Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Professor’s Daughter, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Хели (2011 г.)
Издание:
Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора
Английска. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1976
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова
Художник: Александър Поплилов
История
- — Добавяне
3
Детективът Питърсън прекоси с колата си Чарлз ривър и се отправи по пътя от Бостън към Кеймбридж. Беше почти тъмно — около седем часа вечерта. Той излезе на Масачузетс авеню и мина по Харвард скуеър. Лицето му беше безизразно, само от време на време цъкаше с уста. Радиото в колата предаваше съобщения, които не се отнасяха за него.
Някъде по средата на Бретъл стрийт Питърсън спря, излезе от колата и се изправи до нея. Повървя двадесетина метра и застана неподвижно за момент пред една голяма къща на ъгъла, разположена в дъното на градина. На първия етаж светеше. Той се приближи до входа, поколеба се и позвъни.
Отвори му мъж на около четиридесет и пет — петдесет години. Той погледна детектива през останалата от лятото мрежа на вратата.
— Питърсън — представи се детективът — Бостънско полицейско управление.
Домакинът дръпна мрежата.
— Имате ли дъщеря Луиза?
— Да.
— Живуща на Бейкън стрийт 23?
— Да, да.
— Боя се, че й се е случило нещастие, професоре…
— Бихте ли влезли?
Питърсън прекрачи прага и веднага се озова сред светлина и комфорт — дълъг коридор в светложълто, широко стълбище с бяла балюстрада.
— Имате ли нещо против да отидем в моя кабинет? — каза професорът. — Бих искал да ми разкажете първо на мен, а после да кажем на жена ми.
— Разбира се, сър — отговори Питърсън, като сваляше шапката си.
Те минаха през хола и влязоха в малка стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. В единия й край имаше старинно бюро, облицовано отгоре с кожа, а в другия — две кресла, поставени под ъгъл пред камината.
Професор Рътлидж се отпусна в едното кресло, а Питърсън приседна на другото с шапка в ръце и подпря лакти на коленете си.
— Паднала е от прозореца на спалнята си върху пожарната стълба два етажа по-долу. Сега е в болницата за спешни случаи.
— Знаете ли как е станало това?
— Не можахме да я разпитаме, сър, защото беше в безсъзнание, но някои факти ни карат да мислим, че може би е замесено и второ лице. Съобщиха ни анонимно по телефона и така разбрахме за случилото се. Пък и… спалнята й беше в безпорядък.
— Разбирам — каза професорът, кимайки с глава.
— Естествено не можем да кажем какво значи всичко това — поне засега.
— Е, да.
За миг настъпи тишина.
— Навярно бихте искали да се обадите в болницата? — каза детективът.
— Да — отговори професорът с глух и разстроен глас. — Да, разбира се. — Той стана и отиде до бюрото. Вдигна слушалката и запрелиства телефонния указател.
— 7262000 — обади се Питърсън.
— О… да — каза Хенри Рътлидж. Набра номера и когато го свързаха, попита за състоянието на дъщеря си. Изслуша сведенията, благодари и затвори телефона.
— В съзнание е — обърна се той към Питърсън. — Не е нещо сериозно. Леки контузии и едно счупено ребро — това е всичко.
Детективът кимна:
— Имала е голям късмет.
— Да. — Хенри Рътлидж седна отново. Допря върховете на пръстите на ръцете си.
— Как ли е станало това?
— Мисля, че ще трябва нея да питаме.
— Да, да, разбира се.
— Желаете ли да дойдете с мен в болницата?
— Да, благодаря ви.
Двамата мъже станаха.
— А жена ви, професоре?
— Аз ще й кажа… Само почакайте за момент.
Детективът застана до камината и проследи с очи до вратата високия строен мъж. После погледът му се плъзна по книгите — Хобз[1], Аристотел, Маркс. Загледа се в отделни заглавия: Карл Маркс — „Капиталът“, Вл. И Ленин — „Държавата и революцията“, Й. В. Сталин — „Основи на ленинизма“.
Откъм хола се чу ленив дрезгав женски глас:
— О, боже… Тежко ли е ранена? Не се учудвам. Не, ти иди… Аз не мога… Не мога да се помръдна. — Неясни, несвързани думи.
Професорът се върна. Косата му, вече прошарена, беше средна на дължина — нито дълга, нито къса. Дрехите му бяха хубаво скроени. Чертите на лицето му бяха изтънчени и както чистата риза и лъснатите обувки напълно съответствуваха на благородния му вид.
— Е, да тръгваме ли? — попита той.
Минаха отново по Харвард скуеър.
— Ако е имало някой друг каза детективът, — ще го намерим.
Професорът кимна. Замълчаха.
— Вижте, сър, ако дъщеря ви е замесена в някаква история, може би трябва да знаем за това.
— Не е — отговори професорът и поклати глава — Омъжи се в началото на годината… Разделиха се. Вероятно това я е разстроило.
— Че много е млада…
— Да, млада се омъжи. Бракът й не трая.
— Значи, може и просто да е скочила?
— Да, въпреки че… Не зная. Ще трябва да поговорите с психиатъра й, доктор Фишър.