Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (19)

8

През ноември 1960 година за президент на Съединените щати беше избран Джон Кенеди. Това обществено събитие беше за семейство Рътлидж, а и за много други американци като тях, лична радост — не само защото те бяха демократи и бяха гласували за него, но и защото той беше един от тях — въплъщение на самоувереността, присъща им от младини.

В техния кръг имаше и известно разочарование, разбира се, че Джон Кенеди, а не Бил Лафлин бе избран, и че Шлезинджър, а не Хенри Рътлидж стана личен съветник на президента. Но Бил беше убеден, че рано или късно той ще бъде изтеглен на работа в правителството и по този начин ще се сдобие с необходимия опит за следващите избори.

Хенри също си имаше своята утешителна награда. Той не би получил мястото в Харвард, ако предшественикът му не беше повикан във Вашингтон. Тъй като той самият едва ли щеше да бъде нужен във Вашингтон през следващите десет години, купи за семейството си една голяма къща на Бретъл стрийт в Кеймбридж.

Освен това Хенри се чувствуваше толкова близо до властта, че постът за него не беше от значение. Джон Кенеди въплъщаваше до такава степен идеала на всеки американец либерал, а семейство Рътлидж бяха такива, че те изживяха първите сто дни и дните след това — вълнуващите, забележителни дни на Виенската конференция на високо равнище, залива Кочинос^[1], Карибската криза — като че ли те самите бяха в Белия дом. Грешките на президента бяха и техни грешки, неговата борба и тяхна борба, неговата победа — тяхна победа. Нека сега оттук прозвучи вестта към приятел и към враг, че факелът е преминал в ръцете на ново поколение американци — родени в този век, отрезвени от войната, възпитани в не леко спечелен, горчив мир, горди със своите прадеди… — това бяха те.

Не е трудно човек да си представи отчаянието, което ги обзе, когато разбраха, че президентът е убит. Като много други американци, Хенри дълго време си спомняше обстоятелствата, при които чу тази новина. Минаваше през Ню Йорк на връщане от някаква конференция в Болтимор и се беше уговорил да обядва с една състудентка на Лилиан, Бевърли, разведена в момента.

— Нима не знаеш? — каза тя, когато Хенри й се обади. — Убили са президента.

Докато Бевърли хлипаше по телефона, Хенри измисли някакво извинение, за да отмени срещата, и веднага позвъни на Лилиан, която вече знаеше, и със същия глух глас като нейния, той й съобщи, че си пристига със следващия самолет.

Лилиан го посрещна на Логанското летище.

— Даже Лаура плака — каза тя.

Хенри хвана ръката й, задържа я в своята и те тръгнаха към къщи.

Прекараха вечерта с приятели, като мълчаливо гледаха телевизия, не защото се интересуваха от някакво съобщение, а просто защото това разсейваше отчаянието им.

В единадесет часа Бил Лафлин се обади от вилата си на Вирджинските острови, където се намираше по това време.

— Ужасно е, да, ужасно е — каза той. — Но да видим как ще се отрази на политиката ни.

— Да — отговори му Хенри. — Джонсън няма да се задържи.

— Страната няма да търпи тексасец в Белия дом, а Боби си създаде толкова много врагове. — Конгресменът размишляваше на глас от далечния край на телефонната жица. — Е, да, Хюбърт, разбира се, но той би бил прекалено рязък контраст. По дяволите, Хари, може би сега е нашият шанс.

— Може би — почти автоматично каза Хенри.

— Слушай, Хари — рече Бил Лафлин, — защо не дойдете с Лили утре? Ние не можем да мръднем оттук, откакто Джийни си счупи бедрото. Ще се обадя на Бъд и Стратън и те да дойдат.

— Мисля, че мога да отложа лекцията си — отговори Хенри. — Да, ще дойдем.

— Хайде елате. Най-добре ще е да се съберем всички тук — далеч от пресата.

Като свърши разговора с Лафлин, Хенри излезе от кабинета си и отиде при Лилиан във всекидневната.

— Бил иска да заминем за Санта Крус.

— Кога?

— Утре.

Отчаяното лице на Лилиан се оживи.

— Хубаво. Ами децата…

— О, могат да дойдат у нас — обади се Ана Пристлър, жената на професора по испански, приятно развълнувана, че й се отрежда тази скромна роля в развитието на историческите събития.