Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (14)

VII глава
Пътища

Над укреплението светеше ярко слънце, което обаче не успяваше да смекчи острия, студен вятър. Бяха изминали няколко дни, откакто Янкул се завърна на вала, придружен от Деница — време, през което тя успя да го убеди да сключи мир със северите. Преговорите вървяха добре и оставаше една последна среща, на която щяха да подпишат договор за охрана на билярската граница. Доскорошните нападатели вече щяха да са пазители. Янкул осъзнаваше, че това е мъдър избор, предвид изтощението на Биляра от войната и животите, които щяха да бъдат спасени. Бе получил и писмено разрешение от баща си, кана, който също бе прозрял предимствата на такъв договор. Въпреки това войнственият му дух се бунтуваше — нямаше битка, нямаше почести, нямаше слава. А този мир му струваше и пари.

Янкул се бе изтегнал на леглото в единствената отделена от общите помещения стая и се любуваше на сръчните и плавни движения, които извършваше Деница, докато рисуваше. Тя съсредоточено движеше костния инструмент и нанасяше на невероятно тънки линии тъмната лепкава смес по кожата на лицето си. Вертикална бръчка се бе врязала в челото й от напрежение да не трепне и развали рисунката. Най-сетне изтегли и последната черта, захвърли костеното перо до купичката с боя и шумно изпусна стаения си дъх, който се плъзна по повърхността на лъснатото огледало и замъгли изображението й.

— Готово — каза с облекчение и се усмихна, — сега вече приличам на истинска севернячка, и то от най-дивите.

— От онези, дето и за придружителки не ги вземат — хвана се Янкул за челото с престорено възмущение. — А аз ще я вземам за жена. Ужас!

— Ха, ха — засмя се Деница, — бил си принуден от обстоятелствата, нали всичко е в името на Биляра. Ще го приемат с разбиране, не се притеснявай.

Лицето на Янкул в миг стана сериозно и угрижено. Отвън долитаха обичайните шумове на укреплението — виковете и ругатните на войниците, цвиленето на конете и металното дрънчене на снаряжението.

— Все още не съм убеден в този мир със северите. Винаги сме се справяли с тези диваци с бой и не сме имали нужда от пикливи договори с тях.

Тъга забули младото лице на Деница — древна тъга, мъдра — и на Янкул се стори, че вижда срещу себе си старица.

— Янкуле, как да те накарам да разбереш — с яд се обърна тя към него. — Това е единственото добро решение. Биляра отслабна от войната с Уголия, а столицата ни е превзета от луд човек. Нямаш работа тук по вала, плати на северите да пазят границата и да тръгваме към Юртия. От Истрос ни дебне много по-голяма опасност. Има и друго.

— Какво? — Янкул се чумереше, не му се нравеше да изпълнява заръките на Деница. Не подхожда на жена да раздава стратегически съвети, още повече, ако са точни и обосновани.

— Трябва да се махнем оттук възможно най-скоро. Юдите ще дойдат да ме търсят и мъжете ти може да пострадат.

— Нали каза, че не могат да те открият!?

— Не могат, но могат да открият теб.

Той се вгледа в нашарения й до неузнаваемост лик, обрамчен от бухнала руса коса. Зелените й очи контрастираха красиво на индигово-синята боя, с която бе изрисувала цялата дясна половина на лицето си. Птица с разперени криле. Винаги бе намирал подобни рисунки по лицата на северите за проява на диващина. Но ето че на нея й отиваше дори това. Заля го внезапна вълна от нежност към тази силна и своенравна жена, ала усети и страх от нея. Спотаен, потушен, скрит в дълбините на съзнанието му, но страх, който не изчезваше, а ставаше по-силен с всеки изминал ден. Този страх спря порива му да се изправи и да я прегърне и го разсърди.

— Тогава ще тръгнем още привечер, щом сключа договора със северите — каза Янкул след кратък размисъл. Прие да изпълни желанието й, за да заглуши съвестта си. Усещаше как любовта му гасне, задушавана от този непреодолим страх.

Стана и рязко излезе от стаята, без да добави нищо повече. А в очите на Деница се прокрадна болка, защото успя да усети бъдещето. Не знаеше какво ще се случи, но почувства какво ще й причини. Ръката й неволно се вдигна и се зарови в кичурите гъста коса. Юдата търсеше булото си, силата си, но него го нямаше там.

По-късно, когато небето прегаряше в пламъците на залеза, студът все по-силно щипеше кожата, а Янкул се завърна в укреплението от срещата си с предводителя на северите, тя го посрещна, облечена в кожи като истинска севернячка, и с весела усмивка на лицето. Очите й светеха, когато гледаха неговите, и от болката не бе останала и следа. Деница не искаше да позволи на разни прокоби и предчувствия да тровят живота и любовта й.

Въпреки настъпващата нощ напуснаха укреплението. Оставиха по-голямата част от отряда войници да се грижат за честокола, да следят дали северите спазват сключения договор и да им помагат при нужда и тръгнаха, придружени само от двадесет човека. Янкул планираше да пътуват до среднощ, да починат и да продължат на сутринта. Движеха се малко хаотично и разпиляно, тъй като Янкул се бе поддал на лошото си настроение, което не го напусна през целия ден. Затова не обръщаше внимание на реда в строя. Деница яздеше до него, спокойна и вглъбена в собствените си мисли. Спомняше си Юртия и Исиней; живота си, преди да й дадат душа и име на юда. Като да бяха изминали векове оттогава.

