Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (9)

5. Босилек

Тя продължи да върви, но ненаправила и десетина крачки, почувства умора. Спря, огледа се и видя голям, гладък камък до едно дърво, хвърлящо над него дебелата си сянка. Поседна на камъка и скептично заразглежда букета си. Държеше три толкова различни стръка в ръка — беладона, бъз и седефче, а в косите й още шумолеше венецът от еньовче.

— За какво ли ми е всичко това? — запита се тя, захвърли китката в краката си, облегна гръб в грапавия дънер и затвори очи.

Първоначалният ентусиазъм от срещите с духовете на билките се разтвори в умора и отегчение. Сънят приседна върху клепките й и я отнесе надалече.

Стресна се и подскочи. Сянката на дървото се бе изместила, слънцето блесна в очите й, заслепи я и тя ги покри с шепи. Бавно, бавно свали ръце, за да свикнат очите й с ярката светлина, и хвърли поглед на билките в краката си. Лежаха си там, свежи и красиви, сякаш току-що откъснати. Само на няколко сантиметра от тях растяха зелени растения, покрити целите с дребни розови цветчета. В момента, в който ги забеляза, въздухът изведнъж се насити с миризмата им. Усещаше я така, все едно е заровила носа си сред цветовете. Бе сигурна, че ароматът е техен въпреки разстоянието!

Това възбуди интереса й, приклекна и откъсна от растението, вдигна го към носа си и вдъхна от аромата. Не бе сбъркала, усети същата миризма, но в пъти по-силна. Отдалечи стръка от лицето си и го погледна, а той изведнъж се преобрази в скорпион, който светкавично я ужили. Вейницата подскочи и изпищя, а скорпионът отново възвърна формата си на стрък с розови цветчета и изхвърлен от подскока на момичето, падна до останалите билки от букета й. Ухапаното място се зачерви и поду.

— Олеле, ще умра — проплака вейницата. Бе чувала, че скорпионите са отровни.

— Няма да умреш — прозвуча глас, който й се стори познат.

Момичето се огледа, но не видя никого.

— Буху-буху.

Тя вдигна очи и видя бухала, кацнал на дървото до камъка.

— Ти премина изпитанието на симаргала, вейнице, душата ти е милосърдна и непорочна, добра и жертвоготовна — поетично занарежда бухалът и завъртя глава. След това рязко смени тона и пискливо изврещя: — Но с такава душа няма да стигнеш далече!

Вейницата го слушаше и се опитваше да не мисли за пулсиращата рана. Болеше я, но думите му, че няма да умре, я успокоиха достатъчно, за да изтика от съзнанието си ужаса от ухапването.

— Духът на босилека отрови кръвта ти, вярно, но от тази отрова няма да умреш, а ще станеш по-силна.

— Чакай, чакай — смръщи вежди тя, — не си ли противоречите вие духовете?

— А не си ли противоречи и самият живот? — запита в отговор бухалът.

— Нищо не разбирам — поклати глава тя.

— Призванието на вейниците е да помагат на другите. Как ще помогнеш и на една единствена друга душа, ако не можеш да помогнеш първо на себе си? Ето на това ще те научи босилекът — жили с отровно жило враговете, воювай за твоята истина, цени собствения си живот, за да оцениш и чуждия.

— Ох! — проплака отново тя. — Не виждаш ли, че не съм никаква вейница? Нито мога да лекувам, нито да помагам на когото и да било. Аз съм просто едно момиче, което вижда духовете на билките и нищо повече.

— Но не задълго — избухука бухалът и примигна с очи, — не задълго.

Въпреки яда си тя се наведе и отново събра билките в букет, а когато вдигна очи, бухалът вече бе отлетял.