Пиърз Пол Рийд
Дъщерята на професора (50)

1

Групата на професор Рътлидж по Теория на политиката се състоеше от седем студенти. Всички бяха трета година, с изключение на Дани Глинкмън, който беше втора година, и йезуитския свещеник Алън Грей, който се подготвяше за научна степен.

И седмината бяха избрани измежду повече от сто кандидата от Харвард и Радклиф и следователно бяха особено интелигентни и добре подготвени по предмета. Степента на техния интелект и зрелост беше различна, разбира се. Дани беше може би най-умният от тях. Мозъкът му обаче работеше като изключен от скорост мотор, който прави много бързи обороти, но не може да изтегли никакъв товар. Свещеникът пък имаше десет години в повече жизнен опит и благодарение на това обуздаваше импулсите на своя интелект. А Джулиъс Тейт — американецът от мексикански произход, макар и само на двадесет и една години, се отнасяше към предмета със същия здрав разум, както и свещеникът.

Външността на Джулиъс Тейт подсилваше това негово качество. Той беше висок, строен, с мъжествени черти и силни, дълги крака и ръце. Всичко това в съчетание с меланхолично присвитата му уста, черната коса, мургавата кожа и бляскавите очи беше достатъчно, за да смути двете момичета от групата — Деби Купър и Кейт Уилямс, — и макар че след първите два-три семестъра те успяха да се овладеят, Деби и Кейт продължаваха да слушат Джулиъс и малкото думи, които тон казваше, с два пъти по-голямо внимание, отколкото Дани с неговия разпален поток от блестящи слова.

Петима от групата — свещеникът Алън Грей, Джулиъс, Дани и двете момичета, имаха радикални възгледи. Джулиъс и Дани бяха членове на ръководството на харвардската организация на „Студенти за демократично общество“^[1]. Отначало Алън се опитваше да прикрие възгледите си и си даваше вид, че само симпатизира на революционерите, но с течение на времето групата, която нямаше никаква твърдо установена програма, премина от Хобз направо на Маркс и Мао Дзе Дун и симпатията на Алън се превърна в открита защита на революцията, което изненада Хенри Рътлидж, тъй като той беше чувал, че има такива свещеници, но никога не ги беше срещал досега.

Би било неточно да се нарекат „радикални“ възгледите дори на тези петима студенти, тъй като американците, за разлика от европейците, са по-малко склонни да се причисляват към определена категория. Двете момичета например имаха схващания, които доста трудно можеха да се нарекат прогресивни.

Кейт Уилямс беше от Мейн и по характер всъщност беше консервативна. Обличаше се спретнато и ако в Радклиф имаше женски клуб, спокойно можеше да членува в него. Баща й, като бащата на Лилиан, беше съдия и както можеше да се предположи, по разбирания — либерал. Схващанията на Кейт стигаха до един краен либерализъм — беше готова да защищава жертвата, която и да е тя. Ако се беше родила пет години по-рано, Кейт сигурно щеше да се присъедини към онези, които отиваха на юг да защищават правата на негрите. В този момент обаче тя защищаваше в Кеймбридж тези, които бяха против войната и отказваха да отидат да се бият.

Деби Купър пък беше преди всичко анархистка и беше привърженичка на свобода, която далеч надминаваше представата за политическата свобода. Деби беше пълничка и чувствена и очевидно лесно се поддаваше и на пълна свобода в отношенията. Тя беше против забраната на наркотиците и против военната повинност. Всичко това заедно с „Манна на законите“^[2], полицията и закона против абортите (доколкото я интересуваха и засягаха тези неща) представляваше за нея една тоталитарна система, срещу която тя, Деби Купър, беше решително против.

Двама от студентите — Майк Хамъртън и Сам Фаулър — не принадлежаха към различното по състав ляво крило на групата. Те не бяха и към дясното крило — привърженици на фашизма, че дори и на консерватизма в Кеймбридж, а и в целия североизток нямаше. Майк Хамъртън беше от Чикаго и се отнасяше с пренебрежение към чудатите си съвременници в Кеймбридж, но не заради това, че бяха радикали, а заради тяхната разпаленост и несдържаност. Той смяташе, че теорията на политиката трябва да е клон от математиката. Майк специализираше математика с определената амбиция да се занимава в бъдеще с компютри. Беше уверен, че за тези смятащи копчета няма нищо недостъпно в областта на човешките постижения. Изучаваше теория на политиката, история на изкуството и философия, за да може един ден да създаде компютри, които да дадат на света една съвършена политическа система, най-съвършеното произведение на изкуството и неопровержима философска истина.

Майк беше слаб, с рядка коса и белези от пъпки по лицето, но този невзрачен външен вид не влияеше на самоувереността му. Седеше винаги отзад и като говореше, се изразяваше ясно, с точността на така обожаваните от него компютри.

И накрая — Сам Фаулър, който беше hors categorie^[3] — нито вляво, нито вдясно, защото беше негър. Сам остро съзнаваше този факт и се отнасяше с лека враждебност към всички студенти, с изключение на Джулиъс, който беше метис. Най-противоречиви мисли минаваха през главата на Сам, докато седеше с горд израз на лицето в дъното на помещението в срещуположния ъгъл на Майк Хамъртън. Мислите му станаха отчасти достояние и на неговите колеги, когато той прочете работата си върху Плеханов. Тя беше доказателство за изключителния му талант да анализира и тълкува, за загрижеността му относно хуманизма в политическите идеи. Накрая обаче развали впечатлението с неуместна насоченост на всеки един проблем към бедственото положение на неговите черни братя в Съединените щати.

Така поне Хенри Рътлидж оцени работата на единствения негър в групата. Веднъж той се осмели, съвсем деликатно, да подчертае пред Сам, че не всички експлоатирани хора в историята на човечеството са били негри.

— Да — разпалено отвърна Сам, — но тук в този момент точно тях експлоатират. — И добави: — Изобщо тъмнокожите. — Той погледна съучастнически към Джулиъс.

Джулиъс сви рамене и каза:

— Да… Професоре, струва ми се, трябва да признаете, че е така.

Професорът се съгласи, останалите студенти — също и темата беше изчерпана.