Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (10)

V глава
Отново Деница

Войниците пристигнаха в граничното укрепление посред нощ. Стегнат отряд от двеста човеци, всичките „ястреби“, въоръжени с копия и лъкове. Тъмнината им спести детайли от вида на мъртвите тела на граничарите, разкъсани от диви зверове и птици, но мракът не притежаваше свойството да потуши миризмата на мърша. Въпреки умората мъжете се заеха да разчистят труповете и да пооправят разрушенията, нанесени на укреплението. Изкопаха ями, лумнаха огньове и тежки валма черен дим се понесоха към звездите.

— Проклети диваци! — изруга един войник и захвърли поредния труп в общата яма.

— Такова нещо не е било — отвърна му друг, — северите не убиваха. Крадяха, ветрове да отнесат расицата им бледолика, но страхливите им душици трепераха само като чуеха думата смърт.

— Кучета — изплю се с отвращение първият, — войната ги насъска да хапят, но ще подвият опашки. През гъзовете ще ги поря с ей туй копие, да знаеш.

— Псът, главният иде — чу се отнякъде наблизо и двамата замлъкнаха.

Янкул вървеше сам и оглеждаше укреплението. За пръв път виждаше това място и въпреки че досущ приличаше на всички останали укрепления по вала, искаше да го опознае. Откакто започна войната, границата на Биляра често бе атакувана от обединените диви племена и до ден днешен не успяваха да се справят с проблема. Постоянно подсилваха граничните пунктове, изпращаха хора, но нашествията не спираха. Диваците нанасяха все повече поражения и навлизаха все по-навътре в територията на Биляра.

Укреплението бе най-североизточното по граничния вал, изградено на едно от уязвимите места. Имаше кръгла форма, в няколкото падини бяха издигнати каменни стени, но по-голямата част от загражденията бяха от дърво, включително и двете му порти. В средата бе разположено квадратно здание с помещения за граничарите. Мястото не бе предвидено за толкова много хора, но бе просторно и лесно се събраха вътре дори с конете. Дървеният честокол^[1] бе разрушен с огън от северите и откриваше едно широко незащитено пространство, точно до високата порта откъм вала.

Съгледвачите се бавеха, а това не се харесваше на Янкул. Запита се дали не прибърза с настаняването на войниците в укреплението, преди да е разузнал обстановката. Успокояваше се с това, което знаеше за нрава на северите. Те бяха заграбили всички провизии на граничарите и до изразходването им нямаше да си дадат труда да нападнат отново. Щеше да има достатъчно време да поправи щетите и да се подготви за отбрана и нападение. Твърдо бе решен да залови водачите на дивите, за да прекрати нашествията им.

Но Янкул грешеше. Северите бяха заловили всичките му съгледвачи. Скрити из цялата околност, дивите очакваха знак от водача си. Той бе уголски военноначалник от онези, които Бакуриан изпрати още преди войната, за да обединят племената и да ги обучат как да водят война. След смъртта на Бакуриан и разгрома на уголската армия той остана със северите, създаде семейство с една от тях и откри, че му се предоставя невероятна възможност. Самите севери бяха миролюбив народ, но гладът и нуждата превръщаха всекиго в звяр. Уголецът съумя да се възползва от този факт, за да създаде достатъчно добра военна организация сред диваците. Вярно че нямаше да имат шанс в открит двубой срещу билярите, които имаха вековни традиции в битките, но със засади, капани и внезапни атаки можеше да постигне много. Уголецът бе научил от заловените съгледвачи, че Янкул, син на кан, е начело на билярския отряд. Заловеше ли го, можеше да поиска всичко — провизии, оръжия, кожи, дори територии.

Моментът бе настъпил, билярите бяха изтощени от пътя, от разчистването на труповете, а и не ги очакваха. Водачът на дивите наду бойния рог и северите с крясъци хукнаха към укреплението. Уголецът не искаше продължителна битка. Единствената му цел бе да залови Янкул. След това щяха да се оттеглят бързо без излишни жертви.

Щом чу бойния рог и крясъците на нападащите племена, Янкул осъзна грешката си. Изкрещя машинално някакви команди и се втурна към слабото място на укреплението — изгорения честокол. Беше се предоверил на знанията си за северите и ги подцени фатално. Не му оставаше друго, освен да се бие, но със себе си носеше единствено арбалета си. Копието бе оставил при коня. Докато се осъзнае, северите вече нахлуваха през дупката в укреплението. Той започна да ги обстрелва.

Въпреки изненадата билярите избиваха с лекота северите, но те бяха много и продължаваха да настъпват. Янкул съсредоточено изпращаше стрелите в телата на враговете си, когато нещо го удари по главата. Суматохата наоколо се завъртя пред очите му, потъмня и той загуби съзнание.

