Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (42)

7

Както се оказа по-късно, двата дни, прекарани в Айова, бяха по-приятни от трите седмици в Масачузетс. Лилиан ги посрещна на летището. Тя каза на Джейсън едно „Здравейте“ и лицето й остана непроницаемо. Срещата с Хенри стана вечерта, когато той се върна от университета. Едва хвърлил поглед на Джейсън, той погледна Луиза, и то така, като че ли гледаше някой луд насреща си. Луиза не издържа и се разплака.

Джейсън не разбираше защо Луиза плаче — беше положил възможно най-много усилия, за да изглежда добре. Беше се избръснал по-хубаво от всеки друг път и ризата му беше почти чиста. Е, вярно, че мокасините му имаха дупки, но не бяха чак толкова мръсни, че да оставят следи по килима.

И Хенри, и Луиза успяха бързо да се овладеят. Професорът предложи на Луиза и Джейсън нещо за пиене и те от учтивост приеха. Но след това започна да говори за предимствата на едно по-дълго приятелство преди сватбата и Луиза разбра накъде биеше всичко това.

— Татко, ти колко време беше сгоден с мама?

— Аз ли? Не помня. Не дълго. Но то беше друго.

Луиза се намръщи, настроението й се развали и тя отиде в кухнята да помогне на майка си.

— Вие с татко колко време бяхте сгодени? — попита тя.

— Близо три седмици.

— Така си и мислех.

Лаура се приближи до Луиза и й пошушна:

— Хей, Луиза! Той ми харесва. Голям оригинал е!

— Повтори го, повтори го! — обади се Лилиан.

— Моля ти се, мамо, престани! — каза Луиза. — Аз го обичам.

— Не се безпокой. На мен много ми харесва. Прилича на хрътка. Не се безпокой за Хари. Ще го преживее.

— Надявам се.

— Но и двамата сте още млади…

— На деветнадесет години съм. В наши дни това не е малко.

— В наши дни — да. Сигурно е така.

Лилиан започна да разбърква салатата.

— Сигурна ли си, че го обичаш?

— О, да, мамо, обичам го.

— И той тебе?

Луиза се поколеба за секунда:

— Д-да… Да. Сигурна съм.

Лилиан не отговори нищо. Продължи да бърка зехтина, оцета, солта и горчицата в купата от тиково дърво.

— Той ще се оправи — каза Луиза.

— А с какво смята да се занимава?

— Първо трябва да завърши. Ще се върнем в Калифорния и ще живеем там.

— Ами ако го вземат в армията?

— Да, има такава възможност. Но още не са го викали. Може и да не го вземат.

След това двете се върнаха във всекидневната. Хенри показваше на Джейсън колекцията си от картини. Лицето на професора беше напрегнато и когато очарователната му, дори и в хипи дрехите си, дъщеря влезе, то доби още по-изнервен вид. Хенри погледна жена си. Лицето й беше безизразно, но щом улови погледа му, тя леко се усмихна.

След вечерята Луиза и Лилиан седнаха да приготвят краткия списък на гостите, които щяха да бъдат поканени — бабите и дядовците от двете страни и някои от най-близките приятели на семейството.

— А семейство Лафлин? — попита Лилиан.

— Не — отговори Луиза и погледна към Джейсън, който седеше явно притеснен в другия край на стаята. — Какво ще ги разкарваме чак от Вашингтон.

Разговорът за предстоящата сватба неусетно развълнува Луиза, но все пак не дотам, че да престане да мисли за Джейсън, който се чудеше какво да прави. Лилиан забеляза това и излезе за малко от стаята, после се върна и седна. След няколко минути влезе Лаура. Тя приседна до Джейсън и го попита дали играе крибидж.

— Да. По-рано играех.

— Искате ли да поиграем?

— Добре.

И така, петнадесетгодишната Лаура започна да играе с бъдещия съпруг на сестра си крибидж, докато накрая го би.

Въпреки че през следващите три седмици Джейсън се държеше прилично, благодарение на крибиджа, който го залисваше, Луиза чувствуваше, че у него всичко се бунтува срещу родителите й, къщата им, приятелите им, разговорите им, Хенри също едва-едва се владееше, макар че повечето от времето прекарваше в Харвард. Когато беше в къщи, в часовете преди да излезе и след завръщането си вечер от университета, той беше учтив с Джейсън и като че ли по взаимно съгласие и двамата не говореха по въпроси, които биха предизвикали спор — това включваше и сватбата. Ако случайно засегнеха тази тема дори най-повърхностно, двамата полагаха големи усилия да я избягнат. Нито веднъж не говориха като мъж с мъж за сватбата, нито пък за някакви бъдещи планове.

Хенри си остана въздържан докрай и когато денят на сватбата дойде, той изглеждаше все така спокоен. Усмихна се на дъщеря си, когато тя се появи на горния край на стълбите с прическа и сватбена рокля, които разваляха красотата й. Гостите и роднините последваха Хенри и Луиза и когато той я въведе в хола, насреща им пристъпи Джейсън — обръснат, чист, сресан, облечен в кафяв костюм. И длъжностното лице ги бракосъчета. Последваха поздравления от родителите, бабите, дядовците и приятелите на булката. От страна на младоженеца не присъствуваше никой.

По време на приема Хенри, домакинът и бащата, беше учтив и любезен с всички. Докато Луиза произнасяше ненарушимата клетва, лицето му се беше вкаменило, но след това чертите му отново се отпуснаха. Към края на приема Лилиан се качи да помогне на дъщеря си да се преоблече и като минаваше покрай спалнята, тя погледна и видя мъжа си, облегнат на шкафа, да плаче, скрил лице в ръцете си.