Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (20)

X глава
Рог от еднорог

Безмер отвори очи и като в просъница видя как загиват другарите му, пометени от юдината стихия. Някои се въргаляха по земята, убити от стрели, но телата на повечето от тях ги отнесоха юдите. Сякаш не бяха съществували. Чу последните писъци на русите фурии и усети финалния полъх на влажната жега, която си отиде заедно с тях и отстъпи място на студа. Отрезвяващ и съживителен студ. Той проникна в по чудо оздравялото му тяло и избистри съзнанието му. Окървавената стрела лежеше до него. Дрехата му, напоена с кръв, беше разкъсана точно на гърдите, но по тялото му нямаше дори драскотина.

— Какво значи това, ветровете да го отнесат? — каза на глас и притихна.

Дори слухът му се бе възвърнал. Чувайки собствения си глас, той постепенно го проумя и това.

Спомени нахлуха в съзнанието му, което за първи път от много време насам бе бистро, ясно и изцяло негово. Припомни си кратки мигове на самоосъзнаване сред яздещите мраконеми, спящите мраконеми, убиващите невинни хора мраконеми. И той — един от тях — яздещ, спящ и убиващ невинните. А през останалото време — мъгла, сиво съществувание в пропаст, изсмукваща живота, във водовъртеж от помитаща личността енергия. И накрая — лицето на Загарда, очите й, плувнали в страх. Ръката му, вдигната да я удари и замръзнала в онзи миг на осъзнаване, в момента преди смъртта. Стрелата, изпратена от онази руса жена се заби право в гърдите му. Но ето, че бе жив. По-жив от всякога.

Мъжът се надигна и седна. В далечината препускаха ездачи. Конете на мраконемите, останали без стопаните си, пасяха навред около него. Докъдето поглед стигаше се белееха шатри, а сред тях покрити коли и каруци. Но липсваха хората, а мяркащите се тук-там тичаха все в една и съща посока, обратна на мястото, където седеше той.

„Дърво на предците ми, а сега накъде?“. Потърка с длан чело и се замисли. Първо да свали тази напоена с кръв дреха, която лепнеше по гърдите му и заедно със студа бе източник на особено неприятно усещане… Безмер се изправи, свали дрехата и я захвърли небрежно. Потрепери и изруга, не можеше да остане дълго гол. Леденият ветрец хапеше прекалено люто. Огледа се и за късмет видя недалече мечата кожа, захвърлена от Бендидора до угасналия вече огън. Извървя разстоянието до нея с особено усещане за щастие, че е отново жив и крачи, накъдето си поиска. От него зависеше къде ще отиде, какво ще направи и как ще живее занапред. Не от Салистар, не от изсмукващата личността мраконемска енергия, не от Крон или Бес, а от Безмер, от собствените му желания и намерения. При това той вече знаеше какво иска. Бе видял в погледа на Загарда любовта, която отхвърли навремето. Любов, която не бе заслужил, защото я бе разменил за ненаситните си планове за бъдещето. Нито една жена не влизаше в сметките му тогава, защото щеше да го отдалечи от богатството и властта, които жадуваше да постигне, служейки на Салистар. Какво можеше да му даде едно селско девойче, при това бедно сираче, останало само със старата си луда майка? Какво друго, освен купища деца, за чиято прехрана трябваше да върши черна и неблагодарна работа от сутрин до вечер.

Вече не мислеше така. Искаше да има човек до себе си. Някой, с когото да посреща новия ден и тъмната нощ. Някой, с когото да изгради общо бъдеще с купища деца и черна, неблагодарна работа. Наметна кожата, завърза връзките и се огледа за коня си. Загарда навярно бе някъде там, накъдето бягаха всички наоколо.

* * *

Таласъмът седеше свит в най-мрачния и претрупан с вещи ъгъл на колата, напъхал вълнените тампони в ушите си. До него се бяха изтегнали и трите черноглави псета. Анза, Беркут и останалите раханяни отидоха да гледат боя между претендентите и то ги пусна в колата, където иначе не им даваха да припарват, най-вече заради хранителните провизии. Въпреки тампоните слухът му долавяше изключително голямо разнообразие от звуци и виковете по трибуните често предизвикваха болезнена гримаса върху косматата му физиономия.

