Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (11)

11

Луиза излезе от черната лимузина на доктор Фишър, наметната с леко пътно одеяло. Тя влезе в къщи, без да погледне родителите си, придружена от психиатъра, както една примадона от импресариото си. Лицето й беше бледо, но тя вървеше изправена поради стегнатата превръзка.

В къщата беше топло и Луиза захвърли одеялото на един стол в преддверието. Беше облечена в семпла сива рокля. Доктор Фишър я последва във всекидневната, където Хенри Рътлидж му предложи чаша питие. След това предложи и на Луиза, но тя поклати глава. Докато те пиеха, Луиза седеше в едно кресло и хапеше кокалчетата на ръцете си.

— Аз мисля — каза доктор Фишър, — че трябва да бъдем съвсем откровени… — Той разпери малките си ръце, сякаш искаше да изрази това с жест. — И да си кажем истината в очите. Няма да е лесно на никой от вас, но знам, че всички искате нещата да се оправят и мисля, че ще успеете.

Двамата родители кимнаха. Момичето не помръдна.

— Сега си тръгвам. — Фишър погледна часовника си. — А утре Луиза ще дойде при мене и… ще видим как върви.

Той стана, усмихна се на Луиза и излезе от стаята, придружен от Хенри, който го изпрати до вратата.

Когато останаха сами, Лилиан погледна дъщеря си и отпи от коктейла.

— Онзи… полицаят, идва тук… във връзка с мъжа — каза тя.

Луиза вдигна очи към нея и кимна.

— Знам. Той идва и в болницата.

— Ти какво му каза?

— Да го пуснат.

— Така и предполагах, но баща ти…

Хенри влезе в стаята. Усмихна се на Луиза.

— Татко — каза тя. — Съжалявам за вчера… в болницата. Не че не бях наред, не… Просто се чувствувах ужасно.

— Разбирам те, Лу. Недей да се притесняваш.

Хенри отиде да си напълни отново чашата.

— Онзи детектив идва ли при теб? — попита той. — Хванали са мъжа, който те е нападнал.

Настъпи тишина. Луиза преглътна. Лицето й придоби решително изражение.

— Казах им, че трябва да го пуснат.

— Но… защо?

С явно усилие Луиза погледна баща си.

— Защото той не ме е изнасилил, татко.

Лилиан се загледа в чашата си. Хенри отпи от своята и седна.

— Не е ли? Е, това е наистина успокоително — каза той, като говореше бързо. — Защото би било ужасно, ако ти се беше случило. Просто си мислех… Всъщност той не изглежда човек, който би могъл да е твой приятел… Някой си Луиджи… Спинети май, нали? — Гласът на професора постепенно затихна.

— Не знам — отговори Луиза тихо, но твърдо, — не знам как се казва. Случайно го срещнах… вчера… на улицата.

— Той… — започна баща й.

— Не — каза Луиза, — не. Аз го спрях и го заведох в къщи. Аз. Аз го заведох.