Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (76)

27

В дванадесет и десет Алън, Дани, Джулиъс и Луиза влязоха, въведени от секретарката, в кабинета на професора, която след това по негово предложение отиде да обядва.

Хенри седеше на бюрото си, а другите се разположиха на столовете покрай сетната, на малкото канапе и креслото в другия край на стаята.

— Радвам се, че дойдохте — каза Хенри. — Имам нещо спешно да ви казвам.

Всички кимнаха и зачакаха да продължи.

— И така, вие смятате да застреляте Лафлин. Доколкото знам, имате намерение да извършите това утре, когато той пристигне за тържествения обед. Аз съм против и вие то знаете, но до този момент не можех да намеря нито сполучлив, нито достатъчно убедителен аргумент срещу това. Сега имам и двата.

Дани понечи да каже нещо, но се обърна към Алън и видя, че той се наведе напред със съсредоточено лице в очакване думите на професора.

— Първо — аргументът против — продължи Хенри. — Аргументът против застрелването на Бил Лафлин е следният: това убийство ще рикошира върху вас. Ще ужаси деветдесет и девет процента от потенциалните революционери, а ФБР ще ви задуши с всичките си сили. Както ти е казал баща ти, Дани, четирима от всеки пет нови членове ще бъдат тайни агенти.

— Ще ги отстраним — започна Дани, но Алън му направи знак да мълчи.

— Мисля, че ние всички знаем защо сте против нашия заговор — каза свещеникът с необичайно сдържан глас. — Това, което не знаем, е вашето предложение.

— Да — отговори му Хенри, за момент пообъркан. — То е свързано непосредствено с Лафлин. Както подчертахте, той е нещо като символична фигура, защото е малко или повече типичен представител на тези конгресмени и членове на правителството, които са причина за войната във Виетнам и други подобни, и ето защо според мен би било добре да… да бъде дискредитиран. Смятам, че ще е по-разумно да го дискредитирате, отколкото да го убивате, и в този смисъл аз съм в едно особено… в състояние съм напълно да го дискредитирам, тъй като той има връзки с жена ми.

Последва вълнение, което обхвана всички в стаята, освен може би Алън, който каза:

— Да, съгласен съм, че това би го дискредитирало, ако му се даде гласност… сред неговите избиратели поне.

— Именно — каза Хенри и погледна Луиза, която му се усмихна пресилено смело. Джулиъс, седнал до нея, гледаше навън през прозореца.

— Ще бъда съвсем кратък — продължи професорът, — защото нямаме много време. Смятам да се разведа с жена си, като посоча, че Лафлин й е любовник. Възнамерявам да вдигна колкото може по-голям скандал. Зная, че жена ми ще бъде тази вечер с него във „Феърфакс“ и вече се свързах с едно детективско бюро, за да ми осигури всички необходими доказателства.

— Но, татко — обади се Луиза, — ти нали не искаш да се развеждаш?

— Не искам. Но считам, че трябва да го направя, за да разоблича Лафлин и по този начин да уязвя увереността на тези, които поддържат войната във Виетнам.

— Или онова, което е останало от тяхната увереност — добави Джулиъс, като обходи с очи стаята, без обаче да спира погледа си на някого.

— Но сред привържениците на Лафлин мнозина притежават все още такава увереност — каза Хенри. — И тъкмо нея трябва да разрушим, ако искаме да сложим край на войната. Не искам да кажа, че като разобличим човека, ще унищожим злото. Тук преминавам на втората част от моето предложение, а именно: готов съм да поддържам каквато и политическа организация да създадете, да я поддържам с всичките си средства и авторитет.

Студентите мълчаха. Поглеждаха се един друг, а Луиза ги наблюдаваше, но не въпросително, а сякаш да разбере какъв ефект им бяха произвели думите на баща й.

Джулиъс сви рамене.

— Е… — започна той, но никой не се намеси и той замълча. Отново настъпи мълчание.

Алън погледна Дани.

— Ти какво мислиш? — попита го той.

— Вижте, професоре — каза Дани, — ние наистина ценим това, което искате да направите — това, че искате да ни помогнете, но всъщност не знам дали тези неща — разводът, парите ви, репутацията ви… — Дани сви леко рамене.

Алън взе думата.

— Струва ми се, че грешиш, Дани — каза той. — Според мен професорът може и да е прав. А именно — че е по-разумно да разобличим Лафлин политически, отколкото да рискуваме с убийството му да го превърнем в мъченик.

Всички се изненадаха от думите на Алън. Хенри дори се поизчерви, като че ли долови скрита ирония в тях, но изражението на свещеника беше прямо и откровено. И сякаш за да разсее всички подозрения, Алън продължи:

— Мисля, че трябва да обсъдим предложението и да отложим това, което сме решили да правим. Ти какво мислиш, Джулиъс?

— Според мен това е най-правилното.

— Ти, Луиза?

— И аз така смятам.

— Да чуем Дани…

— Добре — започна Дани и преплете пръсти, — аз не… аз мисля, че ние вложихме много… и теория, и подготовка… но ако всички смятате, че така трябва, и аз ще се присъединя към вас.

Хенри не скри своето облекчение. Той се отпусна и въздъхна най-накрая.

— Аз мисля… — започна той, но се поколеба и не довърши мисълта си, а само добави: — До края на тази седмица ще се видим и ще обсъдим как най-сполучливо да използуваме скандала.

— Добре — съгласи се Алън и стана.