А битката спря. Внезапно, така както се биеха, стреляха и крещяха, мъжете замлъкнаха и се вцепениха. Крайниците им отмаляха, оръжията натежаха и изпопадаха от ръцете им. Не можеха да продумат, не можеха да помръднат. И се понесе мелодия — лека, вълшебна. Звучеше навсякъде, идеше отникъде.

Три жени, красиви като в магия, плавно прескочиха укреплението, яздейки едри рогати елени. Юздите бяха от преплетени змии, одеждите светеха бели и чисти. Едната бе преметнала Янкул до себе си. Задуха горещ вятър и се извиха вихрушки от прахоляк. Огньовете се разгоряха и жегата се понесе над земята. Стопли дъха на войниците и прегърна в отмаляваща топлина телата им.

Юдите изчезнаха. Мъжете се размърдаха бавно и тромаво. Сякаш излизаха от сън. Навели глави, те се щураха безцелно, забравили за битката, за Янкул и юдите. И още дълго нямаше да излязат от това състояние.

* * *

Те препускаха като един. С празни очи, черни одежди и дълги бели коси. Като мъртви тела, опустошени и ограбени. Глухи и неми за околния свят. Водеха ги древните пазачи на Демонската книга, променени и съхранени. Неподвластни на изначалната си природа, но помнеха кои са. Чувстваха се странно сред хората, чужди. А когато препускаха върху конете, сякаш отново летяха. Пътят към Черната планина. Целта.

Пазачите на Салистар, пръснати из цялата област, бяха предупредени и ги посрещаха. Предоставяха им храна, провизии, подслон, без да се налага да обелят и дума. Хората обаче бързо ги оставяха сами и гледаха да не се застояват близо до тях. Всяко живо същество потъваше в мрак, когато ги доближеше, пропадаше в пропаст, в която я нямаше надеждата. Миришеше на смърт. Зловещи бяха тези, мраконемите — тринадесет човеци, а сякаш са един. Един човек, а крачат и се движат тринадесет. И всичките с очи, в които не можеш да прочетеш нито добро, нито зло.

Крон и Бес рядко общуваха помежду си. Чувстваха се неловко заедно, откакто Салистар ги измени. Някакъв инстинкт, непобеден от магиите на императора, тормозеше женската. Често си представяше как копае земните недра. Големите дървета с огромни коренища я привличаха като роден дом, като майчина прегръдка. Терзаеше се от настъпващата зима, бързаше, сякаш подгонена от студа. Страхуваше се, защото книгата бе изчезнала. Трябва да я намери и върне. Трябва!

Крон не се тревожеше като нея. Той възприемаше света с цялата необятност на съзнанието си, неимоверно разширено от Салистар. Нуждата му да яде и апетитът му бяха много по-малки отпреди, при това печеното месо му се услаждаше много повече от суровото. Вече не възприемаше хората като плячка. Но страхът, който виждаше в очите им, когато отсядаха някъде по пътя, му харесваше. Наслаждаваше се и на ролята си на водач — да води мраконемите, да ги командва, да бъде господар. Присъствието на Бес го удържаше. Женската го плашеше, караше го да се чувства неудобно, неловко. Тя бе главната, тя даваше живот и съхраняваше рода им през вековете. Него го имаше, за да й служи.

Дойде денят, в който напуснаха пределите на Лексинта Варнас. От тук нататък нямаше кой да ги посреща, да им дава храна и подслон. Но имаха разрешение от Салистар да си набавят със сила необходимото. Да всяват страх и мрак. Движеха се на север по прашен и тесен път, който вървеше през широко поле с ниски храсталаци. Само на няколко километра западно от пътя ги очакваше пустошта на пустинята Лахира. Но тяхната цел бе друга, щяха да я заобиколят и да продължат към Черната планина. Слънцето се криеше зад сиви облаци, от време на време ръмеше ситен дъжд. Изведнъж Бес дръпна юздите на коня си и спря. Може би шепот насред полето или безмълвен вик, енергия или чувство я накараха да се обърне. Женската напрегна зрение. Не успя да види нищо, но знаеше — трябва да тръгне в тази посока. На запад. Пустинята я зовеше, говореше й. Лахира бе най-прекият път за Онгалада и Исиней и те за пръв път, откакто пътуваха, се приближиха толкова до тях. И Бес усети енергията на демона и изгубената книга. Сега, когато не воюваше за майката, когато нямаше какво да отвлича съзнанието й от книгата, тя я почувства. Там е целта й, някъде отвъд пустошта и черните, голи храсталаци.

