Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (39)

4

Към средата на декември, някъде към края на първия семестър, Луиза осъзна промяната, която беше станала с нея. Все пак си спомни, че беше обещала да се върне за Коледа и за деветнадесетия си рожден ден и колкото и да не й се искаше да остави Джейсън, тя беше любопитна да види как ще реагират родителите й на нейния променен характер.

Това, че Бъркли я беше променил, личеше и от дрехите, с които реши да пътува — джинси, мънистен гердан и голям шал. И майка й, и баща й бяха дошли на летището да я посрещнат. Докато чакаше да мине през бариерата, Луиза видя как баща й се опита да се усмихне и как майка й му хвърли бърз поглед, забелязала дрехите на дъщеря си. Хенри успя да се усмихне и дори задържа усмивката си, докато Луиза се приближи и ги целуна — първо него, а после Лилиан. Луиза ги целуна сърдечно, като че ли искаше да ги увери, че привързаността й към тях не беше изчезнала заедно с предишните й дрехи.

Докато минаваха през Съмнър танъл на път за града, тя говореше бързо и развълнувано.

— Добрият стар Бостън! Калифорния е толкова по-различна наистина. Всичко е по-зелено.

— Не забравяй, че тук сега е зима — каза Хенри.

— Да, разбира се. И ние там имаме нещо като зима.

Луиза им разказваше за Калифорния, като че ли те никога не бяха ходили там. А всъщност родителите й наистина не познаваха нейната Калифорния — Калифорния на свободата и бунта. Луиза, разбира се, дискретно пропусна да ги информира за някои аспекти от новия си живот, но дори това, което сметна за уместно да им каже, някак ги потисна. Хенри започна да я прекъсва и да я пита дали е била в тази или онази картинна галерия, посетила ли е еди-коя си изложба, но отговорът на Луиза беше винаги един и същ — не.

— Поне в Дисниленд отиде ли? — попита я баща й.

— Нямам си и понятие от Лос Анджелис.

— Ти като че ли и в Сан Франциско не си ходила?

— Аз уча, татко. Не съм отишла там да си прекарвам ваканцията.

Прекосиха Чарлз ривър и навлязоха в Кеймбридж, без да продумат.

Лилиан прояви по-голям интерес към живота на дъщеря си, когато двете останаха сами в кухнята, но Луиза се чувствуваше вече уязвена и настроението й беше започнало да се разваля. Целенасоченото любопитство на майка й я дразнеше, а домът й и Кеймбридж непоносимо я потискаха. Тя излезе от кухнята и тъкмо когато се заизкачва по стълбите към стаята си, влезе Лаура. Тя поне искрено се зарадва на връщането й.

— Как е там? — попита Лаура, като влязоха в стаята на Луиза.

— Фантастично!

Седнаха и Луиза започна отново да разказва за Бъркли, но този път я слушаха с голямо внимание и от нея се искаше да описва всичко с повече подробности и факти.

— Приятели имаш ли? — попита я Лаура.

— Разбира се.

— Какви са?

— Ами — усмихна се сдържано Луиза с вид на човек, който се готви да сподели някаква тайна, — има едно момче…

— О! — възкликна Лаура и очите й се разшириха. — Как се казва?

— Джейсън.

— И как изглежда?

— На тях няма да им хареса — Луиза кимна към кухнята и кабинета.

— А на мен — да, нали?

— С дълга коса е и с мустаци…

— Страшно!

— И е наистина един свободен човек. Разбираш ли, прави каквото си пожелае.

— О! — отново възкликна Лаура и въздъхна мечтателно и развълнувано. — Ама той… той ли ти е приятелят?

— Да. Ние живеем заедно.

— Наистина ли?

— Там това е съвсем нормално, Лори.

— Ясно.

— Но недей на никого да казваш.

— О, не, няма.

— Той е наистина чуден! Ти би го харесала.

— Пуши ли?

— Марихуана?

— Да.

— Разбира се. В Калифорния всички пушат.

— И ние тук по малко — призна си Лаура. — С някои от моите съученици. Харесва ми.

— О, да… Чудно е, наистина е чудно.

— Ами ЛСД?

За миг Луиза погледна косо сестра си.

— А, това не сме опитвали още.

— На мен ми се иска да го опитам.

