Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (52)

3

Хенри Рътлидж попита жена си дали не смята, че трябва да отложат събирането, планирано за средата на октомври.

— Заради Луиза ли? — каза Лилиан.

— Да — отговори Хенри и погледна към тавана на кухнята, като че ли се боеше дъщеря му да не чуе този разговор.

— Не, не смятам… Освен ако не се страхуваш да я пуснеш сред студентите си.

Хенри се въздържа и не се намръщи.

— Не. Не е в това работата. Не ми се иска да я карам да излиза от къщи, ако я дразни присъствието на много хора.

Лилиан не отговори нищо. Докато двамата родители размишляваха по въпроса, в кухнята се втурна Лаура, отвори хладилника и си наля чаша мляко.

— Хей, Лаура — обърна се към нея Лилиан, — ти си ни като посредник… Как според теб би реагирала Луиза на едно събиране с ония интелектуалци — студентите на баща ти?

— Събирането, което всяка година правим, ли?

— Да.

— Мисля, че няма да има нищо против.

— Я по-добре я питай.

Лаура вдигна рамене.

— Нея я няма.

— Като си дойде, я питай.

— Къде е Луиза? — попита Хенри.

— Май че у доктор Фишър.

— Петдесетдоларовият й приятел — добави Лилиан.

— Може би него трябва да питаме — каза Хенри.

След като Лаура попита Луиза, тя сама се обърна за съвет към психиатъра.

— А твоето мнение какво е — каза доктор Фишър, който седеше срещу Луиза в черното си кожено кресло, с габъри по облегалката. Луиза гледаше през прозореца на луксозния му кабинет.

— Не знам — отговори тя и се усмихна. — Възможно е да се опитам да хвана някой от неговите студенти.

— Да, възможно е.

— Ако е истина това, което казвате, че искам да накарам татко да страда заради предпочитанието му към мама, тогава може да се очаква от мене да изнасиля някой от студентите му във всекидневната.

— Едва ли — каза доктор Фишър, настроен подозрително към оживлението й тази сутрин.

— Или да оздравявам, или да умирам — каза Луиза със смях.

Фишър я погледна с безпокойство.

— Мисля, че този път ще се излекувам — продължи тя. — Сега се чувствувам толкова добре! Дори не знам дали е необходимо да идвам повече при вас.

Луиза се обърна и му се усмихна. Тя наистина изглеждаше добре, свежа и весела въпреки счупеното си ребро.

— Но ти и преди беше казвала това, Луиза — отбеляза доктор Фишър, поглаждайки брадичката си.

— Да, знам — отговори тя и погледна мрачно към полата си. — Но то беше едно затишие пред буря.

— А сега?

— Сега може да е същото, но поне знам какво да очаквам.

— Какво именно?

— Внезапни изблици на сексуално желание. — Луиза се усмихна на психиатъра почти подигравателно.

Доктор Фишър се изправи на стола си и погледна дългите й крака.

— В никой случай не мога да те посъветвам да… да се сближиш с някой студент.

— По-добре, отколкото с шофьор на камион.

— Не особено. Ти се нуждаеш от по-солидна връзка…

Луиза наистина се чувствуваше добре, дори изпитваше желание да подразни доктор Фишър, тъй като знаеше какво ще каже след това. И той го каза:

— С някой зрял и разумен мъж… — Докторът имаше пред вид себе си, но не смееше да се уточни, нито пък да я ухажва, защото това не беше етично от професионална гледна точка. А и от момиче с такава лабилна психика можеше да се очаква, вместо да се самоубие post coitum^[1], да се оплаче от него.

— След това няма да можеш да се понасяш — каза доктор Фишър.

— Ето това трябва да преодолея. Това чувство за вина.

— Да, добре, трябва да го преодолееш, но преди да си сигурна, че знаеш как да се справиш, не трябва да допускаш да изпадаш в положение, при което ще изпитваш чувство за вина.

— Човек се учи от опит — каза Луиза.

Доктор Фишър погледна електрическия часовник на стената. Времето на Луиза беше изтекло. Не му се искаше да я остави в това лекомислено настроение, но мисис Фаренщайн сигурно вече чакаше в приемната.

— Ще ми обещаеш ли да… да… почакаш до следващия четвъртък?

Луиза стана.

— За да ви доставя удоволствие, доктор Фишър, да. Обещавам.

Тя се усмихна. Той въздъхна, вдигна рамене и я изпрати до вратата.