— Натам — изпрати командата до Крон и мраконемите и понечи да тръгне, но Крон я спря:

— Пътят е на север. Там ни прати могъщият.

Бес дори не му обърна внимание, не го удостои и с поглед, а дръпна юздите на коня и го насочи в желаната посока. В този момент крясък избухна в съзнанието на Крон. Той може да я подчини, тя не е нищо повече от някаква си женска. „Направил съм я по-слаба от теб.“ — така му каза могъщият Салистар.

Крон ще води, ще командва и ще бъде господар. Камшикът му изплющя във въздуха и остра болка раздра плътта на женската. Писъкът се изви сред полето и отекна в пустошта.

— Отиваме на север! — повелително отсече Крон в съзнанието й и още един път вдигна камшика. Стовари го върху нея с удоволствие. Викът на болка и ужас прозвуча като песен за него. Песен за силата на новия господар — Крон!

Тя щеше да му каже, искаше да му каже, но се спря. Осъзна, че той няма да върне книгата в корените на Дървото. Щеше да я предаде на Салистар, на могъщия. Крон не се интересуваше от живота и децата й. Той отдавна трябваше да е изяден, а тя трябваше да спи зимен сън. Следващият й хриплив писък беше от ярост.

Тя ще спаси живота, дори и да умре. Защото такава е природата й.

* * *

— Деница?!

— Ш-ш-шът, Янкуле, тихо — юдата постави показалец върху устните му, — не говори, ако ти е мил животът.

Янкул се огледа. Беше ранно утро. Огнени багри браздяха индиговото небе. Усети се проснат върху купа миризливо сено, а Деница лежеше върху него, навярно го предпазваше от студа. Той я послуша, без сам да знае защо. Сигурно заради цялата странност на ситуацията или заради дъха й по лицето си. Пък и преди да успее да направи каквото и да било, прозвуча музика. Вълшебна музика, непозната, но опияняваща, магична. Тя го подмами. Прииска му се да стане и да тръгне, да я търси, да се потопи в нея. Тогава Деница впи устни в неговите и го натисна надолу. Краката й се увиха около тялото му с неподозирана сила. Янкул пъхна ръце под бялата й дреха, стисна голите й бедра и оглуша за музиката.

Двете юди се помайваха наоколо. Диреха сестра си, викаха я. Зовът им бе неустоимата музика, която бе чул Янкул.

— Ирника, сестро, обади се.

— Ирника, сестро, покажи се.

Слънцето бавно изгря и се вдигна високо в небето. Гласовете им заглъхнаха. Деница се сгуши в прегръдките на Янкул и заплака. Той се понадигна смутено и мълчаливо изтри една-две сълзи от лицето й. Тя измъкна от дрехите си нещо свито на топка и го напъха в ръцете му:

— На, вземи го.

Той хвана блесналото в цветовете на дъгата було.

— Какво е това?

— Това е животът ми.

Янкул озадачено повдигна вежди, но си замълча. Жените са способни да оглупеят и за по-грозни дрънкулки от това парче плат. Напъха го небрежно в колана си.

— Не виждаш ли косата и очите ми? — попита Деница.

— Виждам — кимна Янкул, — щях да те питам, но чаках да се успокоиш.

— Харесвам ли ти?

— Да.

— Юда съм и затова съм такава.

Деница започна да разказва. Когато приключи, глад и жажда вече измъчваха Янкул. Трудно му беше да повярва във всичко, което чу от Деница. Но тя бе руса със зелени като горските поляни очи и необикновена сила. И лежеше до него в тънката си бяла дреха, без да трепне от студа, сковал неговото тяло. Кожата й бе топла, сякаш гореше в треска и приятно сгряваше ръцете му.

— Янкуле, ще ме вземеш ли за жена?

— Да те взема, но как? Нали си жена на брат ми! — той я стисна по-силно в прегръдката си.

— Вече не съм. Бях жена на брат ти, но умрях. Сега съм юда и ще съм жена на когото си поискам.

— Тогава те вземам — засмя се той, — но ако избягаш и от мен, ще те убия.

— Няма. Никога няма да избягам от теб.

— А юдите, нали те търсят. Ами ако те намерят?

— Те не могат да ме видят, ако не нося булото. Успях да ги измамя — и тях, и юдината си душа и разплетох булото. Сега нямат власт над мен.

— В двореца ще те познаят.

— Ще кажеш, че си ме взел от северните племена. Те са такива — руси, със светли очи. Дори да им приличам на Деница, няма да се усъмнят. Виж, и тялото ми е вече друго. И по-висока съм, и по-силна.

