Метаданни
Данни
- Серия
- Трите книги (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
4. Седефче
Малкото момиченце весело подсвиркваше, вървейки сред високите, ароматни треви. Околната красота сякаш озаряваше света. Ярки цветове, миризма на природа и светло-синьо небе — как й харесваше да е вейница!
После всичко се случи толкова бързо, че тя едва го осъзна. Както си вървеше, настъпи змия. Влечугото се стрелна като зелена светкавица и я ухапа по крака. Вейницата изпищя, а покрай ухото й нещо прелетя със свистене и се заби в опашката на змията. Стрела!
Тя проследи с поглед посоката, откъдето долетя стрелата, и видя срещу себе си красив, едър и силен млад мъж, облечен в зелени, като от трева изплетени дрехи. Очите му бяха изключително необикновени — огромни, издължени и преливащи в най-разнообразни нюанси на зеленото. Но най-поразителни, поради златния си цвят, бяха дългите му коси. Не руси, а златни, такива, каквито нямаше никое живо същество. Мъжът метна лъка си на рамо и се приближи до нея.
— Нека погледна — каза той. Наведе се и заразглежда глезена й, където я бе клъвнала змията. Докато го наблюдаваше, вейницата си помисли, че е някак странно безплътен, аха да започне да вижда през тялото му. „Вероятно ефект от змийската отрова, заедно със златните коси…“, помисли си и разтревожено огледа дупките от зъби върху кожата си.
— Кой си ти? — попита тя.
— Аз съм симаргал, ще ти помогна — отвърна младият мъж и се протегна към едно красиво, нежно растение с жълто-зелени дребни цветове. Откъсна от листата му и ги намачка добре с пръсти, докато пуснаха сок, след което ги наложи върху ухапаното място.
— Постой така, без да мърдаш, растението ще извлече отровата.
— А как се нарича? — поинтересува се тя и се огледа с надежда да зърне духа на билката.
— Казват му седефче — отговори мъжът, докато с груби движения изваждаше стрелата си от опашката на змията. Издърпвайки я, разкъса плътта, а влечугото отскочи нависоко и падна досами вейницата. Тя се дръпна ужасена, но симаргалът я успокои:
— Не се безпокой, още е жива, но няма да ти навреди, останала е без отрова след като те ухапа. Скоро ще умре.
Симаргал?! Вейницата запрехвърля в съзнанието си тази дума, опитвайки се да направи асоциация с нещо познато, но не успя. Някаква народност вероятно, за която не бе чувала нищо до този момент. Какъв късмет все пак, че попадна на този симаргал.
Момичето се загледа в змията. Беше голяма и красива, но раната й зееше грозно. Тялото й, сгърчено на земята, не помръдваше, но в черните, лъскави очи все още светеше живот. Стана й жално и мъчно за нея. Погледна крадешком към симаргала, който бе зает с оръжието си и сякаш не я забелязваше. Взе една част от лечебните листа, които той бе наложил върху глезена й, и предпазливо ги постави в раната на животното. Плътта в миг заздравя, сякаш никога не е била разкъсвана, а змията се стрелна с невероятна скорост към симаргала. Вейницита изписка уплашено. Влечугото с изключителна бързина се уви около тялото на мъжа и изчезна, сякаш се сля с него. А той се обърна към нея и очите му бяха черни и лъскави като на змията. По кожата му тук-там проблясваха змийски люспи и вече не изглеждаше така безплътен и ефирен, както доскоро.
— Ти току-що се спаси, вейнице. Достойна си да познаваш тайните на изцелението и магията на билките. Душата ти е милосърдна и непорочна. Изправи се и продължи по пътя си, ето го и моя дар за теб.
Симаргалът й подаде стрък от седефче.
— Ти си духът на тази билка, нали — зарадва се тя и грабна цветето, — благодаря ти.
Докато вейницата изричаше тези думи, симаргалът започна да се преобразява. В следващия момент срещу нея стоеше невероятно създание със златна змийска глава, огромни златни криле и зелена змийска опашка. С няколко маха на блестящите си крила то се издигна в небето и изчезна.
Вейницата погледна глезена си, кожата бе кадифено гладка. От зъбите на змията не бе останала и следа.