Все по-малко кълбета вечна светлина изгряваха в студените нощи и преходите ставаха трудни. Налагаше се да се движат по-бавно от обикновено. Харлиите прелитаха досами главите им и стряскаха конете с писъците си.

Въздухът ненадейно се стопли, натежа от влага и Деница първа усети юдите. Кикотеха се и говореха нещо, запяваха високо и рязко спираха, удавили мелодията в неистов смях. Ту се чуваха стъпки, ту копита, а харлиите изчезнаха, стопиха се в нощта.

— Янкуле, — прошепна Деница.

— Да.

— Юдите са тук.

— Къде?

— Сред нас.

— Не виждам никого.

— Тук са.

— Какво да правя, ветровете да го отнесат? — сопна се той и започна да се озърта на всички страни.

— Нищо не може да се направи, ако извикам сура, той ще ни отведе далече от тях, но ще трябва да изоставиш войниците.

— Не — рязко отвърна Янкул.

— Ще има жертви, приготви се.

Янкул хвана копието си.

— Това е безполезно — рече Деница.

Времето спря. Дъхът на войниците се затопли, гореща влага ги обгърна, телата отмаляха, сякаш се разтапяха от топлината. Конете спряха на място. От тишината изникнаха силуети, извиващи се като огнени вихрушки, с развети коси и яростни лица. Сграбчваха нечие тяло и го повличаха със себе си в тъмното. А жертвите не успяваха нито да извикат, нито да реагират.

Деница се изправи на седлото и се метна с един скок върху Янкул. Сграбчи го в прегръдката си и стисна тялото му с ръце и крака, вкопчи се в него като удавница. Той нямаше сили да направи каквото и да било, само в очите му блесна изненада. В този момент до тях изникна един от силуетите и изпищя свирепо, защото изгуби жертвата, която си бе набелязала да сграбчи.

— Ирника е тук — викна юдата и сестрите й подеха в един глас:

— Ирника, сестро, обади се.

— Ирника, сестро, покажи се. Добро от чужди няма да видиш!

Деница прошепна:

— Сура.

Рогачът се появи в миг и Деница с нечовешка сила се прехвърли върху гърба му, понесла и Янкул със себе си. Стопиха се в тъмнината и изоставиха войниците в ръцете на разгневените юди.

* * *

Слънцето бавно се изкатери високо в небето и прогони дъждовните облаци. Скупчи ги и ги сбута чак на север. Виснаха като проклятие над хоризонта. От мокрите улици и сгради се понесоха изпарения и приказно прегърнаха Исиней във влажна омара.

— Хайде да вървим — рече Ермиар и се изправи.

Двамата със Загарда излязоха от кръчмата и тръгнаха бързо по вече пълните с хора улици. Навалица, блъсканица и глъч ги съпровождаха по пътя за вътрешния град. Разминаваха се с коли, натоварени с разнообразни стоки, теглени от кротки добичета, които понасяха върху изстрадалите си гърбини както ударите, така и клетвите на вечно бързащите търговци.

Скоро стената на вътрешния град се белна срещу тях. Портата, която обикновено бе затворена, сега зееше. И двете й крила бяха широко отворени. „Сивите вълци“, строени в две редици отстрани на пътя, очакваха младия си предводител. Осигуриха им коне и ги проводиха с ескорт до двореца.

Загарда се чувстваше странно, докато яздеха по широкия път от камък, толкова различен от всички пътища, дето бе виждала досега. Само веднъж бе посещавала град през живота си. Преди години с майка й бяха пътували до Истрос. Но пренощуваха в един крайградски хан и общо взето успя да зърне столицата само отдалече. А да види вътрешен град и двореца на някой от кановете, дори не си мечтаеше.

Светът отвъд стената бе по-чист, подреден и красив. Хората бяха хубаво облечени, не викаха, а се разхождаха спокойно и говореха тихо. Дори войниците, които обикновено бяха шумни и арогантни във външния град, тук се държаха почтително и прилично.

Яздеха по широк път, много чист и гладък. Наоколо къщите бяха големи и красиви с поддържани градини, пламнали в ярки есенни разцветки. Постепенно сградите оредяха и стигнаха до висок зид с изящна черна врата от ковано желязо. Двама глигани стояха до вратата и пазеха входа към двореца. Пропуснаха ги бързо и продължиха пътя си сред най-удивителната градина, която може да съществува. Така си мислеше Загарда и сигурна, че втори път няма да й се случи да влезе в дворец, се оглеждаше в захлас и с желание да запомни всяка подробност.

Стигнаха до малък площад, в чийто край се издигаше дворецът. Сред високите бели колони на портала ги очакваше семейството на кан-предводител Иртхитюин и самият той.

Загарда се разтрепери. Почувства се страшно неловко, руменина покри лицето й, аха да падне от коня. Хубаво, че никой от канското семейство не й обърна внимание и тя успя да се смъкне успешно от гърба на животното с помощта на един от „вълците“. Ермиар даде знак на една придружителка да се погрижи за нея и Загарда с благодарност пое след русото симпатично момиче към една от страничните врати на двореца.

