Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (17)

9. Ябълка

Вейницата видя ярък пламък да свети сред гората. Тръгна бързо натам. Бе й писнало да се лута без цел и посока. Тази светлина си беше някаква цел, макар и доста неясна. Но тъкмо й се стори, че след миг ще достигне пламъка и той угасна.

Все пак, следвайки го, се озова на интересно място — зелена поляна, оградена от високи дървета и гъсти бръшляни. Въпреки тях лъчите на слънцето достигаха и огряваха ниско ябълково дръвче, перчещо обсипаните си с розов цвят клони насред поляната. Вейницата го доближи:

— Прекрасно! — огледа короната му и реши: — Ще си откъсна!

Откърши едно тъничко и нежно клонче, натежало от цвят, и го прибави към букета си.

А някъде сред цялата тази зеленина бълбукащо бърбореше мъничък поток.

Тя се затича в посоката, от която идваше ромоленето, зарадвана от лъхналата я водна свежест. Отпи няколко глътки, уми лицето си и се покатери върху един голям камък, точно до потока. Загледа се във водата и се учуди колко е прозрачна и чиста. Дъното бе покрито с бели обли камъни, сред които от време на време проблясваше сребристият гръб на някоя рибка.

Докато наблюдаваше, съзря как водата се завихря във водовъртеж. Ставаше все по-голям и по-голям, а от центъра му, противно на всяка логика, се издигна воден стълб, който прие формата на птица. Изтъканият от вода силует махна с криле, отдели се от потока и сякаш оживя, материализира се в плът и се покри с бледо розови пера. Полетя, обиколи поляната и кацна точно до възхитената вейница.

— Колко си хубава — не се сдържа момичето и протегна ръка да я погали.

— Не, — викна птицата, разпери криле и бързо се издигна нагоре, преди да бъде докосната, — ще се опариш!

— Ще се опаря ли? — учуди се момичето. — Че от какво? Нали възникна от водата?

— Аз съм жар-птица, пареща енергия.

— О-о-о, ами добре тогава — девойката сви рамене, — ти сигурно си духът на някоя билка.

— Да, аз съм духът на ябълковото дърво — потвърди птицата и отново кацна наблизо.

— А ще ми кажеш ли как да се прибера? Омръзна ми вече да скитам.

— Не знам как да се прибереш, но аз съм твоята жар-птица и мога да те науча на езика на формите.

— Моята жар-птица!? — учуди се момичето.

— Всеки творец от горната земя има своя жар-птица, с чиято помощ твори форми в средната земя.

— Ох, сега пък творец! Всички духове ме наричаха вейница, а ти — творец. Съвсем се обърках вече.

— Не, казах само, че всеки творец има жар-птица. Не съм казвала, че ти си творец. Ти си реставратор. Щом научиш езика на формите, ще можеш да ги поправяш, възстановяваш и лекуваш. Ще възобновяваш нарушената хармония.

— Но нали и сега мога да лекувам. Виждам болестите и силата на билките, с чиято помощ мога да ги излекувам.

— Да, това е част от уменията на една вейница, които вече си придобила, но с билки не можеш да излекуваш всяка болест. Билките изискват време, а понякога се налага да действаш бързо и да поправиш формата веднага. При това билките също боледуват.

— А-а-а, разбирам — кимна вейницата и въздъхна.

Всъщност нищо не разбираше и искаше да се прибере най-после у дома, където и да се намираше този забулен в забрава дом.

— Има някого, когото искаш да спасиш, нали? Спомни си, ти вече си вейница.

В този момент момиченцето порасна с години, връхлетяха я отминали мигове и чувства, болка и празнота. И едни очи, в които се четеше ужас.

— Туп — стрела се заби с глух звук в гърдите.

Вейницата си спомни и мъката изригна в погледа й.

— Ще мога ли да го спася? — попита с надежда.

— Опитай се — каза създанието и се издигна във въздуха.

Завъртя се бавно около собственото си тяло, пламна в огнени езици, стана на жарава и разпери криле. Направи кръг около смаяната вейница, а от опашката му се проточи нежна спирала, около която започна да се оформя човешки силует, изтъкан от жарката енергия на огненото същество. А птицата летеше в кръг около пламтящата фигура, надолу и нагоре, сякаш за да я поддържа да не се разпадне във въздуха. Точно в гърдите на човешката форма стърчеше забита стрела и разпръскваше чернота сред огнената енергия, отпъждаше я и я избутваше по периферията на силуета. Той загиваше.

Паника обзе вейницата, тя скочи на крака, протегна се и хвана стрелата. Тялото й се разтърси от силна, но краткотрайна болка, която изчезна в мига, в който, въпреки страданието, ръката й отказа да пусне стрелата. Момичето с мъка изтегли оръжието и чернотата се оттегли от енергийното тяло. Оздравяло, то засия чисто и светло. Тогава птицата престана да се върти около него и очертанията му постепенно се размиха и разтвориха във въздуха. Единственото, което остана да свети, бе спиралата, проточила се от опашката на огненото същество. Птицата я изтегли с човка, пусна я във въздуха и започна да се върти около нея. Когато спря да се върти, на земята се изтърколи златна ябълка.

— Вземи тази ябълка, вейнице, и когато срещнеш еднорог, нахрани го. Само тогава този, когото обичаш, ще живее.

Вейницата се наведе и взе ябълката, а като се изправи, нямаше и следа от жар-птицата.

— А уж щеше да ме учи на нещо… и моята жар-птица била! Как ли пък не, къде се дяна тогава!?

Вейницата стисна здраво златната ябълка и тръгна по течението на бистрия поток.