— А след това — допълни Хенри — ще поговорим за по-широка стратегия.

— Да — каза Алън.

Той тръгна към врата и Дани го последва. Джулиъс погледна Луиза.

— Ще остана да поговоря с татко — каза тя.

— Добре.

— В къщи ли ще си бъдеш по-късно? — попита го Луиза.

— Вероятно да.

— Да мина ли?

— Разбира се. — Джулиъс й се усмихна, кимна на Хенри и излезе от кабинета.

Останала насаме с баща си, Луиза седна отново и подпря брадичка на сключените си ръце. Хенри, който продължаваше да седи на бюрото, я погледна.

— Е? — попита я той.

— Уговорил ли си се с някого да обядваш? — попита го Луиза.

— Да, но мога да откажа. — Той вдигна слушалката и позвъни на колегата си, с когото имаше среща, без да сваля очи от дъщеря си. Отмени срещата, стана и отвори вратата, като направи път на Луиза. — Къде ще отидем? — попита я Хенри.

— Искаш ли на някое хубаво място?

— Прието.

Тръгнаха по Масачузетс авеню, като разговаряха за разни маловажни неща, и така стигнаха до един китайски ресторант.

— Тук ще ти хареса ли? — попита Хенри.

— Да, чудесно е.

Влязоха, седнаха и си поръчаха обяд, продължавайки общия разговор, който бяха започнали, но когато келнерът се отдалечи, Луиза се наведе напред и попита:

— Може ли да поговоря с тебе?

— Разбира се.

— Но да поговоря с теб открито, не като твоя дъщеря?

Хенри се усмихна.

— Ако можеш — каза той.

— Глупаво е, знам, защото аз всъщност съм твоя дъщеря. Но днес те наблюдавах отстрани — или поне се опитвах да те наблюдавам така, като че ли не си ми баща.

— И какво видя?

— Видях — каза Луиза, поколеба се за миг и след това, очевидно взела решение, продължи: — видях един човек, който е бил слаб и който в известен смисъл е все още слаб, защото в общи линии хората не се променят… — Тя замълча и погледна баща си, за да разбере как възприема той думите й, и, окуражена, продължи: — Според мен ти, както и цялото твое поколение, дълго време си вярвал в неща, в които си искал да вярваш. Така е продължило, докато не са се натрупали много факти, противоречиви на това, в което си вярвал — като например Виетнам, размириците… Следиш ли ми мисълта?

— Да, продължавай.

— В отношенията ти с мен и мама беше същото. Просто избягваше неприятните факти, докато, докато… се хвърлих от прозореца. Това те стресна и ти реши, че трябва да направиш нещо и се хвана за идеята за политическата революция, отчасти защото вярваш в нея, но и защото тя ти беше поднесена от Алън, Дани и Джулиъс.

Хенри кимна, но не каза нищо.

Луиза се беше развълнувала. Тя отметна назад кичурите коса, които бяха паднали върху лицето й, когато се бе навела над масата.

— Но когато решиха да убият Бил — продължи тя, — ти се разколеба, защото не ти стига мъжеството за такова нещо; не ти се искаше обаче да се откажеш от идеята за революция, тъй като това беше единственото, което ти бе останало. Започна да си блъскаш главата, за да измислиш нещо по-добро, и така стигна до идеята да се разведеш с мама.

— Ти наистина си ме наблюдавала — каза Хенри.

— И размишлявах.

— Стигна ли до някакво заключение?

— В известен смисъл — да.

— Ще ми кажеш ли какво е то?

— Да. Мисля, че ще сгрешиш, ако се разведеш и направиш скандал, защото смятам, че това изобщо няма да повлияе на политическото положение в страната, а ще се отрази на нас — на теб, на мен, на мама и на Лаура — с две думи, това е лудост, тъй като ти обичаш мама и тя посвоему те обича.

Хенри кимна.

— В такъв случай според теб нищо ли не трябва да правя?

— Не, ти трябва да правиш онова, за което си създаден, а именно — да мислиш, да пишеш, да анализираш. Дай своите познания, преценки и опит на хора, които ще имат полза от тях, на хора, които се нуждаят от тях — като Дани например.

— Но ако аз само вярвам в това, в което искам да вярвам…

— Сега не. Сега вече не.

— Мисля, че си права — каза Хенри. Келнерът донесе разнообразните ястия, които си бяха поръчали, и докато ги нареждаше на масата, бащата и дъщерята мълчаха. Когато той си отиде, Хенри каза: — Не знам защо ходиш на психиатър.

— Вече не ходя. Излекувах се.

— Сигурна ли си?

— Днес — да. Сигурна съм.

— Радвам се, че е така.

Луиза започна да яде с голям апетит.

— Какво ще кажем на Дани и другите? — попита я Хенри.

— Не се тревожи за това. Аз ще кажа на Джулиъс, а Дани също ще се съгласи с нас, ако успеем да го откъснем от Алън. Между другото, стори ми се много странно, че той прие така лесно това, което ти каза.

— Кой, Алън ли?

— Да.

— Наистина твърде лесно се съгласи.

— В него има нещо неприятно.

— Струва ми се, че е огорчен и разочарован.

— От какво?

— Сигурно от господ.

— Да очакваш някога нещо от бога, според мен е смешно.

— А може на някого и да му се налага.

— Е да.

Луиза спря да яде за момент и погледна баща си.

— Ти вярваш ли?

— Да — отговори той. — Струва ми се, че да. Тя сви рамене и продължи да яде.