години бяхме тук.

— Тя винаги идваше с тебе, нали?

— Обикновено да.

Прекосиха булеварда и седнаха на една маса в кафене „Флор“. Минаваше полунощ, но беше топло и повечето маси на тротоара бяха заети. Хенри си поръча перно, а за Луиза цитронада. Акцентът му го издаваше, че е американец, но френският му език беше толкова добър, че той успя да спечели благоволението на нелюбезния келнер.

Луиза отпи една глътка и непринудено, като типично американско момиче, се отпусна назад в стола си. Тя гледаше с широко отворени очи, развълнувана от смесицата от необичайни впечатления — от непознатия град, от разликата във времето, от това кафене на булеварда посред нощ. Минувачите бяха или много млади и небрежно облечени, или стари, с модерни дрехи, или окъсани, или пък съвсем обикновено облечени по френски. Луиза погледна баща си и се усмихна — той беше елегантен и непосредствен.

— Кога дойде за пръв път в Париж, татко?

— Струва ми се, когато бях на твоята възраст.

— Много пъти ли си идвал след това?

— Не, до войната не бях идвал.

— А през войната?

— Дойдох веднъж в отпуск.

— Трябва да е било чудесно… Мога да си представя.

— И какво си представяш? — Хенри се усмихна на дъщеря си.

— Изящни френски момичета, ресторанти, в които свирят на акордеон…

Хенри се засмя.

— Това е холивудска история.

— А какво беше наистина?

— Нямаше храна. Много хора бяха останали без дом.

Луиза кимна:

— Да.

— Срещаха се жени с обръснати глави.

— Защо?

— Защото излизаха с немски войници.

— Наистина? Излизаха ли?

— Разстрелваха колаборационисти…

— И ти ли си разстрелвал?

Хенри се усмихна.

— Не. Аз служех в американската армия.

Луиза размаха юмрук във въздуха.

— Добрият стар 93-ти.

— Точно така.

— Страшно ли беше?

— Не. По-скоро отегчително.

— А когато имаше сражение?

— Аз не съм участвувал в сражения.

Лицето на Луиза стана изведнъж сериозно. Тя погледна баща си, за да се увери, че и сега, както всякога, разбира се, можеше да попита каквото си поиска.

— А ти… ти самият убил ли си някого?

Хенри се усмихна.

— Не с голи ръце.

Луиза остана сериозна.

— Но все пак убивал ли си?

Сега Хенри стана сериозен.

— Вероятно нося отговорност за смъртта на няколко души.

Известно време Луиза мълча. Разглеждаше внимателно чашата си на масата.

— Но те бяха нацисти, нали?

— Да. Немски войници.