— Не вярвам.

— Така е.

— Дай да видя.

Тя разголи бедрата си и прошепна в ухото му:

— Ето, виж.

Двамата се претърколиха в сеното.

Слънцето вече преваляше. Остър вятър се изви и нахлу в сламените им покои. Янкул потрепери. Деница видя и го подкани:

— Хайде да вървим. Ястребите ще те търсят.

— Да вървим — съгласи се той и се изправи, — знаеш ли пътя?

— Нали аз те доведох, знам. Близо сме.

Деница се огледа и прошепна тихо:

— Сура.

Животното се появи бързо. Тя се хвана за гърба му и пъргаво се преметна отгоре:

— Иш меленис зеляни. Суб вига меленис гита.

Змиите се стрелнаха от всички посоки, пропълзяха по тялото на рогача и сплетоха юздата. А Янкул гледаше и не вярваше.

— Ела — подкани го Деница.

— Не мога да се появя така в укреплението.

— Ама ти какво? — учуди се Деница. — Разбира се, че няма да се появиш така. Но трябва да стигнем все някак. Или да ходим пеша?!

Янкул се преметна с недоволна гримаса зад нея и се хвана за кръста й.

— Янкуле?

— Да?

— Трябва да знаеш нещо.

— Какво?

— Скрий булото от мен. Да не го знам къде е.

* * *

Азвигортула, най-старият жрец, склопи очи завинаги. Не успя да види отново нито слънцето, нито цветята си, нито горите и любимите си карпонилски върхове, озъбили скалите си към небето. Това се случи точно ден преди дежурният сангас да съобщи, че кълбетата отвън са оредели, листата по дърветата са опадали и Майката е поела към равнините. Вече можеха спокойно да напуснат подземията и да се свържат с жреците в градовете. Трескаво жадуваха за новини, откакто плановете им се объркаха още с появата на волобара. На всичкото отгоре Ермиар и Бендидора изчезнаха и въпреки усилията не успяха да ги открият.

Нямаха представа как са се развили събитията в Биляра след слизането си в катакомбите, защото нямаха никаква връзка с външния свят. Асурите можеха да ги открият чрез каналите за връзка с чуждото съзнание. Общуването от разстояние, посредством отварянето на канали, жреците постигаха с помощта на сока от Живото Дърво и то много наподобяваше общуването между асурите. За децата на Майката би било лесно да засекат разговорите им. Затова пазителите на Живото Дърво бяха блокирали всички канали и живееха затворени и изолирани в манастирските катакомби с единствената цел да преживеят невредими войната на асурите.

И успяха, без един — Азвигортула. Сега обикаляха опустялата сграда на манастира. Някои от помещенията бяха непокътнати, сякаш напуснати едва преди ден, и единствено прахта и провисналите паяжини говореха за продължителността на отминалото време. Други обаче се бяха превърнали в хищнически леговища и в гробници, отрупани с кости, както животински, така и човешки.

— Дърво на предците ми, колко работа ни чака! — въздъхна Алобоготур, но в тона му все пак звучеше увереността, че съвсем скоро из епичната сграда отново ще затрополят стъпките на новото поколение билярски, а и чуждоземни благородници. Асура и децата й ще бъдат забравени за цели триста години и всичко ще си бъде същото, както преди войната.

Докато сангасите, манастирските служители и учениците разчистваха и подреждаха помещенията, пренасяха провизии и багаж, жреците се усамотиха в една от залите, за да вземат решение относно бъдещето, а и за да отворят каналите и да получат известия от жреците в градовете. Всеки един от двадесет и двамината бе създал определен брой канали и така разполагаха с мрежа от връзки, която покриваше територията на цялата страна. Каналите на Азвигортула след смъртта му бяха запечатани. Само избраният да го наследи щеше да получи достъп до тях. Но сега нямаха нито време, нито желание да посвещават нов жрец, а и каналите, които можеха да използват, бяха достатъчни, за да разберат какво се случва в Биляра. Жреците седнаха в кръг, запалиха от тревите си и въздухът се изпълни с характерния аромат. От ръка на ръка премина глиненият съд, пълен със сок от Дървото, и всеки от тях отпи от течността.

Много по-късно, когато сенките на нощта нахлуха в помещението, сподирени от крясъците на харлиите, Алобоготур осъзна, че старите времена са безвъзвратно отлетели и нищо вече няма да е както преди. Защото или всички, с които се опитаха да се свържат, бяха мъртви, или нещо, а може би някой пречеше връзката да се осъществи. И въпреки дружните си усилия избраните не успяха да възстановят каналите. Останаха си все така сами насред неизвестността, далече от хората и градовете.