Кан-царица Андала веднага се хвърли и прегърна сина си, когото считаше за мъртъв. Мъката, която бе изживяла, страдайки по Ермиар и Деница, бе изписана на лицето й. Дълбоките бръчки, трескавите очи и белите коси я бяха състарили. Някак се бе смалила дори и на ръст.

Грижите не бяха подминали и Иртхитюин. Лицето му бе гъсто обрасло с прошарена брада и мустак, който скриваше горната устна. Видът му бе по-небрежен от когато и да било и умора мътнееше в очите му, лъхаше от цялата му личност.

Алгара и Азмара, двете му сестри, го прегърнаха с весели и искрени усмивки, радваха се, че е оцелял и не спираха да го подпитват за това-онова. Веселото им бърборене разведри срещата и дори намръщените погледи на Севар не успяха да засегнат Ермиар. Той разбираше защо брат му е разочарован и зъл. Може би на негово място щеше да се чувства по същия начин. Севар беше свикнал с мисълта, че вече е единствен наследник и бъдещ кан-предводител. С появата си Ермиар съсипваше неговите очаквания и отново предявяваше права над полагащото му се като първороден син на кана.

Ситара се радваше искрено на Ермиар. Тя гледаше люто сина си Севар и се дразнеше на невъздържаното му поведение.

А Ермиар се чувстваше особено сред тях. Бяха му скъпи и родни, но едновременно с това — далечни и чужди. Странно раздвоение, което не го тревожеше особено. Винаги усещаше същото, когато се завръщаше в Исиней. Скоро щеше да свикне.

След първоначалната шумотевица го оставиха да отпочине, да се изкъпе и преоблече в нови дрехи. По случай завръщането му бе организирана празнична вечеря, на която се надяваше да научи отговорите на някои от въпросите си.

Запъти се към покоите си заедно с личния си кан-придружител и докато вървяха по хладните коридори, осъзна, че е у дома си. За миг се превърна в същия Ермиар, както преди. Олекна му, сякаш вече не носеше товара на демона. Запита се дали нямаше да е по-добре, ако бе захвърлил книгата там, на Карпонили, вместо да я чете с цената на живота си. Но отговорът бе отрицателен. Заедно с тежестта на демонската енергия той носеше в себе си и удоволствието от творчеството, силата на съзиданието, божествената мощ, красотата на формата. Тържествуваща усмивка заигра по лицето му, ала бързо се стопи, защото мисълта за една нова тежест го стисна за гушата. Има още две книги някъде там, отвън. Две книги, и едната вече е прочетена.

Когато вечерта настъпи, Ермиар пое с придружителя си към крилото за гости, където бе настанена Загарда. Щеше да я вземе със себе си на вечерята, за да покаже намеренията си пред всички. Бендидора навярно бе загинала, а и да не беше, все тая. Той бе свободен, по-свободен от всякога. И нямаше да позволи на когото и да било да диктува живота му. Старият Ермиар, съобразяващ се с какво ли не, бе останал в миналото.

Загарда го очакваше развълнувана и зачервена, със светнали от възбуда очи. И толкова различна от момичето, с което бе пътувал — чиста, сресана и облечена като принцеса в семпла, светла рокля.

— Ермиар, остави ме тук, не искам да идвам — заговори бързо тя още щом го видя. — Какво ще правя аз сред стети-сантропи. Та дори не знам какво да говоря, как да се държа. Не ми го причинявай!

Стана му някак мило да я гледа такава. Притеснена и несигурна, но свежа като ранно утро, сладка и непринудена.

— Ще свикнеш — отвърна грубо, за да прекъсне излиянията й, но й подаде ръка, а с другата нежно погали косите й.

Загарда млъкна и го хвана за ръката, ала погледът й приличаше на уловено в капан животно. Придружителите се бяха постарали добре. Масите бяха богато отрупани с дивеч и плодове; виното и квеселът се лееха непрестанно; в помещението светеха предостатъчно кълбета вечна светлина. Топли огньове грееха в огромните камини и въпреки големината си и гъмжилото от хора, залата беше уютна. Времето се нижеше неусетно в неангажиращи разговори и дори Загарда се отпусна и успокои.

И ето, че дойде моментът, който Ермиар очакваше. Личният му придружител се приближи към него и го покани в малката зала. Ермиар остави притеснената Загарда сама, като помоли с поглед сестрите си да я наглеждат, и се отправи към събранието на кана. В малката зала бе тихо и значително по-тъмно, но масата също бе отрупана с ядене и пиене. Около нея вече се бяха настанили няколко министри, жрецът Батбал, брат му Севар и самият кан-предводител.

— Учителю! — Ермиар поздрави жреца, единствения на масата, когото виждаше за пръв път, откакто се прибра. Тонът му бе сух и надут, нещо съвсем нехарактерно за него. Батбал, усетил промяната у Ермиар, кимна в отговор с тънка усмивка на уста, която не изразяваше нищо повече от объркване.

Мястото отдясно на Иртхитюин бе свободно и Ермиар спокойно се запъти и седна. Наля си сам чаша квесел, тъй като придружители не се допускаха, и се облегна свойски назад.

— Ермиар, разкажи ни за Карпонили — рече Батбал, а нетърпението лъхащо от въпроса му, си пробиваше път навън дори през гънките на робата, с която бе облечен.