На втория ден след пристигането на Луиза — денят преди деветнадесетия й рожден ден, Хенри я попита не би ли желала да отиде с тях на някакъв коктейл.

— Трябва ли да идвам? — попита тя.

— Не, разбира се, че не. Просто мислех, че може би ще ти е приятно да дойдеш.

Лаура беше отишла някъде с приятелките си и когато Лилиан и Хенри излязоха, Луиза остана сама в тъмната дъждовна вечер. До известна степен съжали, че не излезе с родителите си, а след това, че така рязко отказа на баща си и почувствувала угризение на съвестта, започна да търси оправдание за своето държане, спорейки сама със себе си, докато най-накрая този вътрешен спор намери външна изява в момента, когато родителите й се върнаха.

— Не мога да разбера как им издържате — каза тя и седна при тях във всекидневната — на тия лицемери, които бръщолевят за дребните си харвардски истории — кой какво е публикувал, дали еди-кой си ще вземе катедра, а през всичкото това време синовете им, или не, разбира се, не техните синове, а синовете на други хора умират под бомбите във Виетнам…

— Мога да те уверя — каза Хенри и си наля водка и тоник, — мога да те уверя, че не липсваше темата за Виетнам.

— О, да, предполагам, че сега това е на мода. — Луиза се облегна в едно кресло и преметна крак през ръчката му.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я баща й.

— Не, благодаря, аз не пия.

Хенри сви рамене и седна на един стол.

— Имаше някои интересни хора — каза той. — Хауърд Прат например…

— Кой е той?

— Химик. Получи Нобелова награда миналата година.

— Хм.

— Това не те интересува, предполагам.

— Точно така.

— Бих казал, че неговата работа е в полза на цялото човечество.

— А защо чак сега го казваш? Ето на — присъщо за всички вас от Харвард е да говорите за доктори и професори, и Нобелови награди, и президентски медали. Никога не казвате — ето, този човек спаси един човешки живот благодарение на откритието си или еди-кой си е измислил нов протеин, който ще спаси умиращите от глад в Индия…

— Да — съгласи се Хенри. — До известна степен имаш право.

Лилиан дойде от кухнята — вече доста пийнала.

— Това ли ви учат там? — попита тя. — За гладуващите хора в Индия?

— Не ни учат това. Сами го научаваме.

— Не мога да кажа, че има нещо общо с науката.

— Но е по-важно от повечето глупости, на които ни учат…

— Ти май и други неща си научила там?

— Какви?

— Няма значение какви.

— Хайде, мамо, кажи. Ако искаш да кажеш нещо, кажи го.

— Вижте какво — намеси се Хенри. — Нека пийнем и…

— Не — прекъсна го Луиза. — Искам да чуя. Не е честно да се подхвърлят разни неща, без да се доизказват.

— Научила си се да се държиш като една малка развратница — спокойно каза Лилиан. — Това исках да кажа.

— Добре — каза Луиза разярено и се надигна от стола. — Добре, ти започна и щом е така, иска ми се да ви кажа, че в Калифорния научих някои неща, благодарение на които и двамата сега ми се виждате доста… доста досадни лицемери. — Луиза вече се беше изправила и лицето й беше пребледняло.

Хенри вдигна ръка.

— Моля те…

— Нека си крещи — каза Лилиан. — Да си излее всичката отрова!

— Ама какво, по дяволите, си въобразявате, че сте вие двамата! — извика Луиза. — Седите си в тоя изискан дом, събирате картини, като че ли са пощенски марки, и се наливате с джин…

— Това сме го чували и по-рано — обади се Лилиан. — Мислех, че ще ни поднесеш нещо ново…

— Нещата с нищо няма да се променят — каза Хенри спокойно, застанал между жена си и дъщеря си, — наистина с нищо, дори да продадем всичките картини.

— О, не знам — предаде се Луиза, гневът й беше започнал да преминава. — Не мога да се разправям с вас. Жалко, че Джейсън не е тук. А можеше.

— Кой е Джейсън?

— Едно момче, което познавам от Бъркли.

На Коледа Луиза изпрати телеграма на Джейсън Джоунз. Хенри чу от кабинета си съдържанието й, докато Луиза го диктуваше по телефона:

„Честита Коледа, Джейсън. Много ми липсваш. Връщам се двадесет и девети. Не мога да чакам. Луиза“.