Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Professor’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Хели (2011 г.)

Издание:

Пиърз Пол Рийд. Дъщерята на професора

Английска. Първо издание

ИК „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Красимира Тодорова

Коректор: Радослава Маринович, Грета Петрова

Художник: Александър Поплилов

История

  1. — Добавяне

3

Детективът Питърсън прекоси с колата си Чарлз ривър и се отправи по пътя от Бостън към Кеймбридж. Беше почти тъмно — около седем часа вечерта. Той излезе на Масачузетс авеню и мина по Харвард скуеър. Лицето му беше безизразно, само от време на време цъкаше с уста. Радиото в колата предаваше съобщения, които не се отнасяха за него.

Някъде по средата на Бретъл стрийт Питърсън спря, излезе от колата и се изправи до нея. Повървя двадесетина метра и застана неподвижно за момент пред една голяма къща на ъгъла, разположена в дъното на градина. На първия етаж светеше. Той се приближи до входа, поколеба се и позвъни.

Отвори му мъж на около четиридесет и пет — петдесет години. Той погледна детектива през останалата от лятото мрежа на вратата.

— Питърсън — представи се детективът — Бостънско полицейско управление.

Домакинът дръпна мрежата.

— Имате ли дъщеря Луиза?

— Да.

— Живуща на Бейкън стрийт 23?

— Да, да.

— Боя се, че й се е случило нещастие, професоре…

— Бихте ли влезли?

Питърсън прекрачи прага и веднага се озова сред светлина и комфорт — дълъг коридор в светложълто, широко стълбище с бяла балюстрада.

— Имате ли нещо против да отидем в моя кабинет? — каза професорът. — Бих искал да ми разкажете първо на мен, а после да кажем на жена ми.

— Разбира се, сър — отговори Питърсън, като сваляше шапката си.

Те минаха през хола и влязоха в малка стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. В единия й край имаше старинно бюро, облицовано отгоре с кожа, а в другия — две кресла, поставени под ъгъл пред камината.

Професор Рътлидж се отпусна в едното кресло, а Питърсън приседна на другото с шапка в ръце и подпря лакти на коленете си.

— Паднала е от прозореца на спалнята си върху пожарната стълба два етажа по-долу. Сега е в болницата за спешни случаи.

— Знаете ли как е станало това?

— Не можахме да я разпитаме, сър, защото беше в безсъзнание, но някои факти ни карат да мислим, че може би е замесено и второ лице. Съобщиха ни анонимно по телефона и така разбрахме за случилото се. Пък и… спалнята й беше в безпорядък.

— Разбирам — каза професорът, кимайки с глава.

— Естествено не можем да кажем какво значи всичко това — поне засега.

— Е, да.

За миг настъпи тишина.

— Навярно бихте искали да се обадите в болницата? — каза детективът.

— Да — отговори професорът с глух и разстроен глас. — Да, разбира се. — Той стана и отиде до бюрото. Вдигна слушалката и запрелиства телефонния указател.

— 7262000 — обади се Питърсън.

— О… да — каза Хенри Рътлидж. Набра номера и когато го свързаха, попита за състоянието на дъщеря си. Изслуша сведенията, благодари и затвори телефона.

— В съзнание е — обърна се той към Питърсън. — Не е нещо сериозно. Леки контузии и едно счупено ребро — това е всичко.

Детективът кимна:

— Имала е голям късмет.

— Да. — Хенри Рътлидж седна отново. Допря върховете на пръстите на ръцете си.

— Как ли е станало това?

— Мисля, че ще трябва нея да питаме.

— Да, да, разбира се.

— Желаете ли да дойдете с мен в болницата?

— Да, благодаря ви.

Двамата мъже станаха.

— А жена ви, професоре?

— Аз ще й кажа… Само почакайте за момент.

Детективът застана до камината и проследи с очи до вратата високия строен мъж. После погледът му се плъзна по книгите — Хобз[1], Аристотел, Маркс. Загледа се в отделни заглавия: Карл Маркс — „Капиталът“, Вл. И Ленин — „Държавата и революцията“, Й. В. Сталин — „Основи на ленинизма“.

Откъм хола се чу ленив дрезгав женски глас:

— О, боже… Тежко ли е ранена? Не се учудвам. Не, ти иди… Аз не мога… Не мога да се помръдна. — Неясни, несвързани думи.

Професорът се върна. Косата му, вече прошарена, беше средна на дължина — нито дълга, нито къса. Дрехите му бяха хубаво скроени. Чертите на лицето му бяха изтънчени и както чистата риза и лъснатите обувки напълно съответствуваха на благородния му вид.

— Е, да тръгваме ли? — попита той.

Минаха отново по Харвард скуеър.

— Ако е имало някой друг каза детективът, — ще го намерим.

Професорът кимна. Замълчаха.

— Вижте, сър, ако дъщеря ви е замесена в някаква история, може би трябва да знаем за това.

— Не е — отговори професорът и поклати глава — Омъжи се в началото на годината… Разделиха се. Вероятно това я е разстроило.

— Че много е млада…

— Да, млада се омъжи. Бракът й не трая.

— Значи, може и просто да е скочила?

— Да, въпреки че… Не зная. Ще трябва да поговорите с психиатъра й, доктор Фишър.

Бележки

[1] Томас Хобз — английски философ (1588 — 1679). — Б.пр.