Ермиар се замисли за момент, кимна и започна да разказва. Не им спести почти нищо — падането си в Релсма и дните, прекарани в село Кодили; откриването на академията на волобарите; войната на асурите, техните смъртоносни крясъци и бойните им стада от първородни сиви. Не премълча за раняването си, за срещата му с Бендидора и изгубването им в манастирските катакомби. Разказа им за самозванеца Салистар и терора, който е наложил върху народа на Лексинта Варнас чрез плъзналите навсякъде пазачи. Единственото, което скри, беше съществуването на трите книги и това, че две от тях са прочетени, едната от него, а другата от Салистар.

Когато свърши, настъпи мълчание. Всеки от присъстващите очакваше Иртхитюин пръв да попита или каже нещо. Вместо това, той бавно отпи от чашата си, зареял поглед сред натрупаните върху масата ястия и напитки. Обмисляше чутото и като че ли не се интересуваше от заобиколилите го хора. Най-сетне се размърда и извади два свитъка от дрехите си. Подаде ги на Ермиар с думите:

— Искам да видиш това. Единият е от кан-предводител Язник, а другият от Ернак Жълтия.

Ермиар взе и погледна първо писмото от Язник. Кан-предводителят на Ябрус предлагаше да се организира турнир за избор на император и разказваше за мраконемите на Салистар. Избивали народа и го ограбвали, но въпреки потерите, които организирал, до този момент не успявал да ги хване. Били тринадесет човеци с еднакъв образ и бели, празни очи, като слепи, но виждали. В писмото си Ернак също описваше мраконемите, както и терора на Салистар. Ермиар ги прочете свитъците и ги върна на Иртхитюин.

— Така е, както е написано. Всеки годен да носи оръжие е насилствено отвличан от пазачите на Салистар, а жените и децата работят от сутрин до вечер. Столицата и цялата й околност е почерняла от войските, които сбира, за да воюва за Биляра. Но за магията му и тези мраконеми не знам нищо.

— Дърво на предците ми, а ти как се измъкна жив от всичко това? — запита Батбал уж невинно, но фалшът лъхаше от прибързаното му изпълнение на загриженост.

— Късмет и бърз кон — отговори спокойно Ермиар и го стрелна с нагъл поглед. Знаеше, че Батбал няма да повярва, но нямаше и да възрази. Не и на бъдещия кан-предводител.

— Значи ти смяташ, че този Салистар не е за подценяване? — запита Иртхитюин, който повече се интересуваше от предстоящите заплахи, вместо от миналите.

— Не, никак не е за подценяване, предводителю — уверено отвърна Ермиар, — още повече, ако това което пише Ернак за магията му, е вярно.

Иртхитюин смръщи вежди и се обърна към Батбал:

— Учителю, разбра ли нещо за тази нова магия?

Батбал пребледня, но отговори твърдо:

— Не, нищо не знам.

И не излъга, защото никога не бе чувал нищо за трите книги. Батбал подозираше, че всичко случващо се е свързано по някакъв начин с асурите, с края на тристагодишния цикъл и с отдавна изчезналата волобарска раса. Но потайната му жреческа природа го караше да мълчи до последно.

— Спешно ни трябва кан-император, който да ни обедини и поведе срещу самопровъзгласилия се — обади се един от съветниците на Иртхитюин.

— Така е — кимна друг. — Проблемът е, че Издулор няма жив наследник, а дори и да е останал някой претендент, той е в ръцете на този Салистар. Предводителю, склонен съм да се съглася с писмото на кан-предводител Язник, в което предлага турнир. Но нека изчакаме и отговора от Угаин все пак.

— Стига сме чакали — не се стърпя Ермиар. — Язник е направил добро предложение. Ние чакаме Угаин, а той нас, но не виждате ли, че колкото повече протакаме, толкова повече онзи укрепва властта си. Нека има турнир, и то по-скоро.

След тази реплика на Ермиар всички отново впериха очи в Иртхитюин. Очакваха неговата реакция. Той спокойно си взе едно тлъсто парче месо, напълни уста и задъвка насреща им. Не поглеждаше към никого. Взираше се в стените, тавана, в някое от кълбетата, плуващи из въздуха, и накрая, когато хубаво сдъвка хапката си и преглътна, се изправи и махна с ръка:

— Ермиар е прав, утре ще пратя вест до Язник. Пригответе се, до три дни тръгваме за Ябрус. Колкото по-далече от Лексинта-Варнас е турнирът, толкова по-добре. И Угаин ще дойде, ако иска семейството му да участва в надпреварата за император. Крайно време е да поемем отговорност за хората, които патят от самозванеца и безумните му амбиции. Разгласете сред стети-сантропи за турнира. До утре вечер искам списъка с желаещите да участват в надпреварата. След като го прегледам и одобря, тръгваме.

— А провинциите? — попита един от съветниците. — В този срок няма да успеем да разгласим новината до всички стети. Може да избухнат бунтове и изборът на кан-император да бъде оспорен впоследствие.

— Нямаме време — спокойно отвърна Иртхитюин. — А и колкото повече кандидати има, толкова по-дълъг ще е турнирът. Не можем да протакаме повече. Ще измислим нещо, ако някой изрази недоволство. Сега това не е толкова важно. Действайте!

