Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (5)

3. Бъз

Тя доближи цветовете на беладоната до очите си. Нежни власинки покриваха камбанките, а лилавото преливаше в кафяво в зависимост от това, как го озаряваше слънчевата светлина. Едри зелени листа обграждаха тъмните дръжки; обонянието й вдъхна аромата на растението.

— Врата към живота и смъртта — прошепна тя на себе си и в този момент от едната камбанка излетя малка сребриста фея. Тя се издигна нагоре и полетя напред. Блестящ прах се понесе след нея и остави сияеща следа във въздуха. Малката вейница тръгна по следата. Не вървя дълго и отново видя сребристата фея. Тя хвърчеше сред клоните на ниско дърво, отрупано с бели ситни цветчета, събрани в едри съцветия. Навсякъде около него се носеше сладък и упойващ аромат. Момиченцето понечи да си откъсне клонка от ароматното растение, но нещо голямо и пернато се блъсна в ръката му. То залитна назад, замалко да падне. Когато вдигна очи, видя на клона срещу себе си бухал.

— Защо ме будиш? — попита бухалът.

— Ти говориш? — ахна тя, не вярвайки на сетивата си.

— Аз съм духът на бъзовото дърво. Защо ме будиш?

— Исках да си откъсна от цветовете ти — отговори малката вейница, засрамена, че е станала причина някой да се събуди, пък бил той и бухал.

— Не може — категорично заяви бухалът, завъртя глава и забухука.

— Но защо? — попита малката вейница, засегната от резкия отговор. Та нали вече бе вейница и дори самата страшна беладона й позволи да си откъсне от цветовете й. А сега този нищо и никакъв бухал се опъва и инати като магаре. Ама че работа!

— Ако искаш да откъснеш цвят от моето дърво, първо трябва да отговориш на една гатанка — важно заяви бухалът и я загледа строго.

Вейницата набързо реши, че нищо не губи, ако опита:

— Добре, слушам те?

Бухалът избухука два-три пъти, въртейки глава, втренчи големите си жълти очи в нея и попита:

— Кое е туй, що облик на човек най-много дава и хората един за друг да бъдат врагове не позволява? Кое е туй, което ледено сърце стопява, щом чужда болка като твоя става?

Малката вейница се замисли, хвана един кичур от тъмната си коса и го уви около показалеца. Повтори си няколко пъти наум гатанката на бухала, после разви бавно косата от пръста си и плахо отговори:

— Милосърдието.

Бухалът забухука и разпери крила, готов да полети. Вейницата си помисли, че е объркала гатанката, но преди да изчезне, птицата проговори:

— Откъсни си цветове на бъз, вейнице, ти си ги заслужи. Но помни отговора си, защото милосърдието е туй, що облик на човек най-много дава.

Казвайки това, бухалът отлетя, а тя доволна, че се е справила с гатанката, откъсна цветове от бъзовото дърво и зарови лицето си в тях.

— Мирише опияняващо — каза си вейницата и се усмихна.