Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (62)

13

Като се върна вечерта в Кеймбридж, Лилиан забеляза, че Хенри се държи странно. Както винаги по това време той пиеше коктейла си, но вместо да е в мрачно настроение като всеки друг път, когато тя се връщаше от Върмонт или Ню Йорк, той я погледна наистина мило. Приготви й коктейл, дори я попита как е пътувала, но тактично избягна всякакви въпроси относно прекарването й.

Някъде по средата на втората чаша Лилиан изведнъж реши, че мъжът й е влюбен в друга жена. Как другояче да си обясни благосклонното му поведение и задълбоченото четене на тази скучна политическа книга… На Лилиан не й липсваше въображение. Вече си представи, че са разведени — Хенри щастлив с някоя кротка женица от Кеймбридж, изпълнените им с презрение дъщери поели пътя си, и тя, Лилиан, изоставена съвсем сама. Дали Бил ще остави Джийни? Не. Изключено. Това ще му попречи при изборите. Пък и Лилиан никога не би живяла с такъв егоист като него.

„О, боже! — помисли си тя (след третата чаша). — Какво да правя?“

През главата й минаха всички съвети, които беше чела в разни списания за това какво трябва да прави жената в подобни случаи.

— Хайде да вечеряме навън — предложи тя.

— Добре. Мисис Праг направи пържоли, има и картофи в печката — каза Хенри, без да вдига поглед от книгата.

— Не, моля ти се. Нека отидем в някой ресторант в Бостън.

Хенри я погледна и се усмихна.

— Добре.

— Отивам да се облека.

Лилиан се качи в спалнята, за да се направи привлекателна, както препоръчваха списанията. Погледна се в огледалото. „Боже — помисли си тя, — наистина остарявам.“

Опъна кожата на лицето си, но бръчките отново се върнаха на мястото си. „Сама си го заслужих“ — каза си тя, все още с чувството, че е разведена с Хенри Рътлидж.

Въпреки че беше пияна, Лилиан наистина успя да се направи привлекателна, а бръчките по лицето й придаваха финес, пък и бяха умело прикрити. Хенри изключи печката в кухнята, но не се преоблече, а остана по пуловер и домашен панталон.

В колата Лилиан се държеше стеснително като момиче на първа среща. Да се гримира и разкраси с дрехи, беше лесно, но да промени обичайния си маниер, беше по-трудно.

— Видя ли децата? — попита тя.

— Не се задържат много в къщи. Но май излизат често заедно. Струва ми се, че имат повече полза една от друга, отколкото от теб и мен.

— Смятам, че все още не трябва да ги оставяме напълно самостоятелни.

— Май ще е най-хубаво да ги оставим. Родителите правят каквото могат за децата си — и добро, и лошо, докато те станат горе-долу на шестнадесет години.

— Но те са много впечатлителни на шестнадесет години и имат нужда от уютна домашна обстановка.

Хенри я погледна. И той си мислеше за нея това, което тя си мислеше за него — че държанието й е необичайно, — но това не го интересуваше кой знае колко.