Предводителят избута стола си шумно назад и излезе бързо навън. С това събранието на кана завърши. Ермиар се протегна, избра си една хубава, сочна круша и я захапа с апетит, а останалите последваха Иртхитюин и напуснаха залата. Не бе прието да остават и разговорят след напускането на кан-предводителя.

* * *

Откакто Ернак напусна Змейков чифлик, мълчеше повече от обикновено. Пътуваха обратно към столицата, почти не почиваха, а Жълтия не спираше да обмисля какво и как да го направи, та да се измъкне от Салистар и да избяга в някоя от областите. Напоследък си спомняше често за Безмер, за самодоволството, с което го бе извадил гол от постелята и най-унизително го бе прекарал по коридорите на двореца. Ернак не можеше да изтрие от мислите си този епизод, а пробудената му съвест се хранеше с огромни хапки от вината му. На всичкото отгоре го тревожеше и предчувствие за нещо ужасно. Не искаше да се връща в град Истрос, но нямаше избор. Трябваше да продължи.

До вечерта щяха да са стигнали столицата, а с всяка крачка, с която се приближаваше до нея, Ернак усещаше как това проклето предчувствие стиска гърдите му, души го и запраща мислите му в черната пропаст на отчаянието.

Ернак никога не мислеше за доброто и злото като за две отделни неща. В неговите представи те бяха неотделими едно от друго. Не вярваше нито в чистото добро, нито в чистото зло. Самият той през живота си и кариерата си в манастира, а след това и в двореца бе нарушавал не един път и морала, и справедливостта. Бе лъгал лицемерно, изнудвал, манипулирал, дори се бе поддавал на жестокост и светска суета.

И въпреки това не считаше, че е вършил зло. Възприемаше се като растение, виреещо при всякакви условия. Животът изискваше от него да се нагоди и Ернак се нагаждаше. Цъфтеше през лятото и вършеше добри дела, защото бе доволен. А през зимата оцеляваше с цената дори на чуждия живот. Би изпил водата от почвата на растенията около себе си и би се увил около стъблата им в смъртоносна прегръдка, за да бъде по-близо от тях до слънцето. Обичаше себе си повече от всяко друго същество и затова се стараеше да задоволява нуждите си, независимо по какъв начин. Не се стараеше да е герой и презираше самодоволното достойнство на такива като Заберган, който въпреки поста си на първи жрец, заради приятелството си с Издулор, не се ползваше с доверието на жреците. И то именно заради тази негова фанатична любов към честността и правдата.

Поради тези си възгледи Жълтия веднага се поклони на Салистар, когато превзе Истрос. Предаде без угризения, както кан-императора, така и върховния жрец. Колко по-лош би могъл да е новият господар? Всички те си приличаха. Но ето че Ернак Жълтия бе сбъркал. Сега вече вярваше, че злото може да владее изцяло нечие съзнание. И щом повярва в това, започнаха угризенията.

А Истрос бе вече пред тях. Ернак едва удържаше порива си да обърне коня и препусне възможно най-далече. Смрачаваше се, когато преминаха външната стена и влязоха в града. За пръв път Жълтия се вгледа в лицата на ури-сантропи, хората, които досега бе подминавал с безразличие. И откри нещо общо във всяко едно от тях — тревогата. Тя бе в очите им, в изражението, в движенията на тялото и тембъра на гласа. Промъкваше се по тесните улички и влизаше в домовете, разхождаше се наперено по площадите и пиеше вино в кръчмите. А след падането на нощта, когато пазачите прогонваха хората и ги принуждаваха да се приберат по къщите си, тревогата не оставаше бездомна. Настаняваше се в сънищата и пропъждаше от тях надеждата.

Ернак тръсна глава в опит да спре тези мисли и впери поглед в пътя. Зад него кънтяха копитата на конете, дрънчеше снаряжение. Тези звуци го успокояваха, защото му създаваха илюзията, че не е сам. Въпреки че нямаше и един-единствен приятел сред пазачите на Салистар или ратаите на Грегон, самото наличие на хора му вдъхваше кураж.

Преминаха и стената на двореца. Подреден, чист и красив бе вътрешният град, но настъпващият студ бе прогонил хората от улиците. Тъмнина и пустота царяха навсякъде, а кълбетата вечна светлина блестяха само тук-там и не успяваха да прогонят мрака.

Най-сетне дворецът хвърли над тях тъмната си сянка. Един придружител притича до Ернак и задъхано съобщи:

— Кан-императорът иска да ви види, нареди да ме последвате.

По слепоочието на Жълтия избиха ситни капчици пот. Сви го под лъжичката, дори за момент му се стори, че светът наоколо се завъртя с бясна скорост…

Потърси сила в орендата си и успя да се съвземе. Обърса с длан потта, скочи от коня и хвърли поводите в ръцете на конярите.

— Води ме.

Придружителят пое към забраненото крило на двореца, в което Салистар допускаше много малко хора. Въведоха го в не много голямо, уютно помещение. В камината гореше топъл огън и заедно със запалените свещи осветяваше стените и изящно дърворезбованите мебели.

Салистар го очакваше, седнал в сенките, облечен в кожи, с прибрана в опашка снежно-бяла коса. Ернак само за миг погледна към него и бързо отмести поглед. Поклони се и замръзна в очакване.