Както си седеше свито, рязко се изправи, а двете псета се надигнаха и зачакаха с вирнати уши, разтревожени от внезапната му реакция. То чу звуци, идващи от противоположната на състезанието посока и различни от животинския вой на ури по трибуните.

Конски тропот, женски писъци, свистене на стрели и удар на метал в метал. Таласъмът прие образа на пророчица и се втурна към източника на необичайния шум. Черноглавците го последваха с разпенени в лиги грозни муцуни. Дребното му телце се затича в онази посока с неочаквана скорост, а тежката плитка се запремята лудо по гърба му. Псетата го следваха с увиснали езици, без да изостават от темпото му.

То излезе на откритото и се закова на място. Покрай него премина Звездолика в облак от светлина. Таласъмът ги позна — и нея, и ездачката й. Препускащият сред сияние еднорог имаше рог и бе бял като сняг. Освен това го яздеше малко, босоного момиченце с книгата в едната ръка. Докато осъзнае, че е свидетел точно на това, което жадуваше да види и намери, светлината изчезна. Вече в кремав цвят кобилата и порасналата й ездачка отминаха и пред очите му се появиха асурите. Крон се опитваше да зареди стрела в лъка си и въпреки че се справяше точно толкова неумело, колкото се очакваше от някого, който съвсем отскоро владееше и ездата, и стрелбата с лък, таласъмът настръхна и не усети как възвърна образа си. Тези мръсни дървари, по-жалки подземници и от глупавите къртиземлявици, ще я убият и ще провалят всичките им надежди и усилия, цялата им борба! Сигурно си мислят, че да вземат книгата или да убият вейницата е достатъчно. Не знаят тези нещастници, неуспели да опазят поверената им книга, че единият ключ е предмет, другият — писано слово, а третият — разумно създание, което ще я отвори само пред истинска вейница, успяла да върне мъртвец към живота.

… на този, дето притежава за всяка от кориците ключа.

А убиеш ли истинска вейница, не можеш да вземеш от нея тайната, защото купра билка изсъхва на мига от корен и затваря пътя към горната земя. Духовете бранеха тази книга, както тигрица брани малкото си, така че освен късмет, трябваше и хитрост, а не некадърна стрелба. Мръсни подземници, без собствена памет! Щеше да се погрижи за края на жалкия им живот, стига да имаше време да се разправи и с тях.

То насъска черноглавците и хукна след асурите. Кучетата се врязаха изневиделица в краката на животните. Конят на Крон се закова на място, вдигна се на задни крака и изцвили уплашено. Въпреки това стрелата на Крон излетя, макар и отклонена от първоначалната си цел, и се спря в рамото на Бендидора. Момичето извика и се свлече върху коня. Болката бе остра и омаломощаваща. Дрехата й подгизна от кръв, а когато конят й постепенно намали ход и спря, тя едва събра сили да се смъкне от гърба му и влачейки се по земята, да се отдалечи встрани от пътя.

Конете на Крон и Бес, нахапани и подплашени от черноглавците, понесоха ездачите си към гората, а таласъмът продължи да тича, но не след тях, а след вейницата. Призова кучетата, които изоставиха асурите и отново се присъединиха към него. Дали можеше да е толкова лесно? Просто да я настигне и отнесе със себе си? Едва ли, но таласъмът бе длъжен да опита. Тичаше все по-бързо и по-бързо. Кучетата започнаха да изостават, не успяваха да достигнат набраната от таласъма скорост. Ето, още малко и ще я стигне, още малко и ще бъде в ръцете му.

