Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (8)

8

Хенри Рътлидж се върна за обед в къщи. Лилиан беше приготвила обяда, а малката му, петнадесетгодишна дъщеря Лаура, с по-светла от сестра си коса, но също като нея стройна и хубава, седеше отпуснато по джинси и пончо на едно кресло във всекидневната, загледана право пред себе си в пространството, и чакаше родителите й да я извикат на масата.

— Отказах на семейство Кларк за тази вечер — каза Лилиан на мъжа си.

— Защо? Заради Луиза ли?

— Елин се смята за страшен специалист по особените деца. Като че ли нейните са по-свестни от нашите.

— Да. Добре. Аз също нямам особено желание да ги видя.

Лаура влезе в кухнята и тримата седнаха на масата. Имаше супа и кюфтета, които те си правеха на сандвичи с лук, маруля и майонеза.

— Лаура знае ли? — попита Хенри.

Момичето обърна въпросително очи към баща си.

— Знае — каза Лилиан.

— За Лу ли? — обади се Лаура.

— Да.

— Знам.

— Какво мислиш, че я е накарало да го направи? — попита бащата.

Лаура сви рамене.

— Искам да кажа, на теб разправяла ли ти е нещо? За момчета и изобщо нещо от този род?

Лаура сви отново рамене.

— Ние не си говорим за такива неща. Пък и не съм я виждала от няколко седмици.

— А не можеш ли… Не можеш ли да предположиш защо е искала да го направи? И то сега, когато вече няма нищо общо с Джейсън?

Лаура топна сандвича си в супата и отхапа от него.

— Мога да предположа… да, мога.

— Добре, тогава кажи защо? — Хенри говореше нервно, като че ли ядосан предварително на това, което дъщеря му би отговорила.

— Няма да разбереш.

— Опитай все пак!

— Е, добре… вие всички мислите, че животът е забава, но… аз не знам… не знам дали е така.

— Смяташ ли, че Лу е мислила като теб?

— Тогава, когато е скочила — да. Предполагам, че е мислила така.

— Но защо? Какво толкова в нейния живот я е накарало да си мисли, че не си заслужава да се живее?

— Тази сутрин в училище си мислех защо сте ме кръстили Лаура.

Хенри Рътлидж погледна жена си, а тя някак неспокойно погледна дъщеря си.

— Просто решихме, че това е едно хубаво име — каза Лилиан.

— Аха — промърмори Лаура и замълча.

— Защо питаш? Не ти ли харесва? — попита Хенри.

— О, харесва ми, но освен това сте кръстили Луиза — Луиза, а мама се казва Лилиан, нали така? — Лаура не вдигна поглед от сандвича си.

— Е, и какво? — попита Лилиан.

— Ами в училище учихме за… Забравих как се казваше… Когато много думи започват с една и съща буква.

— Алитерация — каза Хенри.

— Да, това беше. И ми дойде на ум — Лилиан, Луиза и Лаура. Исках да ви попитам, затова ли сте ме нарекли Лаура? Заради л-то?

— За бога, Лаура! — възкликна Лилиан. — Какво приказваш? Това е просто едно хубаво име.

— Знам. Аз само исках да разбера за тия л-та и нищо повече.

— Да — каза Хенри бавно. — Да, донякъде и заради л-тата.

— Така си и мислех.

— Това неприятно ли ти е?

— Потиска ме…

— Защо?

— Не знам… Като че ли си дума от изречение, написано от някой друг. Предполагам, че и Лу може да се е почувствувала така.