— Седни, Ернак, сигурно си изморен от пътя? — гласът му бе студен въпреки любезните думи.

Жълтия седна на един стол насреща и с мъка се насили да погледне в празните очи на императора.

— Е, свърши ли това, за което отиде?

— Да, императоре. Водя със себе си петима земеделци и петима скотовъди. Най-добрите от Змейков чифлик. Още утре започват да обучават пришълците, че от тази сган дивечът ще изчезне. Вярно, много добри ловци са, но и животните не са балами. Ще избягат от околностите на Истрос и иди ги търси после.

Жълтия бърбореше повече, отколкото бе нужно. Бе изнервен и му се искаше разговорът със Салистар да се ограничи само до ратаите на Грегон. А и зловещото предчувствие не го оставяше на мира.

— Ти, скъпи ми бивш жрецо, май ме имаш за глупак! — рече със същия студен глас Салистар и присви празните си очи.

Единственото, което Ернак успя да направи след тези думи, бе да преглътне. Очите му се изцъклиха, страхът ги помрачи. Едната му ръка трепна от нервен тик.

— През цялото време с теб беше и един от моите курдуши. Ти, предполагам, си чувал за курдушите. Раханяните наричат магьосници само онези, които са опитомили курдуш. Голяма сила е нужна, за да се овладеят два. А аз съм опитомил четири. Както и да е, мога да имам още от тях, но не ми се занимава, а и не ми е нужно. Важното е, че знам какво се опита да направиш.

Ернак преглътна отново, гърлото му стържеше от сухота. Разбра, че това е краят. Опита да намери сили в орендата си, но този път не успя. Толкова много искаше да живее, че чак му се доплака. Какво, ветровете да го отнесат, си беше въобразявал, когато реши да се прави на герой!?

— Интересно, че този чифликчия Грегон отказа да ме предаде. Сигурен съм, че е от страх. Чувство, което не успях да вдъхна у теб, щом ме предаде така безцеремонно.

— Милост — прошепнаха побелелите устни на Ернак.

— Разбира се, Ернак, аз съм милостив — почти нежно отговори Салистар, — но това зависи от отговорите, които ще ми дадеш.

Ернак трепна. Нима бе възможно да се спаси?!

Салистар продължи да говори, а погледът му се забиваше направо физически в главата на Жълтия. Така се струваше на Ернак, докато събираше цялото си самообладание, за да продължи разговора си с императора.

— Искам да знам, Ернак, ти как смяташ? Защо кановете не предприемат нищо, откакто узурпирах властта? Живял си дълго сред стети-сантропи и би трябвало да си по-наясно с нравите им от мен.

В първия момент Жълтия се изненада от този въпрос, а още повече, че Салистар го задава именно на него. Все пак той вече разполагаше с достатъчно от бившите придворни на Издулор. Те му се заклеха във вярност и до един бяха стети, а не вети като бившия жрец. Къде по-логично бе да попита тях за евентуалните намерения на кановете. Но бързо съобрази, че Салистар не би ги попитал, за да не изглежда като глупак в очите им. А сподвижниците му и агентите му в останалите области до един бяха ури. Такава бе пасмината, с която се движеше, преди да завземе Истрос. Ясно защо бе решил да се допита до мнението на Жълтия.

— Няколко са причните — отговори Ернак. — От една страна, войната с Уголия и съюзниците й изтощи областите. От друга, изчезването на кан-императора обърка мнозина. Не е останал нито един негов наследник. Дори и да има такъв, той мълчи и не предявява правата си. От трета страна, информацията от Лексинта Варнас е оскъдна. За вас не се знае почти нищо, освен това, че сте вети, произлизате от ури и нямате права над престола. Това ги кара да ви подценяват и да не бързат да се разправят с вас. За тях е от първостепенна важност първо да изберат кой ще бъде кан-император, когато ви свалят. Това е от голямо значение, защото избраният ще е легитимен. Той трябва да ви свали и изгони от Истрос, а също — да начертае действия за укрепване на Биляра и бъдещите й взаимоотношения с Уголия. Войната свърши някак неопределено. Позициите на Биляра в региона никога не са били толкова разклатени. Необходимо е да се действа бързо.

— Обаче не бързат!? Що за противоречие? — прекъсна го Салистар. — Аз ли съм единственият, който мисли за бъдещето?

— Така излиза — кимна Ернак. — Стети са затънали до уши в машинации и политики. В момента се разиграват различни варианти, опитват да се надхитрят, за да извлекат максимална полза от създалата се обстановка. Кроят планове и всеки изчаква действията на другите.

— Глупаци! — процеди през зъби Салистар.

— Да, затова още от древността дедите ни са предвидили, когато изборът на император е спорен, да се спазва един обичай.

— Какъв? — нетърпеливо запита императорът.

— Организира се турнир. Всеки представител на стети-сантропи може да участва в турнира, и ако го спечели, става император.

— Хм, май съм чувал такова нещо.

— Не е чудно, покойният Тарасий, бащата на Издулор, дойде на власт именно така.

— Значи — присви очи Салистар — те ще организират такъв турнир.

— Не мисля, че имат друг избор, ако искат да запазят мира между областите.

— А ако се явя на този турнир и спечеля? Тогава ще признаят ли властта ми?