Загарда се извърна назад и извика от изненада и страх. Вече не я преследваха конници, а три черноглави звяра с олигавени бърни и извити остри зъби. Предвождаше ги дребно, невероятно бързо създание, каквото виждаше за пръв път. Цялото покрито с козина, то гледаше съсредоточено в нея със зловещите си жълти очи и я настигаше. Още миг и щеше да докопа еднорогата. Дребният му ръст ни най-малко не я успокояваше, напротив. Неизвестността, която олицетворяваше съществото, й вдъхна панически ужас. Отново я жегна онази остра болка в ръката. Момичето се обърна напред, да не гледа таласъма, защото му се струваше, че от уплаха може да падне и само от гърба на Звездолика. Въздухът премяташе косите, щипеше очите, нахлуваше през гънките на дрехите, прегръщаше я с ледени ръце. Тя разпери криле и полетя в небето. Можеше да вижда на всички страни, надолу и нагоре, напред и назад, без да е нужно да върти главата си.

Видя как таласъмът спря и вдигна глава към нея. По тялото му премина светлина и създанието прие образа на пророчица. А откъм трибуните тичаха хора, бързаха да видят каква е тази битка, за която говореха нахлулите насред състезанието очевидци на сблъсъка между мраконемите и юдите. Някой я забеляза, посочи я с ръка и извика. Хората вдигаха очи към нея, пищяха, тичаха и се блъскаха един в друг. Настана хаос. Стрелци заредиха лъковете си и ги насочиха към нея, но с няколко маха на крилата тя излезе извън обхвата им. Видя собствената си сянка да се носи по повърхността на земята и можа да я сравни по размери единствено с огромната трибуна, пред която се провеждаше турнира. Нищо чудно, че предизвика такава паника. По-добре да изчезва бързо оттук! Но къде? Тя си спомни, че може да се смали до размерите на малък гущер и в същия миг го направи. С този размер и на височината, на която летеше, вече бе невидима за хората на земята. Потърси с поглед еднорогата и я видя да препуска на изток. В суматохата Звездолика бе изчезнала незабелязано дори за таласъма. Вейницата се спусна и плавно се приземи върху гърба й.

— Какво стана? Как направих всичко това? — запита тя Звездолика, но кобилата не реагира по никакъв начин на въпроса й. „И какво, ветровете да го отнесат, да правя от сега нататък?“

* * *

Вананд тичаше, а студеният въздух влизаше с болка в гърдите му. Той избутваше грубо хората, които в паниката си препречваха пътя му, но посоката, към която се стремеше, го отведе в центъра на гъста тълпа. „Ветровете да го отнесат дано!“ ядоса се той, трябваше да ги заобиколи, иначе щеше да се измъква от този лабиринт до следващия цикъл на Живото Дърво! Но когато се обърна, за да се върне назад, установи, че се намира пред стена от уплашени лица. Булик и Крамик, които тичаха след него, се бяха изгубили сред тая навалица. Дано поне те стигнат, дано тя е добре.

Целият този народ, втрещен от появата на змея, уплашен до смърт от вида на огромното чудовище, викаше, щураше се, зовеше изгубените си близки. На Вандо му прикипя от това, че стои безпомощен и заклещен, без да е наясно дали Бендидора е жива и здрава. Изкара яда от себе си с вик на безумие и започна да блъска, удря, рита по стъписаната тълпа. Стреснати, хората започнаха да се отдръпва от пътя му, а той, разбрал, че лудостта дава резултат, пощуря още повече, налетя на един стъписан ури и го захапа за ръката. Онзи изпищя и се изтръгна ужасен от захапката му.

— Луд, луд! — развика се и посочи Вандо с пръст.

Тълпата започна да се отдръпва от лудия и да му прави път.

Бавно и изтощен от ударите и крясъците, с чиято помощ бе принуден да се придвижва, Вандо най-сетне се измъкна и отново хукна напред. Видя ранената Бендидора, преди идващата след него тълпа да я помете, вдигна я на ръце и я отнесе надалече в пустото поле.

— Ама че си глупава, как се наниза на тоя шиш? — каза й го почти нежно, когато тя отвори очи.

Въпреки слабостта си, момичето направи опит да се усмихне, но нямаше сили да отговори и замълча. Лицето й бе пребледняло и едри капки пот блестяха по челото й.

Вананд я сложи да легне, пречупи стрелата и я издърпа, а Бендидора изстена от болка и цялото й тяло се разтрепери неудържимо. Като войник Вандо винаги носеше в себе си настойка за промивка, мехлем и превръзки. Разкъса дрехата, проми раната и я превърза внимателно. Подпря нависоко краката й върху един камък и попи с кърпа мокрото от пот лице. Стисна китката, заслуша се в пулса и рече:

— Ще се оправиш, принцесо, раната вече не е страшна.

