Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (6)

6

Хенри Рътлидж завари жена си там, където я беше оставил. Тя го чакаше във всекидневната, с пълна до обичайното ниво чаша уиски с джинджифил.

— Е, как е малкото зверче?

Професорът не отговори.

— Лори легна ли си? — попита той.

— Да… легна си.

Хенри Рътлидж прекоси стаята, за да налее чаша и за себе си, после се обърна и погледна жена си. Дори и пияна, тя винаги се държеше и колкото и мрачна и жлъчна да ставаше, си запазваше чара. Косата й беше руса и сресана нарочно небрежно, кожата на лицето й — мека от употребата на крем. Висока и слаба, тя беше облечена с копринена блуза и дълга пола. Беше шест години по-млада от мъжа си.

— Е, Хари… как е тя? Как е твоето малко съкровище?

— Добре е. Има само едно счупено ребро. Това е всичко.

— Значи, ще се позавърти тук за по-дълго време.

— Тя не пожела да говори с мен. Дойде Фишър.

— Е, и какво каза той за свое оправдание?

— Според него е повторение на болестта.

Лилиан се засмя.

— Да, разбира се, какво друго да каже! Във всеки случай едва ли би могъл да твърди, че е оздравяла!

Тя вдигна чашата си, която вече беше празна. Хенри се приближи да я вземе, занесе я до бюфета, напълни я и я подаде отново на жена си, като вършеше всичко някак механично.

— В полицията смятат, че е замесен още някой… някакво момче.

— Подозират, че той я е бутнал ли? Кой би я бутнал, когато и тя сама би скочила!

— Била е… Тя е била с мъж точно преди това — каза Хенри и лицето му придоби твърд израз.

— Нима?

— Моля ти се, Лилиан…

Професорът прекоси стаята и застана пред техния Бонар^[1] — голо тяло, — като въртеше в ръка чашата си.

— За бога, Хари, нека да не се преструваме…

— Тя може… може да си има един или двама приятели — каза той възбудено и с повишен глас, като се обърна към жена си, — ние просто не знаем.

— Е да, не знаем.

— И ако има, сигурно спи с тях. Беше омъжена, в края на краищата.

Лилиан забеляза промяна в гласа на мъжа си и не му отговори.

— Но тя не го прави… Искам да кажа, не го прави безразборно — добави Хенри.

Лилиан пак не отговори нищо.

— Достатъчно е да я видиш — продължи Хенри, — и веднага ще се увериш. Измъчи се с този неин мъж и може би… и сигурно това я е разстроило. Не е леко. Не трябва да си психиатър, за да разбереш.

— Аз си лягам — заяви Лилиан, като се измъкна лениво от стола си.

— Добре — каза Хенри.

— След като излезе от болницата, къде ще отиде?

— Не знам. Няма да е добре, ако е у дома… Поне Фишър казва така.

— Никой не се чувствува добре у дома си.

Хенри погледна жена си.

— Да — каза той. — Да, изглежда, че е така.