— Не мисля — поклати глава Жълтия. — Право да участват в турнира имат само стети, а вие не сте. Дори да спечелите, титлата ви отново ще е спорна. Няма да бъде призната.

— Така да бъде, тогава ще има война. А това, че се бавят с избора си, ми дава предимство.

Ернак си спомни пълчищата, които прииждаха от южната граница и постъпваха във войската на Салистар. Що за глупост бе обзела кановете, та оставиха Лексинта Варнас толкова дълго в ръцете му. Не се ли тревожеха от липсата на информация, от изолацията на цялата област!?

— Има, Ернак, и нещо друго, което ме тревожи. — Императорът потри ръце, като да ги сгрее, и втренчи зеници в него: — Прословутото Живо Дърво. Нека с теб да преговорим свойствата на сока му, защото ми се струва, че вие жреците винаги имате какво още да кажете. А от това все пак зависи животът ти.

При тези думи Ернак усети крайниците си да изтръпват, обгърнаха го хлад, безнадеждност и страх. Беше жаден, но не смееше да поиска вода. Не смееше да се надява, че ще се спаси.

— Така-а-а, слушам те — облегна се назад императорът и присви очи. — И не се притеснявай, че можеш да кажеш неща, които и сам знам. Искам да чуя от теб абсолютно всичко, което знаеш за свойствата на сока.

Този път Ернак реши, че няма да се прави на герой. Бе се изложил на смъртна опасност, за да предупреди кановете, а те, вместо да вземат мерки още когато Истрос бе превзет, плетяха интриги и мислеха само за собствения си интерес. Да, той знаеше повече от обикновените жреци за свойствата на сока от Живо Дърво и щеше да изтъргува това знание за живота си. Още повече, че Салистар едва ли му задаваше този въпрос случайно. Явно и самият той подозираше или знаеше повече за качествата на сока.

— Знаете, императоре — започна той, — че всеки човек притежава оренда или енергия, която обитава телата ни и насища пространството около нас. При едни орендата е слаба, толкова слаба, че животът им преминава в постоянни усилия да си набавят допълнително от нея. Това се отнася за повечето хора. Те черпят енергия от околните, от животните и растенията, от слънцето и звездите дори. Нуждаят се от постоянни източници, за да се зареждат, защото в противен случай енергията им отслабва, разболяват се и остаряват бързо. Ако те пият редовно от сока, уравновесяват енергията си, заживяват в хармония и болестите по-трудно ги повалят, живеят по-дълго и пълноценно.

Ернак замълча. Търсеше думи, за да продължи, но Салистар го подкани припряно:

— Продължавай!

— Друго е положението при такива като нас, чиято оренда по рождение е по-силна. Силната оренда също създава проблеми на притежателите си. Неуправляемата силна енергия разстройва процесите в тялото и води до болести и старост, до преждевременна смърт. Ставаме жертва и на онези със слабата оренда, които черпят от нас и изпиват силата ни. По правило силната оренда съсипва тялото по-бързо от слабата. Но ако ние пием от сока, тогава се сдобиваме с необикновени способности. Вие вече ги знаете. Можем да се свързваме от разстояние посредством каналите; придобиваме власт над енергията на обикновените хора, можем да ги управляваме, без да разберат, че са манипулирани; внушаваме мисли и чувства; дори можем да прекъснем живота им. Някои успяват да достигнат до такива висоти в овладяването на чуждата и собствената орендата си, че са способни да стават невидими за околните.

— Всичко това обаче вече не ме интересува — махна с ръка Салистар. — Сега мога да материализирам мислите си. Управлението на невидимите енергии бе само първото стъпало на това, което умея. Не ми казваш нищо ново, Жълти — присви очи той и ги втренчи в Ернак. — Все повече се убеждавам, че е дошло времето да унищожа тези дървета.

— Редовното пиене на сок от Живото Дърво удължава живота ни — изрече бързо Ернак. — Обикновено хората живеят до седемдесет-осемдесет години, но Азвигорула, най-старият жрец от избраните е на триста и деветнадесет години и е жив свидетел на миналата война на асурите.

— Истина ли е това? — Салистар скочи на крака. Не успя да скрие вълнението си.

— Истина е.

Императорът закрачи от единия край на стаята до другия. Мълчеше и гледаше в пода. Седна отново на стола и поглади замислено брадата си.

— Нещо не ми е ясно, Жълти. Казваш, че Азвигортула е на триста и деветнадесет години, и че останалите жреци също живеят по стотици години, но как, ветровете да го отнесат, никой досега не е разбрал тая работа? Как така хората живеят, остаряват и не виждат, че избраните остаряват значително по-бавно от самите тях.

— Господарю, досега говорехме за орендата и онези, които я владеят. Управлявайки чуждата оренда, избраните могат да внушават и манипулират мислите. Затова никой от обикновените не е разбрал истинската им възраст. А изолацията им на Карпонили прави задачата още по-лесна. Между другото, дори мнозинството от жреците също живее в заблуда и не знае нищо за възрастта на избраните.

— А ти откъде знаеш тогава? — запита с присвити очи Салистар.

— Шпионирах кан-императора и при нужда управлявах орендата му по заповед на Алобоготур, защото първият жрец — Заберган, бе прекалено верен и предан на Издулор. Заберган никак не се понасяше с избраните и те разчитаха повече на мен. В замяна ми предлагаха място в манастира и дълъг живот. — Ернак си призна със свито сърце, защото не знаеше как ще реагира Салистар на признанието му за двойната игра, която бе играл в двореца.

