Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (25)

4

Като се върнаха в хотела, Луиза се почувствува уморена. Макар в Масачузетс да беше все още ранна вечер, пътуването над Атлантическия океан я беше изтощило ако не физически, то психически и сега й се спеше.

Нейната стая беше до стаята на баща й. Той я целуна за лека нощ в коридора и се оттегли, за да прегледа още една книга по своята специалност, а Луиза влезе във ваната. Хенри прочете разсеяно първото изречение, вдигна глава и се замисли за дъщеря си в съседната стая — представи си за миг още неразвитото й тяло, сега отпуснато в горещата вода, а след това сериозно взе да размишлява за това, колко малка беше тя в действителност, щом като толкова се мъчеше да изглежда голяма. Хенри се стараеше никога да не я лъже или пък да отвлича вниманието й от действителността с разни евфемизми, но сега, макар шестнадесетгодишна, Луиза отново го отрупваше с въпроси, като че ли беше пак малко дете. Когато беше на седем години, въпросите й бяха отегчителни, но директни; сега тя откриваше един нов свят, пълен със загадки — светът на възрастните, и можеше да задава такива въпроси, на които Хенри не би желал да отговаря. Той виждаше, че дъщеря му пристъпва към нещата като детектив, който подозира някакво престъпление, без да знае какво точно.

И Хенри, разбира се, се чувствуваше виновен — или ако виновен е силно казано, то той усещаше някакво смътно безпокойство, като че ли наистина беше извършено престъпление и той беше престъпникът. Хенри си припомни различни моменти от своя живот — в географски ред — и като стигна до Марта Виниърд (летния курорт за богати интелектуалци), той усети угризението, което очакваше със страх, и безпокойството му се засили. Но той не беше там и ако нещо нередно се вършеше по плажовете или във вилите на брега, то вината не беше негова.

Луиза се събуди сутринта в непознатото, меко легло. За миг мускулите и нервите и се стегнаха от тази неизвестност, но тя си спомни защо е тук, раздвижи крака, отпусна се, протегна се, намести се удобно и задряма. Вълнението обаче пребори съня. Тя си помисли за закуската — спомни си кифличките и горещия шоколад, но дали сега нямаше да е детско от нейна страна да си поръча шоколад…

Дръжката на вратата помръдна, но Луиза беше заключила.

— Луиза — извика баща й, — събуди ли се?

Тя се надигна в леглото и скочи — краят на нощницата й се изопна от дългите й крака като опъната кожа. За миг стигна до вратата, отключи я, скочи отново в леглото и когато баща й влезе, тя вече му се усмихваше сияеща.

— Охо! — каза той, почувствувал нейната възбуденост. — Май си готова вече за Париж?

— Разбира се. — Луиза сви крака, за да му направи място да седне на края на леглото.

— А закуската? Тук ли я искаш, или ще слезеш с мен долу?

Луиза помисли.

— Ще сляза — каза тя и скочи отново от леглото.

Хенри зърна за миг очертанията на корема й под нощницата, там, където тя прозираше на светлината, стана и тръгна към вратата.

— Ще те чакам долу.

— Добре, само че първо ми кажи какво да си облека. — Луиза отвори гардероба и посочи към окачените вътре пет-шест рокли.

— Не знам — каза Хенри. — Каквото и да е.

— Ама денят тържествен ли ще е, или просто ще разглеждаме града?

— Ще обядваме с професор Бонфоа.

— Значи — тържествен.

— Може би.

— Добре, ще облека тази. — Тя се пресегна и извади рокля на черни и зелени карета.

— Чудесно!

Сега Луиза го чакаше да излезе.

— Няма да се бавя — каза тя.

Хенри слезе с асансьора до първия етаж, където беше ресторантът. Келнерът му се усмихна и го попита дали да занесе закуската на Луиза в стаята й.

— Не — каза Хенри. — Тук ще закусва.

— Alors, deux cafés complets.^[1]

— Ah non. Je crois que ma fille prend du chocolat.^[2]