Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (53)

4

Луиза каза на Лаура, а тя пък на Хенри и Лилиан, че няма нищо против предстоящото събиране. Започна дори да го очаква с нетърпение. Тя беше, в края на краищата, на деветнадесет години, или достатъчно млада, за да започне всичко отначало — като дъщерята на професора, която, облечена в подходяща за случая рокля, флиртува с красивите му студенти. Тя дори отиде с майка си в магазина „Бонуит Телърс“, в Бостън, и се посъветва с нея при избора на новата си рокля. Лилиан се поддаде на внимателното отношение на дъщеря си към нея и дори не забеляза лекия цинизъм, с който Луиза се надсмиваше сама над себе си, като спираше избора си на рокли от детски тип.

— Това е за малко момиче — каза Лилиан, когато дъщеря и й показа нещо като детска престилка в розово и бяло. — Ще изглеждаш ужасно с нея.

— Какво предлагаш тогава?

Лилиан прегледа един ред рокли, без да обръща внимание на продавачката, която се опитваше да ги посъветва.

— Ето това — каза най-накрая тя и извади една елегантна рокля — сива и семпла.

— Като вдовишки траур — възпротиви се Луиза.

— Съвсем подходящо — увери я Лилиан. Луиза се изчерви.

— Добре — съгласи се тя.

В тази рокля без ръкави, със синя копринена блуза отдолу, Луиза изглеждаше така, както майка й смяташе, че трябва да изглежда, а именно — младо, но вече с опит момиче.

Луиза слезе във всекидневната, облечена в този тоалет, след като някои от гостите бяха вече дошли — Алън Грей, свещеникът, и мистър и мисис Уелдън — съседи на семейство Рътлидж, но не толкова важни, че да бъдат сред гостите, канени по Коледа.

— О! Луиза! — каза мисис Уелдън. — Колко мило! Мислех, че сте в Калифорния.

— Не — отговори Луиза и не прибави нито дума повече.

Хенри се приближи към нея.

— Луиза, това е отец Грей. Той е в моята група.

— Наричайте ме Алън, моля — каза свещеникът и се ръкува с нея.

Луиза забеляза изпитателния му поглед, но го отдаде на необичайната му професия.

— Значи, вие сте в групата?

— Да.

Луиза замълча, прекоси стаята и си взе чаша от Лаура.

— Малко е старичък, нали? — пошепна тя на сестра си.

— Кой? — попита Лаура.

— Свещеникът.

— Понякога студентите могат да бъдат по-старички.

— Кошмарна работа!

Двете се засмяха. Луиза отпи глътка от портокаловия си сок. Въпреки роклята си тя започна да се чувствува все по-малка и по-малка, като че ли се връщаше в детството си — сякаш бе пушила марихуана.

— Надявам се, че не всички са свещеници на средна възраст — обърна се тя към Лаура.

— Почакай — каза сестра й с усмивка.

— Виждала ли си някой от тях? — попита Луиза.

Лаура кимна.

— А излизала ли си с някого?

Лаура изръмжа в отговор нещо, което означаваше, че не е. И добави:

— Но има един, когото смятам, че ще харесаш. Бомба е!

— Не е този, нали? — попита Луиза, тъкмо когато Майк Хамъртън влизаше.

Двете отново се засмяха, без да ги интересува дали приветливото, но грозно момче разбра, че се смеят на него.

— Не — каза Лаура. — Не е този.

Наближаваше осем и половина. Гостите продължаваха да пристигат и всеки си вземаше чаша вино, уиски или водка с лимонов сок. После дойде Дани — единственият от студентите, който познаваше семейството от преди. Той беше чул, че Луиза си е в къщи и се очакваше да поприказва с нея, но той й каза просто „Здрасти!“ и се залови с чашата си. Лицето му беше напрегнато — като че ли едва сдържаше някаква болка или вълнение.

Кейт Уилямс се приближи до Луиза и я заприказва. Луиза отговаряше учтиво, но въпреки че бяха на една възраст и от една и съща среда, двете момичета нямаха други допирни точки помежду си. И тогава Луиза забеляза Джулиъс Тейт, който явно беше „бомбата“ на Лаура. Ако преди секунда слушаше едва-едва Кейт, то сега вниманието й изцяло се прехвърли на Джулиъс и тя не сваляше разширените си очи от него.

— Мъж — промърмори тя на себе си — Истински мъж!

— Какво казахте? — попита Кейт.

Луиза откъсна очи от Джулиъс и я погледна.

— Кой е този там? — попита тя, като кимна към американеца от мексикански произход.

— О, това е Джулиъс.

— И той ли е в групата?

— Да… Всички тук сме от групата.

Луиза усети леко замайване — цялото й същество се вълнуваше и реагираше на присъствието на Джулиъс, но тя продължи да разговаря любезно с момичето от Мейн.

Джулиъс седеше в другия край на стаята и едва ли предполагаше колко силно впечатление прави на Луиза, но той също я беше забелязал — какво хубаво момиче, сигурно дъщерята на професора, тъй като двамата си приличаха. Джулиъс усети, че тя не сваляше очи от него и реши, че може да поприказва с нея. Беше наистина хубаво момиче.