— Гледай ти, гледай ти — замислено прошепна Салистар, заинтригуван много повече от тайната на дълголетието, отколкото от признанието на Ернак. — Чудесно! Но в такъв случай ще трябва да се погрижа за тези растения, както и за това, да имам винаги от този сок.

— Няма да е лесно — поклати глава Ернак. — Сокът бързо вкисва и много рядко успяват да го доставят до Истрос в годно за пиене състояние. Случвало се е от време на време, но единствено през зимата. За да се ползвате постоянно от свойствата му, ще трябва да отидете да живеете в Карпонили.

— Как така? Нали всеки градски жрец, дори и жреците в останалите области пиеха сок от Живото Дърво, за да отварят каналите за общуване?

— Това не е истински сок и малцина са онези, които са опитали истински сок от Живо Дърво — махна с ръка Жълтия, сякаш да пропъди от стаята думите на Салистар, все едно са досадна муха. — Жреците по градовете ползват извлек, настойка от ферментиралия сок, която се приготвя в комбинация с извлеци от други растения, така че напитката да е годна много по-дълго време от сока. И макар че този извлек притежава много от качествата на първоизточника си, не може да удължава живота. Това се постига само с всекидневно пиене на пресен, току-що наточен сок от Живо Дърво. Затова единственият начин да се възползвате от него е да живеете в Карпонили.

— Ветровете да го отнесат! — ядно рече Салистар. — Проклетото Дърво наистина вирее само там.

— Ще трябва да се погрижите и за броя на дърветата. Жреците поддържаха само пет дървета, но след войната на асурите вероятно още много семена ще покълнат. Хубаво е да оставите живи и няколко млади дървета, защото техният сок е по-малко като количество, но по-силен.

— Добре, Ернак, ти очевидно би могъл да ми бъдеш от полза. Ще пощадя живота ти въпреки предателството. Дори имам план за теб. Не си заслужил честта, която смятам да ти окажа, но не виждам друг, който би могъл да се справи по-добре. Кажи ми само защо поиска да се отървеш от мен, нима не ти дадох достатъчно власт?

— Дадохте ми — с пресъхнало гърло изгъргори Ернак.

— Очевидно и ти не си ме разбрал. Никой не ме разбира — въздъхна с тъга Салистар, чувство, което Ернак никога не бе наблюдавал у него. — Нима в мен виждате само лошото!

Жълтия преглътна, но не каза нищо.

— Смятам да се разкрия пред теб, бивши жрецо, но помни, че това те задължава да ми бъдеш верен, защото следващото предателство ще ти бъде последното, а смъртта ще е милост, за която ще молиш със сълзи на очи!

Ернак кимна с пребледняло лице.

— Магията ми е нетрайна — почти изкрещя Салистар и лудостта се изписа ясно върху лицето му. Ернак я видя и потрепери от ужас.

— Мога да материализирам, но дотолкова, колкото да изменя нещо съществуващо. Невъзможно ми е да създам непозната форма. Мога да създам стотици твои копия, мога да създам стотици мои копия, мога да направя от гуга ястреб и от ястреба гуга, но всичко, което успея да изменя така, както искам, след време се разпада, изчезва и нещата придобиват първоначалния си вид. А имам такива идеи и мечти! Уникални, грандиозни! Разбираш ли?

— Н-н-не съвсем…

Ернак бе объркан. Не можеше да осъзнае думите му. От страх и напрежение не бе способен да мисли.

— Например мраконемите! — продължи Салистар с налудничаво пищене в гласа — Тези, които от мое име и с моя образ трябваше да вдъхват страх у враговете ми, те ще възвърнат старите си образи на гнусни, жалки войници. Въпрос на време е. И аз съм безсилен да направя каквото и да било.

Салистар скочи на крака и започна нервно да кръстосва стаята.

— А така добре го бях измислил. И тези асури! Сигурен бях, че инстинктът на женската сияеща ще я отведе до втората книга, но точно заради този инстинкт тя щеше да се опита да скрие книгата от мен. Затова пратих с нея мъжкия и го направих истински мъж, а не безгласен оплодител, сега разбираш ли? — викна Салистар.

— Да — разтрепери се Ернак, без всъщност да е наясно какво му говори Салистар.

— Трябва да открия тези книги, Ернак. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че само с тяхна помощ мога да осъществя плановете си. Щом сега мога да правя това, представи си какво бих могъл да правя, ако ги прочета. И тогава ще разбереш, че мога да бъда добър и великодушен. Светът ще бъде наш, бивши жрецо. Ще видиш! Няма да има касти, мразя кастите! Хората ще бъдат равни едни с други и ще почитат единствено мен, техния освободител!

„Леле, той е напълно луд“, помисли си Ернак.

— Е, решавай, смъртта ли е твоят избор, или аз?

— Вие, императоре — почти прошепна бившият жрец.

Страхът надделя над волята му за пореден път.

— Тогава се приготви за величие!

Сърцето на Ернак се сви като изсушена слива и уплашено спря. Но вече нямаше връщане назад. Жълтия за пореден път бе станал доброволен съучастник на злото. Пое дълбоко въздух и сведе глава в поклон.