Даде й да пийне вода и приседна до нея. Тя се унесе в сън, изтощена от болката и загубата на кръв, а той попи още веднъж потта от лицето й и загледа как народът се щура, опакова багаж, впряга добичета и коне и се готви за път. Гражданите, дошли от Каим, вече си бяха заминали. Други, набързо приготвили се за път, вече потегляха към родните си места, въпреки настъпващата студена нощ.

Забеляза сред тълпата Крамик, а миг по-късно и Булик. Бяха намерили конете и багажа. Помайваха се, очевидно го търсеха сред множеството. Вананд се изправи, развика се и замаха с двете си ръце. Мъжете го видяха и тръгнаха към него.

Булик се втурна към момичето и я огледа внимателно:

— Какво е станало?

— Стрела, ето тук в рамото.

— Но кой е стрелял по нея?

— Не знам — вдигна рамене Вананд. — Намерих я паднала хей там — и посочи с ръка.

— Какво ще правим? — зачуди се Булик — Да я оставим в двореца, а? Там ще се погрижат най-добре за нея.

Вананд се начумери и изгледа девойката изпод вежди. После припряно, сякаш ако не го направи в тоя момент, няма да го направи никога, викна:

— А-а-а не, този път не! Само гледате да се отървете от нея, а тя е една от нас. Ако аз бях на нейно място, мен къде щяхте да оставите, а? — язвително запита Вандо и загледа намръщен другарите си.

Булик отвори уста да каже нещо, но Вананд го прекъсна:

— Сега да не почнеш пак с твоите истории за влюбване, цветя и птички, щото вече ще ти фрасна един! И не ми обяснявай, че при семейството си Бендидора ще е най-добре. Ако беше така, досега да се беше прибрала. Криеше се от тях и затова сега е на тоя хал. Защото пак я оставихме сама. Или не помниш какво стана, когато я зарязахме в чифлика?

Крамик и Булик се спогледаха, а Булик подхвърли тихо:

— Мда-а-а, влюбен е — и смигна към волобара.

След миг и тримата избухнаха в смях.

— Щом остава с нас, трябва да я пренесем някак до Каим. Докато се възстанови — да може поне да язди — да отседнем в някоя странноприемница, а? Булик потърка с ръка челото си. Не поглеждаше към Крамик. Мислеше, че волобарът ще възрази и ще пожелае да тръгнат веднага за планината, да търсят юдата. Нали все тия книги му бяха в акъла. Само че този път Булик бе съгласен с Вандо и щеше да застане на негова страна.

Крамик обаче го изненада, като каза:

— Така е, ще ида да потърся някого, да наема каруца или кола, или да ни откара. А вие бъдете готови.

Мъжът се отдалечи, а Булик и Вананд седнаха до спящата Бендидора и се загледаха в отпътуващия народ и пристигащата нощ.

— Какво беше това чудо в небето, а? — обади се Вандо.

— Змей, Вананд, беше змей.

— Видях, че е змей, ама откъде се взе?

— Знам ли!? — сви рамене Булик. — Мислех, че познавам света, в който живея, но явно съм се заблуждавал. Вече и детските приказки оживяват пред очите ми.

Двамата се смълчаха.

Не след дълго Крамик се завърна тичешком:

— Намерих превоз. Раханянски търговци на мечове ще ни направят място в една от колите си.

Вананд се изправи и взе на ръце Бендидора. Другите двама натовариха багажа на конете. Крамик изсвири продължително и докато чакаше скитащия наоколо Дурум да се отзове, рече:

— И Ермиар ще бъде в Каим. Узнах, че ще избират кан-император чрез жребий, защото турнирът се провали. Спешно е нужен водач на държавата и утре ще го коронясат официално в Каим.

— Хе, — зарадва се Булик — значи има шанс да го видим все пак.

— Има — отвърна Крамик.

Взе в ръка повода на коня си и тръгна напред.