Той прекоси стаята с празна чаша в ръце и Луиза се възползува от възможността, за първи път тази вечер, да бъде дъщерята на домакина. Тя предложи на Джулиъс нещо за пиене.

Кейт, чиято чаша беше също празна, остави Луиза и Джулиъс и се оттегли.

— Какво ще пиете? — попита Луиза.

— О… уиски, ако има — каза Джулиъс някак бавно и разсеяно.

Луиза взе чашата му и я напълни. Той вървя няколко крачки след нея, след това се спря и се загледа в картината на Бонар. Джулиъс виждаше за пръв път Луиза, но у него се появи онова усещане на близост, което чувствуват мъжете и жените след взаимна размяна на не безразлични погледи. Той поведе разговор.

— Вие коя от двете сте? — попита Джулиъс, когато Луиза му подаде чашата.

— От кои две?

— Чух, че професорът има две дъщери.

— Да. Аз съм по-голямата. А това там е Лори. — Луиза посочи към по-малката си сестра.

— Изглежда някак замечтана.

— Вероятно от алкохола.

Джулиъс кимна.

— Харесват ли ви занятията? — попита Луиза.

— Много. Наистина много. Баща ви е интересен човек.

— Да — каза Луиза кисело. — Пише книги.

— Нямах пред вид това. У него има нещо повече.

— А какво е то?

— Последните няколко пъти той се държеше много странно.

Луиза се загледа в чашата си със сок и промени темата.

— Вие откъде сте?

Погледът на Джулиъс стана някак разсеян.

— От югозапад.

— Ню Мексико?

— Да… почти — каза той, като че ли й разкриваше някаква тайна.

— Американец ли сте?

— Да. Защо ви интересува?

— Бихте могли да бъдете и мексиканец.

— Като мексиканец ли говоря?

— Не, но приличате.

— Баща ми е от Ню Джързи.

— Мистър Тейт?

— Да.

— Той с какво се занимава?

Джулиъс отново отговори уклончиво:

— С разни работи.

Луиза реши да не пита повече. Джулиъс гледаше към другия край на стаята, като че ли се беше отегчил или търсеше да види някого. Луиза се опасяваше да не го смути с резките си настойчиви въпроси. Но тайните му й бяха нужни.

— А вие с какво се занимавате? — попита Джулиъс.

— Бях в Калифорния. В Бъркли. Но напуснах.

— Защо?

Сега пък Луиза отбягна конкретния отговор:

— Ей така.

Джулиъс кимна.

— И какво ще правите сега?

— Не знам. Ще си намеря работа и догодина ще постъпя отново в някой университет.

— Предполагам, че професорът може да ви нареди където искате — каза Джулиъс с усмивка.

— Да. Той има връзки.

Луиза се държеше удивително сдържано и спокойно, макар че отблизо Джулиъс в никакъв случай не изглеждаше по-малко привлекателен. Напротив — тя предусещаше поотделно всяка негова черта. Как би провирала пръсти през меката му, падаща върху челото черна коса, и как силно би притискала кръглото му, с набола брада лице, как би докосвала нежно с върха на пръстите си правия му, волеви нос и как би целувала детските му устни, докато събуди желанието в тези кафяви, избягващи я очи. Но засега тя потропваше с крак по пода и пиеше портокаловия си сок.

В средата на стаята се вдигна някакъв шум. Дани, който се беше напил, започна да крещи — първо на Майк, след това по всички гости и американци въобще. Със сбръчкано от гняв лице той каза:

— Вие просто пет пари не давате. Не знаете и не искате да знаете, но ние с нищо не сме по-добри от римляните, които убиха Исус Христос… О господи, господи!

Дани седна на дивана и се наведе над чашата си. Всички бяха спрели да говорят, объркани и смутени. Лилиан влезе от преддверието във всекидневната. Имаше решителен вид, като че ли ей — сега щеше да каже, че знае как да се оправя със студенти, които нямат мярка в пиенето, но тя самата беше пияна, спъна се в килима и макар че не падна, се отказа от първоначалното си намерение или най-малкото то й се стори вече нелепо.

— О господи, господи! — продължаваше да повтаря Дани.

Хенри и Алън се приближиха до Майк.

— Какво има? — попита Хенри.

Майк, спокоен както винаги, отговори:

— Разстроен е, професоре.

— За какво?

Дани чу това и вдигна поглед, а тъжното му, обляно в сълзи лице, отново придоби разгневен израз.

— За какво ли? — повтори той, като се разкрещя. — И питате за какво? Не четете ли вестници, не гледате ли телевизия? Той е мъртъв. Че Гевара е мъртъв, ние го убихме, нашето проклето ЦРУ го уби. Значи, ние сме го убили и той е мъртъв. — Дани отново се отпусна на дивана.

— Че Гевара — каза Майк. — Убит е в Боливия, Истина е. Кастро го потвърди.

Хенри кимна и не каза нищо.

— А вие дори не знаете — каза Дани. — Дори не знаете за това.

— Не — продума тихо Хенри. — Аз знаех.